Събуждайки се сутринта – сутрин като всяка друга – и ставайки, за да се погледна в огледалото – действие, повтарящо се всеки ден – бях изумен да открия, че от огледалото ме гледаше човек, когото не разпознавах.
Той повтаряше движенията ми до най-дребния неуловим детайл; нервните импулси, които изпращах към мускулите на лицето и крайниците си, биваха отразени в действията му в пълно съответствие със замисъла ми, и все пак, аз не можех да възприема, че този мъж, облечен така както мен и възпроизвеждащ моите движения, всъщност съм аз. Прокарах ръка през чертите на лицето си и видях как неговите пръсти бавно докосват ясните скули, изпъкващия нос, високото чело. Чертите поотделно бяха идентични с моите, но не можех да допусна, че тяхната цялост всъщност съм аз; не, положително срещу мен, противно на всякакво обяснение, стоеше друг човек.
Докато се къпех под душа, се стараех да не давам ход на тези си мисли. Оставях горещата вода, стичаща се по лицето ми, да отмие и последните зрънца от съня, а с тях и възможността моето полу-будно съзнание да си е изиграло шега с разсъдъка ми. Никога не можех да кажа колко време съм останал в подобно кататонично състояние – понякога душовете ми траеха минути, понякога – час, без в себе си да усещам каквато и да било разлика в протичането на времето. Не погледнах часовника, тъй като е неделя и не си спомнях да имам предварителен ангажимент.
Подсуших се и с лека тревога реших отново да застана пред огледалото – вече бях напълно буден и подобни сънени номера на трезвото ми съзнание вече не трябваше да ме плашат. Но когато плахо пристъпих пред стъклото, пред мен отново застана непознатият. Той бе навлякъл идентична хавлия и отново бе изключително внимателен в повтарянето на моите движения, но това не бях аз. В почти детинско суеверие се опитах да го докосна, усещайки само студената стъклена плоскост и оставяйки своя – или неговия – отпечатък върху нея.
Стоях мирен няколко минути, гледайки другия, който също толкова търпеливо отвръщаше на погледа ми. Изведнъж по навик, гледайки в огледалото, се замислих дали бях красив или грозен. Никога не можех окончателно да реша този въпрос за себе си. По-скоро смятах, че съм грозен, тъй като ми го бяха казвали. Сам никога не можех да реша окончателно, нито да преценя искреността на което и да е мнение. Но ако в огледалото беше някой друг, то аз можех съвсем обективно да преценя вида му, без да бъда пристрастен заради собственото си самолюбие.
Наведох се възможно най-близо до огледалото, така че носът ми почти докосваше неговия. Внимателно прецених формата на лицето, скулите и това как те се съединяваха с брадичката; силуета на носа и това как той се вписваше с долната половина на облика; нито тънките, нито пълните устни. В цялостното ми възприятие за това лице доминираше някакво усещане за незавършеност, за асиметрия; като че ли неговият скулптор не бе нанесъл окончателното заформящо движение. Нещо все пак ми убягваше, но не можех да се сетя точно какво; въпреки че имах усещането, че отговорът беше видим пред мен. Но красив ли бе той, или грозен? Другият, без съмнение, бе грозен, и за кратко дори се усмихнах, че това не бях аз.
Успокоен от това разкритие, пропъдих мислите за него и продължих с неделните си занимания. Облякох се, без да гледам в огледалото, след което включвам звука на мобилния си телефон, виждам, че имам пропуснато обаждане от Галина и решавам да ѝ звънна.
Не съм влюбен в Галина. Не съм убеден дори дали я харесвам. С три години по-малка от мен, тя е още в университета и често съм склонен мислено да прощавам малките ѝ невежества именно с това оправдание. Не мога да дам точен отговор защо съм с Галя. Познавам я от три месеца, когато мой далечен познат, с когото бях седнал на кафе, я покани за няколко минути на нашата маса. Предполагам е защото не е твърде еднообразна в темите си за разговор, изглежда красива, когато е сериозна, и все още вярва, че може да промени света, започвайки с мен, което често ми дава повод за скрит сарказъм, който тя не разбира, а аз не си правя труда да обясня. Не знам прекалено много за нея, не знам какви са родителите ѝ, къде е била, или на кого се възхищава. Макар да мога да обсъждам свободно доста теми с нея, което, предполагам, означава, че е интелигентна, не мисля, че можем да общуваме. Разговорът с нея, независимо дали е за лекции, политика, връзки или литература, не страда от неловки моменти на мълчание, но се чувствам, сякаш говорим на различни езици, които сме усвоили до съвършенство в техните граматика и лексика, но чиято културна бариера никога няма напълно да се вдигне за истинско, пълноценно общуване. Това не ми прави особено впечатление, имайки предвид че с огромното мнозинство от хората не мога да достигна дори до тук. Но не ме и интригува прекалено, често правейки нашите срещи за мен на ръба на скуката, и понякога усещам как оставям автоматон вместо мен да продължи разговора, без усилие, без мисъл, докато аз самият се рея във всевъзможни въпроси.
