Един различен ден
Един различен ден
Короните на дърветата се обагриха в наситени цветове и сивотата на все още непочистените улици не беше толкова дразнеща, когато една жена гледа към тези корони, а не е втренчила поглед във върховете на обувките си, тя навлиза в ранната есен на своя живот със самочувствие.
Една такава жена вървеше по улица “Витошка” на столицата. Спортно-елегантният ù вид не беше кой знае колко впечатляващ Независимо от това, както и от факта, че външността ù беше по-скоро несъразмерна, тя впечатляваше с уверената си походка, а леката полуусмивка ù придаваше загадъчен вид, който караше мъжете да я проследяват с интерес, а понякога – дори с копнеж.
Името ù беше Радина. Припечелваше достатъчно с индивидуални уроци по английски и руски – езиците, които владееше перфектно. Работата ù беше свързана с много и различни хора и тя започваше всеки ден с нетърпението на малко дете, което знае, че най-късно до вечерта ще получи своя подарък. Нейните подаръци бяха срещите с тези хора, от които винаги научаваше нещо ново.
Сутрините ù винаги започваха по един и същи начин – душ, кафе, интернет-новини и разходка, по възможност в центъра на София. Тя беше превърнала тези незначителни дейности в цял ритуал с вещината на жена, която знае какво иска и как да го постигне. Тази сутрин тя вървеше по “Витошка”, изпълнявайки последната част от своя ритуал, вдигнала глава към кестеновите корони, когато се спъна и само бързата ù реакция ù помогна да се задържи за ствола на дървото до нея. Усмихна се и когато се наведе, за да оправи каишката на обувката си, видя мъжка чантичка за документи. Огледа се, но наоколо нямаше никого. “Къде са тези полицаи, когато ти трябват?” – помисли си тя. “Виждам ги докато обядвам, докато пресичам улиците, но не и сега, когато ми трябват.” Радина вдигна чантичката и я отвори. Дъхът ù спря от гледката – беше пълна с банкноти по 100 евро. Тъй като беше земна жена, подобно видение за нея граничеше с пълна лудост. Такива неща не се случваха на хора като нея, които изкарваха всяка стотинка с работа. Тя овладя вълнението си и разрови джобовете на чантичката. Най-после – лична карта на тридесетгодишен мъж. Радина реши, че днес ще си даде почивен ден - клиентите ù бяха разбрани хора и от известно време ù напомняха, че е време за почивка. Отново погледна личната карта – адресът беше в квартал “Борово”. Реши, че ще отиде до там с градски транспорт – тези банкноти не бяха нейни, а имаше на разположение цял ден, за да харчи от личните си средства за таксита. Пусна намереното в дамската си чанта, благославяйки тези, които бяха довели на мода обемистите сакове, за да облекчат ежедневието на деловите дами.
Когато слезе на последната спирка на тролея в “Борово”, тя попита за номера на блока, който ù трябваше – така винаги намираше адреса на новите си клиенти. Мъжът, който я упъти, я изгледа доста странно, но опитът я беше научил да не обръща внимание на хората, които не бяха част от ежедневието ù.
Когато стигна до кооперацията, която ù трябваше, тя установи, че беше от новия тип строителство, а на входа имаше портиер. Тя каза при кого отива.
- По каква работа? – троснато попита портиерът.
- Лична.
- Име?
- Той не ме познава, но ще се радва да ме види.
- Как ли пък не!
- Вижте, няма смисъл да си губим времето взаимно. Просто се обадете и това е.
Портиерът се вторачи в нея, очевидно учуден от отношението ù. Набра някакъв номер и след малко двадесетинагодишен мъж, който можеше да рекламира елитна фитнес-зала, се изправи пред нея. Със сигурност не беше човекът, чиято лична карта беше в чантата ù.
- Какво искаш? – безпардонно попита малкият.
- Да разговарям с… -Радина каза трите имена на човека, когото търсеше.
- Последен сезон си – няма да му е интересно.
- Слушай, момче, моите сезони не са сред приоритетите ти. У мен има нещо, което шефът ти със сигурност ще се радва да види. Толкова, колкото аз – да не те видя никога повече.
- Вдигнете ръце настрани, моля.
Въпреки че момчето беше много младо, то се беше научило да променя отношението си към хората спрямо техните реакции. Мина с апарата за проверка на оръжие около тялото и покрай чантата на Радина и я покани да го последва.
Когато асансьорът спря, момчето я въведе в хола на огромен апартамент. Посочи ù дивана и излезе. Радина нямаше време да се огледа, защото вратата се отвори и едрата фигура на преждевременно състарен мъж се изправи пред нея. Лицето му смътно напомняше това от снимката на личната карта. Той седна срещу нея на фотьойл, като се разкрачи широко. На врата му се полюшваше тежък златен ланец, от който висеше разпятие. “Колко кичозно!” – помисли си Радина.
