Една приказка с (не)щастлив край
Отначало беше уверена,защото
знаеше,че ще бъде щастлива...
беше убедена в това...
знаеше, че сегашната самота
след време щеше да се се
запълни...
с любовта на принца, който
толкова беше чакала...
Знаеше, че ще се превърне
В принцеса...принцеса...
Дъждът валеше неумолимо...силен, мощен, той сякаш валеше само върху нея, като че ли за да направи болката още по-непоносима, отколкото беше...Усещаше как мокрите дрехи залепват за тялото й...,как от дългите й коси капе вода...,но не се поддаваше на студа, дори не го усещаше...Усещаше само как отвътре нещо се къса, бавно..
.Дали това беше сърцето й?Или душата й вече се късаше и се губеше...Лицето й се попари от нежни капчици, не дъждовни...Автоматините врати зад нея се отваряха и затваряха, отваряха,...затваряха...блъскаха я хора, тичаха да се скрият от дъжда...Жена я призова да се скрие и тя вътре...Гласът й се стори далечен...дори не чу какво й казваше той, само кимна отрицателно с глава.Прииска й се да се разходи.Вървеше, с мъка, краката й сякаш не й се подчиняваха...не искаха да се движат, а тя ги мъчеше...да се движат...колкото и бавно да го правеха...Усещаше как с всяка стъпка, обувките й се пълнеха с вода, много вода...навсякъде по нея...стичаше се по цялото й тяло и в този момент й се стори, че може да се удави във всяка една от дъждовните капки
...* * *
“Когато бях малка,може би на 4 или 5 годинки,всички ми повтаряха, че съм красива като принцеса...След като ми го казаха толкова много хора, започнах да вярвам в тази илюзия
и да живея с нея и заради нея...Мечтаех за деня, в който щях да бъда истинска принцеса и копнеех за мига, в който щях да срещна своя принц.Нали така беше във всяка приказка-нали всяка принцеса, след много премеждия, след много изпитания и трудности, най-накрая имаше своя принц и любовта, която е заслужавала.Имаше защитата му и цялото му сърце, но и нейното сърце му принадлежеше...изцяло...Това искаше да има момиченцето на 5, това искам и аз-вече на 17, но със същите убеждения за любовта като момиченцето, което остана само с мечтите си... “* * *
Тя продължи да ходи, но всичко наоколо й се виждаше размазано и мътно, а звуците бяха тихи или много шумни, но всички дразнещи и непоносими...Дали не виждаше от сълзите или болката бе замъглила вече съзнанието й-или пък и двете...Имаше чувството, че е попаднала в тъмна и дълбока дупка и с всеки свой опит да излезе, тя пропадаше все по-надолу...
Този път наистина си беше помислила, че е намерила споделената любов от мечтите си...И в началото беше толкова красиво-точно като в приказките...още когато се срещнаха той започна да я убеждава непрекъснато колко я обича и й го повтаряше толкова често, че тя си помисли, че е невъзможно да не е истина-Боже, колко беше глупава!Наистина й се беше сторило странно, поне за миг или два, но толкова й се искаше да му вярва и това да е истина, че съмненията изчезнаха мигновенно...А не трябваше...Както не трябваше и да го допуска толково близо до себе си, да му вярва, да го обича...
* * *
“
Мислите си-всяко малко момиченце мечтае да бъде или принцеса, или балерина-аз просто съм била от първите...И може би наистина беше така, докато не станах на 8 или 9 години.Вече бях голяма, за да си мечтая за дворци и дълги рокли от Средновековието, но онази мечта за принца все още живееше в мен...Разбира се, вече не си мислех, че трябва да спя 100 години и той да ме събуди с целувката си или пък зла вещица да ме отрови с ябълка и той да ме съживи-не...Но пък си имах представата за моя си принц, който всъщност можеше да бъде обикновено момче на моята възраст, което да ме обича и пази...На 10-11, всички вече търсеха просто НЯКОЙ, независимо от характера, поведението или отношението-просто да има някой...Аз?Аз все още чаках да се сбъдне мечтата, скрита дълбоко в мен...Търпеливо чаках...”* * *
Бе разбрала нещо и съжаляваше, че го е разбрала толкова късно-любовта трябва да се докаже...На думи той беше прекрасен...Но когато трябваше да разчита на него за нещо, винаги се разочароваше...Беше му се доверявала вече хиляди пъти,
а той продължаваше да я предава.Разбира се, след това следваха мили извинения и въпроса “Какво да направя, за да ми простиш?”, а тя си мислеше едно единствено нещо- “По дяволите, пристани да ме предаваш, това можеш да направиш!”.Нито един път не му го каза.После, естествено, съжаляваше задето не му го е казала, но си спомняше също и страха да не загуби своя принц...и от устните й излизаше само “Няма нищо, не се притеснявай...”* * *
“
Случваше ми се да харесвам момче, за което си мислех, че ще сбъдне мечтата ми, но накрая всичко завършваше или катастрофално, или с приятелство...Аз не се предавах...Всеки път когато ми станеше тъжно си казвах така:”Няма смисъл да се натъжаваш...Той просто не е бил правилният, не е бил принцът...Това е само едно от изпитанията, които трябва да преодолееш по калния и стръмен път към истинската любов”.Разбира се, че страдах, трудно преживявах разочарованията, но ги преглъщах и продължавах да го търся...”* * *
“
Всичко това продължи прекалено дълго”, мислеше си тя, “не трябваше да го допускам”...Казваха й, че любовта е сляпа, а сега тя разбра, че любовта е и глупава...Припомни си много добре момента, в който чашата преля и търпението й се изчерпа.Тогава тя просто не можа да преодолее лъжата...Беше я лъгал и то не за нещо мимолетно...имаше и друга приятелка...Когато го чу, не можа да го повярва, не искаше да вярва, отказваше да повярва.Та той беше принцът, не може да я беше лъгал през цялото време...НЕ!Това не беше истина!Тя продължаваше да върви, а горчивите спомени заседнаха на гърлото й като оловни късове...