Така или иначе, набирам номера на Галя, мислейки дали не съм я виждал от четири или пет дни, и дали не съм ѝ обещал нещо при предишната ни среща. Тя отговаря на обаждането ми с почти осезаема усмивка, така че изключвам тази възможност. Отварям уста, за да изрека традиционна любезност, последвана от покана за вечеря, но още с първата сричка усещам как гласът ми не е моят. Осъзнавам, че в позата, която съм застанал, имам пряка видимост към огледалото, и, поглеждайки към него, осъзнавам как другият с престорена усмивка говори с Галя, прави ѝ тривиални комплименти, уговаря си среща с нея вечерта, казва довиждане и затваря телефона.
Случилото се ме плаши. Как другият е излязъл от огледалото и как обладава с гласа си моите струни? Опитвам се да чета на глас, но произволните заглавия от вестниците, безцелните изречения от романа, който чета, словоблудствените сухоти на доклада, върху който работя; всички слова излизат с глас, който не разпознавам.
Обзема ме съмнение дали гласът, с който говоря, е този, който чувам. Помня, някъде бях чел, че никога не чуваме собствените си гласове. Усещаме вибрациите, които издаваме по различен начин или нещо такова. Тогава аз ли говоря, или другият? Решавам безпристрастно да преценя, записвайки гласа си на мобилния си телефон. Изричам произволна фраза, след което слушам записа. Не разпознавам този тембър, звучи така различно, макар да повтаря до секунден детайл интонацията и звуците, които издавам. Отново слушам записа, след което повтарям фразата. Изричам я ведно със записа. Не усещам нито гласа от гърлото си, нито този от телефона, нито тяхното сливане като свой. Но ако никога преди не съм слушал гласа си, възможно ли е да преценя дали е моят собствен?
Вглъбен в тези мисли, усещам как търся стария си телефон, след което включвам неговата записваща функция. Но не говоря аз, а пускам другия запис. Повтарям действието повече пъти, отколкото ме е грижа да преброя. С всеки следващ презапис звукът е все по-заглъхващо, по-далечно ехо на първообраза; все по-бледа отсянка на моето отражение, или на това на другия. Отново и отново слушам как всепоглъщащият бял шум обхваща и заглушава изреченото, докато не мога да отлича дали тихите припуквания са част от шума, или ек на фразата. Мисля дали да не сложа второ огледало в стаята на стената срещу първото.
Съжденията ми са прекъснати от съобщение, което получавам от Галя. Тръгнала е за срещата, което значи, че ще бъде там след двадесет минути. За няколко секунди се чудя дали да закъснея и да я оставя да чака. Предишният ми ред на мисли обаче не може да бъде възстановен, въпреки че се опитвам, затова решавам бързо да се облека и да бъда точен.
Срещаме се пред уреченото заведение, но се оказва, че няма места. Галя ме пита дали съм наистина гладен, или бихме могли да отидем в един по-закътан бар, който ѝ е показал неин колега. Вероятно очаква някакъв израз на бегла ревност от мен, но наместо това вижда умисленото ми изражение. Не мога да реша дали съм гладен, не мога да го усетя. Ако ми сервират ястие, ако го нарежа на ситни късове, ако ги поместя в устата си, сдъвча и погълна – бих ли изпитал от това и най-малкото физическо облекчение или удоволствие? Не, Галя, хапнах вкъщи, усещам как казва другият, нека пробваме това място.
Води ме през малки улици, които би трябвало да познавам, през които съм бродил десетки пъти и чиито потайности съм изучавал; но сега просто не ги забелязвам. Не мога да кажа дори приблизително къде е барът; стълбите, по които слизаме. Спомням си, че музиката в баровете по принцип ме отегчава и изнервя, просто защото е пусната прекалено силно за нищожното ѝ качество. Силна ли е музиката тук? Усещам, че за да ме чуе Галя, трябва почти да опъна гласните си струни, което, предполагам, означава, че е силна. Сядаме на малка маса срещу прозореца един до друг. Не обръщам внимание какво поръчва другият за мен. Носят го в широки, тумбести чаши; на цвят е тъмнозлатисто, вероятно е някакъв коняк. Отпивам, държа го в устата си и неколкократно го въртя в нея с напразната надежда небцето ми да усети някакъв вкус. Ще загори ли, ако го погълна наведнъж? Не усещам.
