Стела някак изумено изучаваше собственото си отражение в огледалото – погледът, съмняващ се във всеки и във всичко, сенките под изморените очи, които сякаш проникваха дълбоко и виждаха във и зад предметите, но някак отнесено и замечтано, започналите отскоро да се появяват тънки бръчици, чувствените устни, все по-често свиващи се иронично… Ето, тя беше жената, за която един мъж каза, че е готов да жертва и живота си… Защо ли точно сега си спомни закътаното балканско селце и достолепната къща на своите баба и дядо? Може би тъгата по изгубената невинност, по откритите детски очи, изпълнени с възторг от живота, с очакване да се случи нещо хубаво, а и носталгията по родното, сега бяха решили да я отведат там – в китния двор, ухаещ на здравец, орехова шума и дюли, под нависналите лози, където и цветята й се усмихваха, там по поляните, изпъстрени с маргаритки и синчец… Господи, колко хубаво беше в онези далечни лета! Въодушевлението, което спомените събудиха, скоро отново се замени със станал ...