Беше напъпила пролет. Краят на април. Тъкмо парковете около площада бяха обрасли в зеленина. Натежалите коси на брезите се люлееха над главите на разхождащите се и спираха мъхчетата на върбите по въздуха. Работници в гащеризони подвикваха зад косачките си, докато машините бръмчаха оглушително,оставяйки след себе си остра миризма на окосена трева. Вятърът я разнасяше. Събуждаше плъзналият народ по площада на града от зимното вцепенение. Майки с колички разговаряха оживено и си разменяха съвети. Без да забелязва нито хората, нито да обърне внимание на раззеленилия се парк, покрай който минаваше, нито да улови аромата на трева, носещ се по въздуха, Радо – висок и хубав млад мъж се беше запътил към погребалната агенция. Той вървеше умислен и вглъбен. Беше започнал да придобива чувството, че без баща му, всичко което е постигнал е жалко и безсмислено. Превъртаха се в главата му спомени, облечени в зелени, селски поля и река скрила смеха на волното му детство. И защо? Защо по този начин? Защо така се разбърза? А, тате? Защо не дойде при мен в града, да ти назначат лечение. Защо кри толкова дълго? Защото не искам да тежа на децата си. Отвръщаше гласа на баща му от другия край в слушалката на спомена. Това беше последният път, когато разговаряха по телефона. Не, не – окопитваше се Радо – трябва да се стегне. Не бива да се отпуска. Само некролозите да поръча. Цветя, венец. Най-красивият венец. Коя от снимките да сложи на некролога?! Коя е с по-добро качество и изобщо имаше ли подходящо фото, което да запечатва човешкото отвъд физическите белези?! Снимките държеше във вътрешния джоб на якето си. Като значки му пазеха сърцето. От тамяновите куршуми на скръбта ли го вардеха, или от нахлулия страх във войника, виждащ другаря си да загива, Радко не знаеше, но по памет и наум разглеждаше тези снимки, стоящи в джоба му. Една снимка от разходката до Рилския манастир, една от Гергьовден. Или тази от празненството на подписването. Там неговият баща е прегърнал майка му, като орел е разтворил крилото си над нея. Тъкмо са заживели в къщата на село. Радко на подписването е на девет години. Има си вече баща. Не втори, а първи и единствен, защото биологичния си той никога не е виждал. Както никога, и майка му е щастлива. Грее в най-хубавата си рокля. Свети лицето ѝ като икона. Но трябва да я изреже. Да, ще изреже половината снимка, така ще направи, защото на тази снимка баща му е най-хубав и излъчва достолепието на бащинската обич и всеотдайност. Има си вече семейство. Жена и две деца се щурат из къщата. Радко е щастлив. Истински баща от плът и кръв го прегръща и му се радва. Не такъв, който е отишъл в чужбина за известно време и никога не се е върнал. На снимката масата е пълна с храна и напитки. Гости са дошли, за да споделят радостта им. И очите на татко му блестят, и устата му като разпукан нар се смее, а неговата черна, гъста коса се спуска над загорялото от слънце чело. Да, тази ще сложи. И цигари ще му купи за Оня свят. Един стек. После ракия ще му прелее, свещ ще му запали. Не, не, няма да го пусне, няма. Ще постои още малко с него. Ще постои. И той няма да си тръгне. Никога няма да си тръгне.

