ЕДИН ДЕКАР НЕБЕ
Дядо Христо Войчев беше седнал на дебелия пън в двора и, захлупил лице в ръце, плачеше. Наблюдавах го отдалече. Приближих го, изчаках да вдигне очи към мен и тогава попитах:
- Защо плачеш, дядо Христо? Какво се е случило?
Старият човек ме погледна тъжно с дълбоките си сиви разплакани очи и, като избърса с ръкав стичащите се по бузата му сълзи, рече със сподавен глас:
- От умиление, синко. От умиление плача. Радвам се, че отново съм тук, в бедната си къщица, която с толкова любов градих, в която отмина младостта ми и в която отгледах децата си.
Старецът дълго живя сам. Двете му дъщери се омъжиха по далечни краища и рядко идваха да го видят. Стопанката му си отиде от този свят без време, ненарадвала се на живот и внуци. Така било писано - да остане в Ново Градище сам. Той се държеше, нали е корав селянин, не се предаваше, поддържаше къщата и двора в такова състояние, в каквото винаги са били. В труд и самота минаваха дните му година след година. И дойде старостта, а с нея ...