"Кажи нещо, чадо, много си мълчалив нескааааааа."
Така нареждаше старата баба Иванка, застанала над ковчега над детето си. А той мълчеше, дядо Кико, и устата му една такава разкривена, сякаш си беше отишъл с усмивка на нея, усмивка за целия презрян от него свят, защото може би е знаел, че най-накрая отива някъде, където ще може  да си почине.
Бях влизала в тази стая стотици пъти като дете, а сега ми беше толкова чужда, някак странно осветена от многото свещи и цветя пръснати навсякъде, и хора, толкова много хора, не мисля, че изобщо ги познавах, не мисля, че изобщо осъзнавах, че съм там. Не гледах него, мисля, че така и не разбрах, че него наистина вече го нямаш е,а гледах нея - моята прабаба. Колкото повече я гледах, толкова повече растеше буцата в гърлото ми, толкова много мъка имаше в това лице, че не знаех дори тя самата как я побира, тя плачеше без сълзи, с безкръвно лице, стоеше, хванала ръката му и сякаш и тя искаше да легне редом с него, вместо него. Хората и говореха, тя изобщо не ги чуваша, беше спряла да чува преди много години, беше се наслушала на празни приказки и просто не можеше да поеме повече.
Някой  се опита да я изведе от стаята, беше баба ми, жената на починалия. Винаги съм се удивлявала от  силата на тази жена, дори и в този ден, в който тя се разделяше с житейския си другар, тя си остана все така "мъжко момиче" както сама често се наричаше.
"Хайде, майко, нека го оставим да си отдъхне, толкова много сълзи, да не го пращаме мокър на небето"
"Чадоооооооо, чадо, що си толкова студен бе, детето ми, вейки не моиш се стопли, ела си бе, чадо, аз ще ида", продължаваше баба Ваня. Видяла това, баба ми като че ли се отказа. "Нека си изплаче мъката, толкоз деца погребала, нека, оставете я" - рече баба ми.
Аз отидох до прабаба ми, тя ме стисна за ръката, толкова силно, че пръстите ми щеше да счупи, а аз само плачех и си мислих "стискай, бабо, стискай, ако можеш да изстискаш цялата твоя болка през тази ръка, па ако щеш и цялата да я натрошиш, все ми е едно". "Диде, Диде, няма го вече твоя тейко...", милата баба все ме бъркаше с майка ми, все ми се налагаше някак си да и обясня, че аз съм правнучката и, но този път си замълчах, какво ли да и кажа, че тя е толкоз стара, че и правнуците и вече пораснаха, че е видяла цялата мръсотия на тоз свят, че всичко ще се оправи??? Думи, празни както празно гледаха очите на дядо ми вече, нямаше смисъл, единственото, което за нея имаше смисъл от толкова години насам, беше и тя да легне в гроба, та да си почине. Сякаш прочела мислите ми, тя започна пак да нарежда. "Боже, Боже, що съм ти сторила, че все мене оставяш, не ме вземеш, та и аз да си почина, недей зема децата бе, мене земи, аз съм стара, за нищо не ставам, уморих се вейки в пръстта на децата да се ровя, за мене трябва да е тя, не за тях, Божееееееее..."
След това погребението мина, като насън, помня само, че в порутената стара църква аз гледах попа някак нагло, той нареждаше нещо си все така безразличен, дори името на дядо ми обърка, а аз вътрешно, истерично и много цинично се подигравах - на всичките му измислени молитви, на всичките му думи за починалия, на него, какво знаеше той за мъката на тия хора - нищо. Та дядо ми дори не вярваше в Господ, а сега някакъв палячо му застанал пред него и му разправя врели-некипели, ако е гледал отгоре, сигурна съм - много се е смял, такъв си беше дядо Кико, безбожен човек, неверник, богохулник, но много по-праведен от повечето вярващи, които познавам, на него не му трябваше да се тупа по гърдите и ореоли да си слага, за да бъде добър човек, той си имаше собствен аршин за света и през него мереше всичко.
 
Мина много време от тогава, аз така и не отидох повече там, моят забързан живот, натовареното ми ежедневие, хиляди оправдания... Миналата година щях да заминавам в чужбина и седмица преди това реших да звънна вкъщи да видя нашите как са, майка ми вдигна телефона. "Няма я вече". "Кой го няма бе, мамо" питам аз. "Баба ти, прабаба ти Иванка, отиде си, от старост си отиде...", аз само затворих телефона. Ех, бабо, бабо, твоето най-голямо, последно желание се сбъдна, само дето много закъсня...