Погълнат в мислите си, чувам само откъслечни фрази от техния разговор, който не се опитвам да следя. не галя кога е изпитът… прочети и нея ще ти е от полза… може би си твърде зряла за своите колеги… да още не са излезли от гимназията… не бива да се ограничаваш… ще намериш своята среда…
Гледам през прозореца, тиха, почти безлюдна улица в късен час. Сигурно е зима, има сняг. Внезапно фокусът ми се измества от улицата, върху стъклото, и виждам как другият ме гледа съучастнически отстрани, докато говори с нея. Бога ми, какво прави Галя с него, толкова е грозен! Поглеждам към нея, би трябвало да е в своите сериозни моменти, тъй като изглежда красива. Говори бавно, впила поглед в земята. Не осъзнавам какво казва, но бавно слагам ръката си върху бедрото ѝ; носи рокля до коляното, която постепенно отмествам и намествам ръката си върху крака ѝ, обвит във висок черен чорап. За разлика от друг път, не усещам възбуда, което ме кара да прекратя похотливия допир и отново да се взра в прозореца.
Виждам как мъж с моето телосложение, но увит твърде стегнато в своите шал и шапка, за да отлича каквито и да било черти, се доближава до стъклото. Взира се в него, в мен. С какво съм привлякъл погледа му? И защо не го отмества? Опитвам се да фокусирам върху другия, но не успявам. Чертите на мъжа покриват неговите. След известно време – секунда, час? – той суетно затяга шала си. Вероятно просто е гледал себе си. Може би стъклото на този бар е еднопосочно.
Отново поглеждам към Галя. Може би е разстроена, тъй като сълза се стича по бузата ѝ. Красива е, когато плаче. Опитвам се да проследя разговора. не мога повече галя… не всъщност не искам… не просто не виждам и зрънце смисъл… не ме обичаш… не обичаш мен… ти не познаваш мен… ти познаваш другия… остави отегчаваш ме… не разбирам не помня общуването с теб… ние не общуваме… нямам време за теб… самото усилие ме отегчава…
Няколко реплики по-късно тя излиза, гледам я през стъклото. Дали ме вижда? В петата си чаша – виждам четири празни наредени до нея – имам останало питие, което поглъщам, без да усетя, оставям банкнота и излизам. По това време ще се прибера пеш, не е далеч. По пътя наобратно избягвам да гледам другия в стъклата на витрините и прозорците, всеки път, щом усетя пронизващия блясък на неговия взор, отмествам погледа си другаде.
В безистен виждам старец с метална купичка пред себе си. Има надпис, който не си правя труда да прочета. В купичката има няколко дребни монети. Без умисъл бръквам в джоба си и пускам още една в нея. Чувам как тя издрънчава при другите, след което звукът е бързо подет и повторен от стените на безистена. Ако пусна още една, ще проследя звука. Чувам звъна, ека от едната стена, ека от другата, те се вплитат, сблъскват, събират и разделят. Повтарям действието колкото монети имам в джоба, след което взимам тези от купичката и почвам да ги хвърлям обратно в нея с надеждата да проследя звука и неговото ехо по-внимателно. Старецът сумти, дърпа купичката с монети от ръцете ми и се отдалечава. Стоя, гледайки двете тесни стени на безистена, опитвайки се да намеря два прозореца един срещу друг. Едната стена обаче е изцяло тухлена, което осуетява моя замисъл.
Прибирам се вкъщи. Мигновено поглеждам другия в огледалото. Това не може да съм аз. С всичките си усилия се стремя да докажа това. Правя бързи, причудливи движения, които смятам, че той не би могъл да повтори, но той го прави; няма как да възпроизведе светкавичните ми подскоци и изненадващите превъртания, но той ги отразява; не може да дублира внезапните ми връхлитания и втурвания към огледалото, но ги виждам срещу себе си. От ярост докосвам огледалото с лицето си, крещя срещу него, дера гласните си струни, физически усещам тяхното изопване. С юмрук удрям огледалото до предела на силите си, усещам как то се пука, виждам как образите се множат, как другият ме гледа не с две, а с четири, осем, шестдесет и четири очи. Образите му се обагрят в яркочервения цвят на кръвта от ръката ми, която продължава да струи и да блика с всеки следващ ожесточен удар по него. И в този момент осъзнавам какво ми е убягвало досега в неговия образ. Спирам за момент; търся кърпа, с която да изчистя кръвта от парче огледало, за да бъда напълно уверен, измивам го, избърсвам го, поставям го пред себе си, внимателно поглеждам. Не, не се лъжа. Очите ми са станали зелени.
© В- И- Всички права запазени