- Добър ден! Не си спомням да сме се срещали – започна непознатият. – Ако е за благотворителност
- - Ако е за благотворителност, вчера сте загубили голяма сума пари.
- Не, не съм. Вие какво? Гледачка ли сте? Ако е така, нямам интерес.
- Дори към това ли? – Радина извади чантичката, а зад гърба ù изщрака зареждане на пистолет.
Огромна “горила”, която беше стояла безмълвно и незабележимо зад нея, грабна ценната находка от ръцете ù.
- Ама, шефе, тук има мно’о кинти и личната ти карта.
- Никога не нося лична карта, маймуняк. Да видя! – протегна ръка шефът. – Донеси машинката.
След малко човекът със съвсем основателното прозвище “маймуняк” донесе машина за проверка на банкноти. Шефът извади няколко произволно и машината реагира на всяка с пронизително пищене.
- Фалшиви са, госпожо, както и личната карта. Сещам се какво е било подготвяно. Хубаво направихте, че се отбихте. Сега щях да давам показания при ченгетата.
- Направих това, което всеки човек, намерил чанта с документи, би направил.
- Така си мислите Вие. Този зад мен, виждате ли го? И от собствената му майка да изпаднат толкова пари, пак ще си ги прибере. Само от мене не смее – благодетел съм му.
Маймунякът се захили глупаво, но усмивката му замръзна под строгия поглед на благодетеля му.
- Извинете ме за момент – каза шефът и излезе от хола.
Радина седеше на дивана, външно спокойна, но единственото ù желание беше да се махне от там възможно най-бързо. Шефът влезе и подаде бял плик на Радина.
- Вземете. Или сте безработна, или не сте отишли на работа. И в двата случая имате нужда от пари.
- Не, благодаря. Постъпих така, както съм научена. Нямам нужда от нищо.
- Както желаете. Едно питие?
- Благодаря, но трябва да тръгвам Приятен ден!
- Ако някога имате нужда от нещо, само елате.
Радина кимна. Спомни си репликата на младока за “последния сезон” и си представи какви “услуги” предлагаше този човек. Когато излезе, тя си пое въздух. Короните на дърветата ù изглеждаха още по-пъстри, а улиците – по-малко сиви. Радина се връщаше към обичайния си ритъм.
01/09/2009
© Весислава Савова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Интересно!
-
Петинка, трогната съм. Благодаря ти.
-
Много интересно поднесено!
Поздраления, Весислава! -
Остави другото, ама ги познавам.
Благодаря ти, че прочете, Нел. -
Няма такива хора, Весе! Или си безработна или си учителка...
-
Роси, Светле, благодаря за това, че прочетохте различния ден.
-
Браво, Веси! Има хора, които не можеш да сложиш в плик! За мен бе чест да прочета този разказ
-
Мили приятели, радвам се, че разказът ви е харесал. Не е първият ми на съвременна тематика, - "Търси се генетичен материал", "Щастието е мит за наивници" и опитите ми за "смешки" за пиенето и муза, също са такива- но явно ви е докоснал, а това е чест за мен. Благодаря ви!
-
Интерсно ми беше, Веси... както винаги!
Благодаря ти! -
Увлекателно разказваш, Веси! Продължавай!
-
Интересно разказваш , приятно съм изненадана! Радвам се ,че прочетох ! Хубав ден и много усмивки !
-
СТрахотно разказваш, Веси! Действително досега не съм срещала съвременна тематика в произведенията ти! Супер е!
-
Някой е имал късмет, защото друг е имал... чест! Страхотно! Поздрав, Веси!
-
Поздрав - за.... Радина!
Обич за авторката! -
Хубавче, за щастие се намират Грег, не се отказвай от партито, ей На вас и на всички намерили време за разказа - БЛАГОДАРЯ от сърце! Ваша Весислава
-
Хмм..., пък тази Радина, къде се бута там в щайгите за износ...?
-
Хей, изненада ме с този разказ и то приятно. Тъкмо щях да ревна, че чантата е моя, а то пък парите били фалшиви. Язък. Вече стягах парти.
-
Веси, идеализиран образ на героинята, вероятно от моето поколение. Има и млади хора, които биха постъпили по същия начин,толкова е шарен светът.Тръпки ме побиха от другите образи на новобогаташи от подземния свят.Така хубаво си го написала, особено финала:"си представи какви “услуги” предлагаше този човек. Когато излезе, тя си пое въздух. Короните на дърветата ù изглеждаха още по-пъстри, а улиците – по-малко сиви. Радина се връщаше към обичайния си ритъм."Поздрави Дими!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
