Отново слънцето се опитва да пробие мрачните облаци и както всяка сутрин е трудно да предвидя „какво ще бъде времето днес"... затова слагам дънки, една тениска, взимам си якето и „отивам в центъра".

Докато се блъскам в RER-а с разни „цветнокожи" си задавам въпроса „всъщност... къде съм?". Все още е трудно да се сетя, че съм в „столицата на света", както някои наричат Париж, и затова вярвам, че съм в джунглата с „маймуните"... или поне още няколко минути.

Излизам от RER-а и докато няколко румънски циганки ме ръчкат и бутат, за да им дам някоя монета, а бездомниците спят на пейките на спирките, неусетно вече съм слязла от „гадното, шумно влакче" и вече съм се качила на Метро-то.

Интересно - то е по-малко, а около мен има само бели хора.

Колко жалко... те също не са усмихнати...

Угрижени, тъжни и замислени, вторачили поглед в безплатните вестници „Direct Matin" и със слушалки на ушите или говорещи по телефоните си на всякакви езици, те сякаш са се отделили от „джунглата с разноцветните"...

След 2 спирки вече излизам на площад „Трокадеро" и пред мен е „Тя" - „Нейно Величество - Айфеловата кула"...

Спорен е въпросът дали е по-красива сутрин, когато все още слънцето не я е „окъпало" със лъчите си...

Или на обяд - когато е прекрасно с лодка да се разходи човек по Сена и да я погледа...

Или вечер... - тогава тя свети в синьо, а на всеки кръгъл час, десет минути е в „мигащи сини светлинки"...

Да - заслужава си да чакам повече от 1 час, за да си купя билет и да се кача на Нея. През това време наблюдавам хората от другите нации - повечето са туристи, на групички, които си говорят на техният език - мирните японци, измежду които някои японки, които са се облекли доста изчанчено - дънки, с рокля до под коляното, с ботуши и сако... - е, те са си такива.

Усмихвам се и поглеждам другата групичка - светли руснаци, които се чудят как да се промъкнат и да минат по-бързо, за да не чакат. След няколко часа ще отпразнуват „победата" с няколко водки, отново се усмихвам с мисълта „е, и те са си такива"

Хората до тях са от Италия. Красавци - с къси панталонки и суичъри си коментират там нещо, но аз не мога да ги разбера.

Хора от различни нации са се събрали, за да видят... „гледката над Париж"...

Хората с мен са приятели от България, които любопитно обикалят с фотоапаратите си наоколо.

България е там някъде, една страна в Европа, която винаги ще е в сърцето ми, където и да отида.

А когато се кача на Кулата - виждам, че наистина тази малка страна е навсякъде - дори и там, където има и само един българин.

Не знам дали надписът на чист български език с червен маркер „Обичам те, Пепо", действително е значел нещо за въпросния „Пепо",но съм убедена, че всеки българин, който се е качил на така известната постройка, се е зарадвал.

Това е една такава топлина, която ти казва „ние сме навсякъде" - за добро или лошо - е така :) .

След час и половина си задавам въпроса: „Къде да ида?"

В миг ми идва идеята за Champs Elysèes и „Триумфалната арка" и поемам по една улица - наоколо има много хора, предимно туристи, екипирани с големи раници, удобни обувки и фотоапарати.

Когато минавам покрай няколко магазинчета и ресторанти, най-после стигам там - на всеизвестната " Champs Elysèes" - в далечината се издига грандиозната постройка на Триумфалната Арка, покрита с прекрасни изображения.

Понякога си задавам въпроса - това, иначе малко, човече - Наполеон колко много е направил за страната си,и с право е заслужил дори и в днешни дни да е навсякъде - на сувенири, ключодържатели, картички, картини, в музеи...

Сякаш неговото детско излъчване не напомня за това колко велика личност е.

Минавайки по Champs Elysèes неминуемо я сравнявам със столичната „Витошка" - хм... интересно съпоставяне -

Главната улица в Париж си е направо цял булевард - широка с две платна, а витрините не са нищо особено (ако изключим автосалоните, които си заслужават да се посетят).

Изненадващо цените на дрехите, обувките и аксесоарите не надхвърлят 200-300, в редки случаи най-много 800 евро.

Все пак съм разочарована - Витошка ми хареса повече - много по-тясна е, но теснотията ни прави по-близки:)))

Минавайки няколко неугледни на пръв поглед магазинчета, продължавам напред...

Преминавам през градинките - в края на Champs Elysèes и излизам на голям площад. Малко по-надолу се издигат грандиозните сгради на така известния „Лувър", а градините са прекрасни. Има езерца, с патици и деца, които са наели малки лодчици, направени от плат и дърво и си правят „състезания".

Минавайки напред, взирайки се в сградата, която все още се намира в далечината, си задавам въпроса „как са успели да я реставрират, и в същото време да запазят духа й - такъв, какъвто е."

Влизайки в двора на „Лувър"-а виждам опашката от хора, които чакат, за да си купят билети.

Дали всички искат да влязат заради така известната „Мона Лиза"? Или защото са заинтересовани от изкуството.. .или просто искат да „задраскат" още една от забележителностите тук? Няма значение...

Минавайки покрай кристалните пирамиди и фонтаните, които и днес не работят, влизам в другия двор на музея.

Там е тихо, спокойно... за мой късмет няма никой, с изключение на една китайска двойка младоженци и тяхната фотографка, която им говори на Английски - как да застанат... къде да гледат...

Романтика...

Поглеждайки надолу - в земята - виждам старите павета, по които китайката се мъчи да ходи с високите си обувки, а бялата й рокля се влачи след нея. В един момент, точно на 10 метра от мен, тя реши, че „агонията" й трябва да свърши - събу неудобните си обувки и вдигна роклята си така, че да не се влачи.

Отново поглеждам към паветата - на колко събития са станали свидетели те...?

Знакът на Наполеон е навсякъде, ако се огледаш... латинското "N" сякаш наблюдава всички, напомняйки за малкото човече, което се е „разписало" дори и тук, донасяйки огромната „арка" от Египет пред Лувър-а.

Вече е 18 часа местно време - прекрасно е.

Докато излизам от двора на Лувър-а, хвърлям още един скрит поглед към него...

И се чудя... дали да се кача в метрото и да се прибера вкъщи, или да поема към „Люксембургската градина"?

...

В този момент мобилният ми телефон иззвънява... това ме откъсва от мислите ми и решава дилемата...