В главата ми винаги е съществувал един утопичен момент, сякаш спомен, но плод на въображението ми. Една сцена, която предизвиква в мен блаженство и прилив на топлина по цялото ми тяло. Може би това се е случвало в минал живот, който се е запечатал в съзнанието ми още от момента, в който съм била зачената, а може би ще се случи в следващия живот, когато този тук е приключил. Може да е и просто една рожба на моята фантазия, която се е зародила още от ученическите ми години в онова мечтателско и все още чисто съзнание. Не зная, но нека си остане една от мистериите на живота ми.
Намирам се пред църквата „Св. Седмочисленици“ в центъра на София. Пред нея има един мъничък площад-парк с пейки, цветя, кучета, хора, липи, върби и огромни плочки по земята. Пролет е, дори късна пролет, когато слънцето е силно, но някак нежно и не създава дискомфорт за бялата зимна кожа. Затварям очи. Та, аз съм там! Ето, виждам всичко отново! Нося бежов къс шлифер и шарен панталон на цветя. Косата ми се вее свобод ...