Заведението не е нищо особено. Вече пием втора кана с червено, на масата има задушени картофи, хапки със сирене и кашкавал, салата за нея, за мен минерална вода. Устните са ми все още сухи. Отсреща седят Рози и телевизионерът. Някъде на долния етаж вече се е настанил Хари с апапите, нямат никакво търпение тези хора. Не можаха дори петнадесет минути да ни изчакат. Не им се сърдя. На масата вече съм прочел едно стихотворение и края на разказа, за който нямах време в салона, не съм недоволен от това. Напротив, защото издекламирах два от най–хубавите си къси разказа. Единият исках Ренката да го прочете, тя много го харесва. Ухили ми се завладяващо невинно, сниши се на стола, и пак мойто гърло трябваше да пресъхва. Всичко мина чудесно, така си мисля сега и усещам младостта до себе си, очите са кафяви и топли, косата прибрана зад тила, устните свежи, гласът завладяващ. Двамата влизаме в някакъв диалог, срещу мен Наско разказва един от безкрайните си вицове, за миг загубвам нишката на разгово ...