Момичето, слизащо по стълбите на скъпото частно училище, бе като излязло от „розовите романчета" - високо, слабо, русо, синеоко, с бяла порцеланова кожа и със спираща дъха красота. Леко намръщеното и замислено изражение не разваляше цялостната визия ала „кукла Барби". Личният й шофьор, назначен от богатия й баща като извинение за вечното му отсъствие от живота й, се втурна към дъщерята на известния бизнесмен. Взе бързо училищната чанта и спортния сак, които тя държеше в ръце. Девойката се обърна и го изгледа продължително.

- Казвала ли съм ти да взимаш чантите ми, Хулио? - прозвуча звучният й, но и студен глас.

- Да, госпожице... тоест... не, госпожице. Ъъъ... съжалявам, госпожице. Реших, че може би Ви тежи. - обърканият отговор издаде притеснението на шофьора.

- Изглеждах ли така сякаш ми тежи багажа?

- Не, госпожице, но...

- Ох, няма значение. Да се качваме в колата.

Хулио последва объркан момичето, за което работеше. Понякога, не много често, но все пак се случваше, дъщерята на бизнесмена да е в такова настроение.

„Може ли това, което ми каза странното момче да е истина? Нима наистина не познавам живота; реалния живот? Не, не може да е така. Баща ми има пари, но никога не ме е предпазвал от факта, че не всички са богати." - мислеше момичето, седейки на задната седалка на скъпата кола.

Неспокойствието й се дължеше на едно странно събитие, станало същия този ден - пред портите на частното училище се бе появила странно изглеждаща група младежи. Те бяха различни по цвят и пол, но сравнително на една възраст. Дрехите им бяха странна смесица от различни стилове - някои носеха широките дрехи на рапъри, повечето момичета бяха с впитите парцалки на поп културата, виждаха се дори и няколко метъла. Характерното за цялата група беше, че нито една дреха не бе маркова. Богатите ученици бяха потръпнали с възмущение и известна доза ужас. Момичето се бе оказало до портата, когато групата от гетото се появи и, завладяно от гледката, остана там, докато охраната не ги изгони. Преди да си тръгнат, едно момче се обърна и впери в дъщерята на бизнесмена проницателния си поглед.

- Съжелявам ви. Теб и всички останали като теб. Вие не знаете какъв е живота. Дори с цялото това богатство, с което разполагате, не можете да усетите истински вкуса му. А може би проблема е точно във всичките ви пари... - прозвучаха странните му думи, след което той се обърна и забързано настигна приятелите си, които вече се бяха задълбочили в друга тема.

Тя тръсна глава, за да прогони натрапващия се спомен. Доста време се бори със себе си и накрая протегна ръка и даде знак на шофьора да спре колата. Главата на Хулио се подаде през отворената врата.

- Зле ли Ви е, госпожице? - прозвуча загрижения му глас.

- Не. Но ще се прибера в къщи пеша. Искам да се поразходя малко.

Без да дочака отговора на верния Хулио, тя пъргаво излезе от колата и тръгна надолу по улицата. След няколко заблуждаващи завои, тя тръгна право към гетото. Скоро стигна до бедните квартали. Тук сградите бяха покрити с разноцветни, ярки графити и в различен стадий на разруха. Така започна разходката й в свят, съвсем различен от нейния. Докато разглеждаше как живеят бедните, тя не забелязваше нищо около себе си - нито завистта в погледите на жените, нито похотта в тези на мъжете. Не видя неприязънта, изписана на всички лица. Не усети и настъпващия мрак.

Изведнъж момичето се сепна и осъзна колко късно бе станало. Трябваше да се прибира, но разбра и друго - не знаеше пътя за връщане.

Лутайки се в търсене на по-богатите квартали попадна на една улица, където по тротоара стояха разголени, силно гримирани жени. Девойката се бе запътила към една от тях, за да попита за пътя, когато нощната труженичка се обърна и закрещя:

- Разкарай се от тук, малката! Няма място за теб! Т'фа е моят ъгъл!

