Тръгнах сама навън. Бях уморена от цялата динамика покрай мен и имах нужда просто да тръгна и да не се върна известно време.

Макар че вътрешно в себе си знаех много добре къде отивах. Колкото и да тръгнах със самозаблудата,  че отивам някъде си... аз знаех накъде вървя. Отивах при Него. Мъжа с главно „М” за мен. Този, който промени душата ми, мислите ми, мен самата....

Ходех при него по-често отколкото трябваше. Той беше забраненото в моя живот и най-вероятно затова ми беше толкова сладък. Ходех често, за малко, но достатъчно.

Знаех, че той е против това. Но аз бях неговият начин да се почувства мъж. Бях тази, която го обичаше, която го глезеше, която трепереше над него... Бях тази, пред която не биваше да се отпуска, не биваше да показва чувства... тази, пред която трябваше да е твърд и безчувствен.

Да, позволяваше си от време на време да се отклони от поставените условия, но осъзнавайки грешката си, подхождаше грубо отново и отново.

Но аз го обичах. И ходех при него. Обичах начина, по който ме нараняваше, но и този, по който ме обичаше. Не можех да се откажа от него. Не исках да се отказвам от него.

Той беше моят сладък грях, беше моето бягство от реалността.

Обичах това, че дори когато не беше до мен, той умееше да показва внимание, умееше да ме изслушва тогава, когато потърсех отговорите му.

Стоеше буден с часове, разговаряше с мен паралелно с другите си занимания... Дърпаше се от мен, не признаваше любовта си, но същевременно не намираше сили да ми откаже вниманието си.

И така... аз вървях, мислех си за него и за срещата ни. Знаех как точно ще протече тя, не знаех какво ще си говорим, но знаех как ще се разделим.

Той беше с мен и само с мен в тези моменти, беше мил и грижовен – понякога леко егоистичен, но пак донякъде чаровен.

И ето ме, тръгнала за поредното бягство от реалността. Бавно пристъпвах и се приближавах към щастието си. И стигайки пред вратата му, не се спрях, а просто позвъних.

Той знаеше, че ще дойда, очакваше ме. Знаех, че съм му липсвала. Знаех, че иска да ме има изцяло и постоянно. Знаех, че бе свободен за мен винаги. Но знаех, че това няма да продължи и до безкрай. Той е човек и има право да потърси щастието си на друго, по-постоянно място. Но за момента неговото щастие бях аз и аз използвах това, за да почувствам малко щастие, за да се почувствам за малко жива и за да се усмихна.

Позвъних, вратата се отвори и усмивката грейна на лицето ми. Онова изражение, което толкова много обичах, за което толкова много копнеех, беше срещу мен. Изражението на радост. Изражението на олекване от някаква липса. Изражение на любов.

Пристъпих тихо в стаята, затворих вратата след себе си и се оставих на чувствата. Отпуснах се в ръцете му и му позволих да направи от мен щастлива жена.

Знаех, че това е моментно щастие. Знаех, че това не е живот, знаех, че не бива... Но ми харесваше, обичах го и продължавах.

Времето само за нас двамата приключи. Отново отворих вратата, но този път, когато я затворих, той остана от другата ù страна.

И си тръгнах. Със сълзи в очите си тръгнах, но знаех, че ще се върна и това ме държеше.

Прибрах се вкъщи, облякох тежката вечерна рокля, сложена на леглото ми, маскирах лицето си и се отправих към колата, чакаща ме отвън.

Возех се в скъпото возило и гледах нощните светлини на града. Виждах щастливи, прегърнати хора. Виждах щастливи усмихнати хора. Виждах и тъжни, и самотни. Но не виждах никъде себе си. Дори там, в колата, не виждах себе си. Не виждах душата си, сякаш тя беше далече от мен, изоставаше или избързваше нанякъде.

Колата спря, вратата се отвори и аз слязох. Застъпвах по тежките стълби, замислена в собствения си свят. Изкачих няколко стълби и застанах пред масивна дървена врата, погледнах орнаментите ù, замислих се за миг и... се усмихнах. Отърсих раменете си от напрежението, сложих усмивка на лицето си и със спокойна ръка отворих вратата. Зад тежкото дърво стоеше зала, която бе приютила тежко парти. В момента, в който аз отворих вратата и стъпих в помещението, на трибуната вътре течеше реч. На един мъж, дълбоко уважаван от мен. Мъж, който ми подаде ръка и ме извади от калта. Мъж, който тежеше на мястото си, но не тежеше в живота си. Мъж, когото не обичах, както жена обича мъж – но на когото бях безкрайно задължена и винаги щях да бъда и това имаше своите последствия.

За съжаление по-рано през деня аз бях избягала от реалността, но сега се налагаше да се сблъскам с нея очи в очи. По-рано бях с мъжа, когото безумно обичах. Сега отивах при мъжа, на когото съм длъжна.

Да, аз бях съпруга на дипломат. Много уважаван, много търсен, много харесван. От другите, не от мен. Но аз бях жената до него и нямах право да правя грешки, нямах право да го излагам, нямах право да си тръгна от него...

Една история за любовта на живота ни, която изгаря живота ни. История за любовницата. И история за дълга на една жена към мъжа, до когото беше избрала и нямаше право да променя избора си.

Една история за една жена, живееща един живот, но тайно копнееща за друг, който никога нямаше да има!!!