Дори и след всички разочарования, той не може да я беше предал по този долен начин...Мигът, в който стъпи пред прага на дама му изплува в съзнанието й толкова ясно-като ужасен кошмар, който се повтаря отново и отново...
Стигна до сфетофара и последното нещо, което си спомни преди да светне червено, беше как пръстите й натиснаха звънеца на вратата му...
* * *
“
Годините минаваха една след друга и аз се зачудих дали моят живот няма да се състои само от препятствия и напразни очаквания...Докато не навърших 17...Срещнах момче и първата мисъл, която мина през ума ми беше-не хлътвай по него, той вероятно е като всички останали-едно изпитание, което, ако имаш здрав разум, можеш просто да заобиколиш...Споменах ли вече, че сърцето не слуша разума-даже винаги си противоречат...И така, това момче ми взе ума...Когато поиска да се срещнем и аз приех, мислех, че това е едно от най-правилните решения, които съм взимала някога.Още на първата ни среща той ми каза, че ме обича и аз го приех за странно, но му повярвах, защото толкова исках това да е истина...Отначало всичко беше прекрасно, но после, когато разбрах, че не мога да разчитам на него за нищо, просто защото той винаги ме разочароваше, връзката ни се превърна в мъчение.Мъчение, което търпях с единствената мисъл, че той е принца, за когото бях копняла от дете...Един ден, обаче, чух приятелите му да си говорят за
“втората мацка”.Казах си, че се бъзикат за нещо, но разговора им продължи в насока, която ме ужаси.Разказваха си интимните преживявания, с които той им се беше похвалил...Не вярвах на ушите си и останах, подпряна на едно дърво, вцепенена.После започнах да се разубеждавам-че не съм чула добре, че те са говорили за нещо съвсем друго и взех решението да говоря лично с него, за да се уверя, че той не ме е лъгал.Моментът, в който позвъних на вратата му, някак си се откроява в съзнанието ми.И после, той ми отвари с усмивка...аз му се усмихнах насила,пренебрегвайки всичко, което беше заседнало в гърлото ми-думи, спомени отекваха в главата ми...Казах му защо съм дошла...казах
: “Нали просто не съм чула добре”...”Всъщност си чула перфектно-исках да ти кажа, но...”...”Но какво?Реши че да ме излъжеш е много по-лесно, така ли?Как можа?Как можа???”...”Ами можах, ако не ти изнася се омитай-не съм длъжен да те слушам как ми крещиш в собствения ми дом”Последната сцена, която помня беше как стоя пред затръшнатата врата...Затичах се надолу по стълбите и плачех...Принцовете не бяха такива, нали?А аз не можех просто да преглътна
“поредното изпитание”...не можех...нямах сили да търся и да понасям разочарование след разочарование...Съществуват ли принцове...Не знаех...Нямах сили да го търся вече...Сега виждам, че навън вали, а дъждът в повечето случаи успокоява, нали така?ОК, ясно-ще изляза...Чао...”
* * *
Светофарът светна зелено...Хиляди въпроси я измъчваха...Без нито един отговор...Как бе могъл да постъпи така?...С какво го бе заслужила?...Имаше ли принцове?...Тръгна да пресича и силно стисна очи, за да се избави от замъглената картина пред нея и от върпосите...най-вече от въпросите...
Не видя как отново светна червено, но чу далечен шум от двигател на кола...после спирачките изсвистяха...Усети болка-много силна, но за кратко, и полетя
...Изведнъж тя се почувства по-силна от всякога...Силата просто я заля и й даде надежда...Учуди се, че не падаше надолу, а напротив-летеше все по-нависоко и по-нависоко...Чувстваше се като перце, което се е оставило да бъде отвеяно от вятъра...лека, но силна...На един красив ангел бе дадена силата да продължи да търси и да осъществи своята мечта...да намери своя принц и да го обича...да бъде принцеса...в Рая...
© Илияна Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Чудесен разказ Илиянче!Поздрави за оргиналната сюжетна линия !
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
