Скочих от леглото, сякаш оса ме беше ужилила. Изтичах в банята и набързо измих зъбите си. Вече чувах клаксона на стария раздрънкан Голф 1 на гаджето си. С тази кола се очакваше да стигнем до подножието на планината и после да тръгнем пеш. Грабнах първите дрехи, които видях в гардероба, облякох ги и моментално изтичах навън. Сетих се, че съм забравила раницата с храната за деня. Върнах се бързо, чух, че някой от компанията ме изруга и искрено се засмях. Какво да правя – ранното ставане не ми от любимите. Взех раницата и излязох. Най-после! Алек ме целуна набързо и я прибра в багажника.
- Не можа да станеш, а? – попита ме той.
Вдигнах рамене и се качих в колата. Потеглихме към планината...
Оставихме така обичаното от Алек „Голфче“ на някакъв импровизиран паркинг. В околността имаше доста бунгала, жалко само, че бяха неизползваеми. Биха свършили чудесна на работа на „туристи“ като нас. Започнахме да се изкачваме нагоре. Пътеката беше стръмна и криволичеща. Минавахме през гора и по някое време ми се стори, че всички едновременно се радвахме на тази природа. Летен ден, изчистено от облаци небе, слънцето слагаше отпечатък върху листата на дърветата. Във въздуха се носеше приятен аромат на смола и шишарки. Тук-там пътят ни биваше пресечен от някоя катерица, откраднала си отнякъде жълъд. Бях се настроила за един невероятен ден с приятели, с много смях и накрая може би някое приключение... С Алек.
Вече изкачвахме полегатата част на пътеката, което значеше, че наближавахме хижата на нашите. Родителите ми си бяха подарили малката къщурка за 20-годишнината от сватбата. Тя беше съвсем малка, с един хол, малка кухня и хубава уютна спалня. Какво повече му трябва на човек? Тук, където е тихо и девствено, където природата е неосквернена от човешката ръка и изобщо тук е място, където човек може да остане задълго сам с мислите си.
Оглушителният писък на Лариса се чу някъде отпред. Изтичах, разтревожена, за да видя какво е станало. Застанах до нея, заедно с другите от групата. Лицето ù беше посивяло от страх. Тя посочи с пръст „нещото“, което я беше накарало да изпищи. Погледнах настрани и видях най-странната гледа в живота си... Един мармот завиваше шоколада в станиол. Той ни погледна с някак ехидни черни очички и май се подсмихна. Ние се приближихме към него, но животното продължи да върши работата си даже твърде старателно.
Пропадахме. Земята се отвори и ние пропадахме. Ставаше все по-горещо. Тупнахме едновременно на огромен червен диван. Станахме свидетели на разговор между двама мъже, може би баща и син, които говореха на спокоен тон.
- Защо дръзнеш да ме лъжеш, синко? – попита по-възрастният.
- Не те лъжа, татко. Ти подценяваш моите възможности. – каза момчето.
- Но ти търгуваш с души зад гърба ми. Предполагам, знаеш какво означава това?
По-младият мъж отстъпи назад. Лицето му посърна и на него се изписа страх.
- Това не можеш да ми го причиниш, татко. – повиши той тон.
- Ти ме лъжеш, пределно ясно ти е какво се случва с тези, които ме лъжат.
- Но аз съм ти син! – на лицето на младия се изписа гняв. Вената на челото му започна да пулсира.
- И то първороден. Не мога да понеса мисълта, че ще продължаваш да ме лъжеш.
Огледах се. Около нас нямаше никого. Бяхме свидетели на сцена, която плашеше до смърт. Та нима бяхме попаднали в Ада? Нима с нас щеше да се случи това, което младият мъж правеше с невинните души? Нима Дяволът беше мармот?
Бащата, или мога да го наричам Дяволът, се приближи до сина си, хвана лицето му в ръцете си и го погледна в очите. По лицето на сина му се настани отчаяние, болка.
- Татко, ти не разбираш. – каза той. – Аз ти помагам. Върша твоята работа.
- Но ти крадеш от мен, Алистър. – отвърна спокойно Дяволът. – Взимаш тези души и си ги присвояваш. Нима не си пораснал достатъчно? Нима не знаеш колко е трудоемка тази работа? Аз съм този, който командва тук. А ти си мислиш, че можеш да седнеш на трона ми. Въобразяваш си, че можеш да ме изместиш. Вие, синовете ми, сте моя кръв, да. Но това не значи, че ще позволя подобни своеволия.
- Татко, моля те – изплака Алистър.
- Сбогувай се със силите си, Алистър. И кажи „Здравей!“ на най-тъмното кътче на Ада. – Бащата стисна лицето на сина си. То почерня, тялото му се възпламени и изчезна в черните пламъци.
Дяволът изтупа сакото си и се обърна. Видя ни да седим на червения диван и се приближи. Всички застинахме, пребледнели от страх. Той се приближи до мен.
- Не съм мармот, прекрасна лейди. – дъхът му изгори ухото ми. – Онова животно горе просто ми го доставя. Шоколадче?
Събудих се. Беше сутрин и котката ми лижеше носа... Дяволът си има доставчик на шоколади? И то мармот?... Изведнъж осъзнах, че трябва да ходим на излет в планината...
© Цветомира Пархоменко Всички права запазени