Сънищата ми са толкова реални, че на няколко пъти ги разказвам като истинска случка. Че е така, се убедих, когато говорехме с мама за ходенето ми на село с тогавашната ми най-добра приятелка. Мама искрено се изуми: "Възможно ли е да съм толкова изкуфяла, че да не помня кога си водила Пепа на село? Все щях да го помня..." Няколко дни по-късно го споменах и пред Пепа, а тя на свой ред се смая: "Аз сигурно много съм откачила, щом не помня такива хубави неща... откога не съм ходила никъде на гости..." Милата ми тя, беше отключила шизофрения в зрялата си възраст, някъде около 45 години и обвиняваше за всичко болестта. Обаче на мен ми се проясни! Започнах да премислям и други случки, за които уж бях убедена, че са истина, а се оказа, че някои от тях просто съм сънувала. Но това между другото. Всъщност исках да пиша за нещо, което, уви, не е сън...
Бях някъде около десетинагодишна. От тогава е и първият ми спомен за жестоко главоболие. Вероятно е било мигрена, защото гледах да си легна в прохладна и затъмнена стая, и да заспя. Ободрявах се дори и след десетина минути сън. Но главоболията ставаха все по-продължителни и по-тежки. На село никой не обръщаше внимание на такива неща, смятаха го за чиста проба мързел. От мен се очакваше да се трудя като жена, да работя с нашите на нивата и да си шия чеиза. Не посмях да посетя селския фелдшер, защото веднага щеше да разкаже на мама и тате всичко, което съм споделила. Смътно усещах, че животът на село, с нашите, сякаш бе източник на всичките ми страдания и инстинктивно се стремях да избягам от там. Не ми костваше кой знае колко усилия да завърша осми клас с висок успех и да ги убедя, че трябва да уча в н-ското училище. Далече, на повече от триста километра. Там и само там.
Сега си спомням ясно, че през ваканциите гледах да съм навън. През пролетта и лятото беше лесно - работа колкото щеш. Но през зимата прекарвах дните над иглата, под зоркия поглед на мама. Пак ме болеше глава, обаче вече се бях ограмотила, в училището имахме много свестен лекар, който ми беше изписал болкоуспокояващи. И най-вече ми даваше много ценни съвети, като например да избягвам хора, които ме натоварват психически или просто ако се чувствам зле в тяхна компания. Бях осъзнала, че на село винаги се разболявам, независимо дали е зима или лято, събаряха ме настинки, вируси, някакви непонятни бодежи в сърдечната област и, разбира се, главоболията. Накъде без тях! Продължаваха да идват на остри пристъпи дори когато се омъжих и родих първото си дете. Като по правило, отидехме ли си на село, се разболявахме и аз, и детето. Но я се опитай да откажеш на баба и дядо да виждат внучето си! Искаха си своето и животът ми стана почти непоносим, с детето боледувахме или едновременно, или на смени и винаги когато сме били при нашите! Синчето ми беше шестгодишно, когато за пръв път го оставих само при баба и дядо, с уговорка да стои един месец. Доведоха ми го след една седмица, много болно.
Завесата се вдигна неочаквано, когато мама се разболя тежко и някой трябваше да я гледа в болницата. Първа отиде сестра ми. След три седмици се качих на влака и тръгнах да я сменя. Още същата вечер тя се похвали на жените от стаята: "Какво има в това мое дете, не зная, сигурно е ангел! Като ме подържи за ръката, болката ми изчезва, сякаш никога не е било". Мама сякаш възкръсна, а аз си стягах главата с памучна кърпа, защото вече нищо не помагаше при зверското главоболие. Тогава разбрах, че тя черпеше сили от мене, макар и неосъзнато, че винаги гледаше да седне до мен, да ме докосне, да ми подържи ръката. Правеше, струваше, но нареждаше нещата така, че да спим на едно легло, колкото пъти се съберяхме заедно. Много обичаше да ми идва на гости в новата къща и колкото да я убеждавах, че има стая специално за нея, настояваше да легне при мен. Пропътуваше всеки път тия триста километра, сякаш беше на двадесет години, пристигаше въодушевена и много радостна, и само след ден цветът на лицето ù се възвръщаше. Като дете никога не беше ме прегръщала и целувала, никога не ми каза нежните думи, които аз не спирах да повтарям на моето дете - че го обичам, че съм много щастлива майка, че той е най-добрият син, че е страхотен, много надарен с талант, че се гордея с него. И сега напъните ù да се докосва до мен, да се опитва да ме целуне или да си проси целувка, ме отблъскваха, понякога ми ставаха отвратителни тези закъснели прояви на обич. А може би не е било отвращение. Просто не бях свикнала на близост с нея, никаква...
След смъртта на тате тя живя при мен девет години. Обичам я много, независимо от всичко, което се случваше с мен, независимо от страданията, които нейната близост ми причинява. Хиляди пъти молех Бог да ми прости за стремежа ми да я избягвам, но само след час го правех отново, а тя страдаше от това и аз го виждах. Допуснех ли близост, обаче, започваха моите страдания, боледувах толкова много, че буквално се натравях с лекарства. През последните дванадесет месеца два пъти влизах в болница и двата пъти тя ме принуждаваше да излизам предсрочно - първият път направи страшна хипертонична криза, вторият път я заварих да повръща и да се превива от болки, наложи се да я заведа в болница. Отделеше ли се от мен, умираше като вампир без кръв. Мама беше енергиен вампир, макар и на примитивно ниво, неосъзнато и замаскирано като прекомерна майчина любов. Всъщност тя черпеше сили за живот от мен и когато загуби съпруга си, девет години живя и съществува единствено само чрез моите енергийни запаси.
Сега се боря с рака. Отпратих я далеч, защото вече нямам какво да ù дам. От няколко месеца тя живее при другата си дъщеря, а аз не съм спокойна.
Не се тревожа за себе си, а за сестра си. Тя също може да бъде превърната в донор!
© Кети Рашева Всички права запазени