Не съм типичен покорител на върхове. Всъщност догоре съм стигал само няколко пъти, пък и ония възвишения не бяха особено високи или опасни за изкачване – Петровски кръст в Чепън планина, крепостта Моняк край Кърджали, връх Виден в Конявската планина, Белмекен в Рила, Драговски камик в Трънско, Коджа кая край Варна…
В началото ми се чудеха защо толкова лесно се отказвам и все се отклонявам от пътя. Не разбираха, че висините не ме привличат – качвайки се, не изпитвах нищо. Само виждах колко още неизбродени места има там, долу, а нагоре… Нагоре беше нищото, където никога нямаше да стигна. И по-добре!
Стигнеш ли веднъж върха, всяка нова крачка е път надолу. Не можеш да се задържиш вечно там, все някога трябва да слезеш. Няма как да го сложиш в джоба си и да го отнесеш. Покоряването му е илюзия.
Направиш ли крачка встрани, отклониш ли се от пътя нагоре, няма да изгубиш целта. Нямаме крила, за да отидем по-високо от върха, но на земята пътеки и пътища много – върви, колкото ти душа иска и до ...