19.05.2012 г., 0:59 ч.

Една приказна звездна нощ 

  Проза » Разкази
709 0 0
2 мин за четене

                        Една приказна звездна нощ

 

 

       Лятната нощ легна уморена над градчето, клепачите ù натежаха, косите ù се разпиляха по улиците, а мътните светлини на фенерите опитваха да покажат на минувачите пътя. Градът още шумеше, смущавайки съня ù. Забързани, хората бяха забравили за смяната на деня и нощта. Лутаха се из тъмата на града, уморени от работа и едва прекосяваха най-дългата улица на света - улицата към дома. Аз легнах рано, знаейки, че няма да успея да заспя. Горещината ми тежеше, солена пот бе избила по челото ми. От отворения прозорец влизаше само шумът от закъснели автомобили и димът от моторите им. Устните ми жадуваха за капка вода, гърдите - за глътка въздух. Луната надникваше любопитно иззад танцуващите с вятъра завеси. На небето беше хладно. Какво не бих дала да полетя сред звездите, да се спася от хватката на нощта.

       Изневиделица през прозореца влезе като буря Вятърът. Никога преди не го бях виждала. Той бе неземно красив... Буйните му коси се вееха, когато летеше, а прозрачният му поглед омагьосваше. Поисках да полетя на крилете му. Той не изчака да го моля. Взе ме на ръце и ме понесе право към небето. Издигнахме се високо и започнахме да летим между звездите. Почувствах се неописуемо... Сякаш бях сестра на вятъра, принцеса на небесната шир... Защо ли бе избрал мен?

Светлините на града блещукаха под нас, сякаш небето се бе преместило на земята. Приятна хлад галеше бузите ми. Не знаех къде отивам, но не се страхувах. Порехме въздуха, както кораб пори вълните... И плувахме в небесата като някакви небесни русалки.

- Харесва ли ти моето царство? – попита Вятърът. Гласът му се разнесе като ангелски звън...

- Да – задавих се в смеха си, - но къде отиваме?

- Имай търпение! – отговори ми и полетя още по-бързо вятърът.

Любопитството ме изгаряше. Какво ме чакаше там, където отивахме? Нима имаше още чудеса, които не бях видяла?

Наближихме малката сестричка на Земята. Леденият ù поглед се спря върху нас. Изписа се учудване по лицето ù, осеяно с лунички и като че ли затрепка усмивка по него. Вятърът започна тихо да шепне на ухото ми. Луната бе негова годеница. Той искаше да я изненада с нова приятелка. Звездите зашушукаха помежду си и тихичко се кискаха.

      Луната много се зарадва, когато разбра, че ще има нова приятелка. Усмихна ми се приветливо и ми помаха с лунните си ръце. Аз срамежливо поздравих и зачервените ми бузи поруменяха още повече. Луната беше много грижовна. Покани ме да се настаня в скута ù. Дълго ме разпитваше за Земята. Тя много искаше да слезе там. В гласа ù се четеше съжаление. Наистина желаеше да може да слезе в града и да види как живеят хората. Унесена в приказки, забравих смущението си. Не след дълго се понесох в царството на сънищата. Лесно се дишаше там, където живееше луната и не беше горещо. Бях спокойна в прегръдката ù.

Изведнъж Вятърът ме избута силно от сърпа на Луната и усетих как падам към земята. Когато отворих очи и се събудих, бях в стаята си на пода, задушена в горещия капан на нощта. Нима всичко това бе просто сън...?

© Михаела Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??