Яростните й викове привлякоха и други от чакащите на тротоара. Те я заблъскаха от всички страни, като не спираха да я обиждат. Младото момиче не беше чувала толкова мръсна реч от нечия уста - било то на мъж или на жена.

Стараеща се да избяга, дъщерята на бизнесмена пристъпваше назад. Откопчи се от грубите ръце на проститутките, обърна се и хукна по-далеч от тези жени, продаващи тялото си за мизерни пари. Скоро от бяг премина в бърз ход и сви в една малка, тъмна уличка, за да се увери, че никой не я преследва. Загледана зад себе си, тя почуства нечий ръце по тялото си. Обърна се и се оказа лице в лице с мръсен, стар бездомник. В очите му се четеше безумие.

- Младата госпойца пристига малко късно за вечерята. - изпелтечи той. - Но ще се постарая да я сместя между граф Съри и наперената млада екшън звезда. Ще намерите тема за разговор. Може да си поговорите за разликата в цвета на морската вода на Карибите и на Хавайте. Ха ха ха...

И я задърпа към края на уличката. Тя трескаво се освободи и побърза да си тръгне. Все още лутайки се наоколо, забеляза хилава фигура, просната в някакви кашони на тротоара. В нея се бореха притеснението за човека и страха от тези овълчени бедняци. Притеснението взе лек превес и момичето се приближи достатъчно близо да разгледа човека, но и достатъчно далеч, за да може да избяга при нужда. Като видя, че фигурата не й обръща внимание, тя придоби достатъчно смелост и се наведе над сянката. В кашоните лежеше момче на нейната възраст. До него имаше празна спринцовка. Той обърна замъглените си очи към нея и се усмихна тъжно.

- Отвратена ли си, малката? - попита, правилно разчел чувството, изписано на лицето й. - Много добре. Защото и аз съм отвратен. Отвратен съм от живота, защото ти имаш всичко, а аз - нищо. Нищичко. Скоро и мен няма да ме има ... Ха. Ха. Ха. - това бяха последните му думи. Главата му се килна настрани и младият наркоман изпусна последния си дъх.

Дъщерята на бизнесмена се обърна и се затича. Изведнъж се сблъска с някакъв минувач. Вдигна очи и се озова срещу момчето, което я предизвика да предприеме ужасяващото пътуване из гетото.

- О, малката принцеска! - прозвуча ироничния му глас. - Дойде да видиш истинския живот? И хареса ли ти?

- Дали ми хареса?! Това, което ти наричаш „живот" е животинско съществуване! Тези хора са груби, недодялани...

- Знаеш ли защо са такива? Защото човек загрубява, когато всеки ден се бори за „животинското си съществуване". Но щом още не си разбрала, да ти кажа - точно в тази борба се състои смисълът на живота. Реалността е сурова, но в тази жестокост се намира красотата й. Е, аз ще тръгвам, за да водя „животинското си съществуване". Продължи направо, скоро ще стигнеш до богатите кватрали.

При тези свои думи, момчето продължи забързано пътя си. Той не се обърна назад, вперил поглед напред, към бъдещето.

Момичето го гледа няколко минути. Размишляваше върху думите му за живота. След няколко минути се отказа от заниманието си, защото не разбра доводите на момчето.

Внезапно една ръка я обърна рязко. Срещу нея стоеше верния Хулио. Прегрна я, докато говореше забързано:

- Господи, добре ли сте, госпожице? Поболяхме се от притеснение! Къде бяхте? Какво стана? Някой нарани ли ви?

- О, Хулио, заведи ме в къщи. Чувствам се ужасно; омърсена от това, което е за бедняците живота. Каква късметлийка съм, че съм се родила в това семейство. Никога повече не искам да стъпвам в гетото!

Дъщерята на богатия бизнесмен обърна гръб на реалния живот със суровата му красота и се запъти към нейния измислен, изкуствен свят на богатството; свят без притеснения, без сътресения, без смисъл.