Вглъбен и потънал в мисли, внезапно до Радко долетя жален плач на дете. Той вдигна очи. Да беше вял плач или от каприз, сигурно щеше да премине покрай младия мъж, като част от тътена на града. Но с всяка напреднала крачка, плачът ставаше все по-мъчен за Радко, все по-безпомощен, и младият мъж започна да се оглежда, да забързва крачка, да излиза от вцепенението и да надига глава, за да види откъде идва плача. Чак сега забеляза хората, чак сега се сети, че живота продължава, че е пролет и дори забрави за снимките. Изплакваше тоя плач с извивки, режеше измежду хората като зов за помощ се стрелкаше, чак до висините. Задавяше се детското гласче от хрипове, притихваше, но с нови сили, като че идещи  някъде отвъд това пространство, се стрелкаше към Радо и свиваше сърцето му. Някакъв вцепенен инстинкт се разбуди, защура се, стисна го за гушата и го преведе през тълпата. Очите му се засуетиха и след още две крачки го видя. Едно тъмнокосо момченце, на не повече от четири години, плачеше в средата на площада. То хлипаше и триеше зачервените си очички. Изтощило се беше изглежда от рев, хълцаше, а хората минаваха покрай него, някои го поглеждаха, спираха се с непознати за него лица, за да го попитат: „Защо плачеш?”, но тогава то още повече се плашеше и надаваше глас. Радко направи няколко крачки към детето и го приближи. С хубави дрешки, спретнато, чисто, а плачеше. Загубило се беше, като него изглежда. Наведе се високият мъж, смали се до ръста на четири годишното момченце и тъкмо да вземе малката му ръка в своята и да го попита как се казва, когато през него прелетя един дребен и скоклив мъж, грабна детето и го прегърна. Момченцето се успокои. Отпусна глава на татковото рамо и така, както гледаше безучастно към Радко, хлъцна и една последна сълзица се стече, литвайки към рамото на таткото. Радко се смути. Почувства се не на място. Извини се на хората, разбута тълпата и се разбърза. Не знаеше на кого и за какво се извинява, но вместо да му олекне, че детето е намерено от бащата, стана му още по-мътно пред очите. Никаква случка не можеше повече да го спре. Ще иде, ще иде на село до баща си. По-бързо, по смело момче, давай – си казваше.

 Погребението мина тягостно и мъчно. Най-страшното за Радо се оказа да хване ръката на баща си. Да я хване с чиста съвест, без да изпитва вина. Онази хубава, работлива, селска, жилава ръка, която го учеше да жъне жаркото слънце в избуялата трева, сега беше ледена и отпусната. А Радко, като че ли отдавна я беше пуснал, скрит в големия град, скрит в грижи, скрит в мечтите си, отлагайки да дойде скоро. Работеше много, баща му го беше изучил, станал беше ветеринар в далечен град и все нямаше време да се прибере за малко на село. В началото си идваше през два-три месеца, помагаше му за градината, за животните, скопяваше прасетата, оправяха някои дреболии по къщата.  После си намери приятелка. Заведе я да я запознае с баща му и разреди в годината два, три пъти ходеше да го види. Купи на баща си модерен телефон, за да се виждат на камерата, но в селото обхватът беше лош и така си остана телефонът да изпълнява ролята на красива джаджа и да тежи в джоба на баща му, като недочакана прегръдка. Стисна ръката на баща си пак Радо, като че да я стопли се опита, но студенината изпълни вените му и той осъзна, че татковата ръка вече е на по-различно място. Тук на леглото беше само обвивката, не беше неговият баща.

Изпроводи Радко баща си. Качи го в една дълга кола и го изпрати на гробището. Помнеше още слуховете като дойдоха преди двайсет и четири години, селото беше малко и веселяците разправяха, че баща му си е докарал крава с две телета. Радваха им се същите тези хора, близки му бяха станали, между шегите, бита и историите им израсна, а сега същите тези хората идваха и си отиваха през Радковите замъглени очи, като от някакъв далечен и скъп спомен. Палеха свещи, светкаха с някоя успокоителна дума и гаснеха. Ръмеше топъл дъждец, а после пекваше слънце. Една бяла котка се беше покачила на плочата на скоро починало младо момче и през цялото опело стоеше там и като че ли не мрамора топлеше, а гърдите на своя стопанин.

