Тя беше влюбена. Убийствено влюбена, до болка. В мига, в който видя лицето му, очите му, усмивката му, светът ù се промени.
Мислеше за него постоянно и не можеше да спре дори за миг. Мисълта за него толкова дълбоко навлизаше в ума ù и в самата нея, че понякога се събуждаше посред нощта, задушена от самотата в леглото си. В такива нощи не можеше да заспива повече и излизаше да гледа луната. Обичаше пълнолунието. Луната беше тази, пред която тя изливаше болката си, споделяше чувствата и мислите си. Луната беше тази, която я утешаваше и ù помагаше.
А тя беше толкова влюбена. Усещаше, че сърцето ù умира малко по малко със всеки изминал сън или мечта за него. Толкова влюбена, че дори светът и вселената не можеха да поберат любовта ù и огромното ù влюбено сърце, което с всеки изминал ден заприличваше все повече и повече на умираща звезда.
Един ден тя изчезна, никой не я видя повече. Носеха се слухове, че се е самоубила или че е избягала, но в нито един от тях не се криеше истината. Само луната знаеше истинската истина за нея, само тя я разбираше и само тя знаеше колко голяма всъщност е нейната любов.
А той никога не погледна към луната. Мразеше пълнолунието...
© Сюзън Смърт Всички права запазени
Пишеш невероятни неща.