  Майката и сестрата на Радко раздадоха житото. Попът беше изпял последната молитва. Овлажни устата си с ракия, хапна, разказа весел виц в чест на покойника и си отиде. Отидоха си и повечето хора. Останаха само най-близките да хапнат и пийнат, както е редно. На обяда в къщата, освен приятелите и съседите, присъстваха също и сестрата на починалия, заедно със съпругът ѝ. Тя плачеше безутешно, докато нейният мъж Величко - дебел и куц гологлавец, който не беше дори близнал от чашата си с ракия, пазареше с комшията вещите на умрелия. За разлика от гръмогласието на гологлавеца - Величко, другите си говореха тихо за последните дни на починалия, разказваха си спомени с него, докато майката и сестрата на Радко сервираха обяда. През това време Радко разговаряше с леля си и се опитваше да ѝ даде къде на нея, къде на себе си - кураж. Калекото - Величко, потънал в протрития диван, разправяше за лошото пътуване до селото. После се сети пак за вещите, изсумтя и се разбърбори приповдигнато. Един от комшиите му даваше петдесет лева за казана за ракия на покойния.    

–          Казанът на мен ми трябва. – говореше високо калекото Величко – подпрял патерицата си на дивана. Голата му глава с малки очи и уста се зачервиха - Аз съм решил да го взема тоя казан, затова закачих ремаркето.

–         Стига бе, Величко! – прошепна жена му засрамена.

–         Тихо! – ядоса се мъжът ѝ. – Ти да мълчиш!

От повдигнатите очи на гостите, жената се почувства неудобно. Тя стана от стола и се изниза по коридора, хлипайки.

–        Аз тоя казан ще го взема за спомен от Гоше. - поде отново Величко.  

Съседът се подсмихна накриво. Поне казан можеше да изкяри, а сега тоя бунак - зетя, дошъл от кой знае къде, дето за трети път го виждаше в живота си, щеше да му го вземе под носа. Тогава се сети, че Гоше имаше модерна резачка за дърва. Беше го виждал да си реже дървата с нея. С резачка поне да се уреди, оживи се съседът, когато зетя удари по масата с отеклата си ръка и му рече:

             –      Ти по-добре хвани да намериш прасето. Избягало е сигурно, като няма кой да го храни.  А – ха! – изсумтя Величко - Прасе чуваше Гошо. Не знаеше ли? А?  Къде е прасето бре, Радко? – обърна се той неочаквано към младия мъж и го изгледа косо с бобените си очи. – Вие с майка ти, да не го скрихте някъде? А? – наежи се калекото.

Срещу него Радко тъкмо отпиваше студена вода, когато кръвта нахлу в слепоочията му. При вида на самодоволното, цинично изражение, жилите на младия мъж завряха и той се изправи срещу него. Още дрехите на баща му не бяха изстинали по закачалките, а този оскубан лешояд сквернеше паметта му. Едва сдържа наболите като шипове на устата си думи Радко, но реши да преглътне, така го беше учил баща му, да уважава по-възрастните и замълча. Само го изгледа с кръвен поглед, защото допускаше, че ако отвърне, по низък от човек щеше да стане, но по висок от сквернителя - не. В същия момент, между отекналото, кратко мълчание и изправения Радко, се намеси една тиха жена, която до онзи момент беше стояла в дъното на стаята и само наблюдаваше случващото се.

-                Прасе нямаше, Гоше. - каза високо тя, за да я чуят всички. - Нито овце, нито кози, нито кокошки. А ти Величко, ако беше дошъл по-рано, щеше да видиш, че като се разболя Гоше, всичко разпродаде, за да го излекуват лекарите. – Величко  изпъшка от тежината си. Тя поправи черната кърпа на главата си и добави:

-          Отиде си, веке. И да питаш и да не питаш, не стигнаха парите, да го спасят. Мир на праха му.

-          Мир на праха му. – отсипа ракия на земята един от мъжете. Да почиваш, Гоше. Да ти е видено. – и се разплака.

След него се разплакаха почти всички. Само Величко продължи да цъка с език и да нервничи. Вълнуваше се от съвсем други неща. Видя, че Радо излиза ядосан навън и го проследи изпод вежди. „Тия доведени копелдаци се мотаят напред-назад, разхождат се в чуждата къща на шурея му, като че ли са неговите истински деца. Все едно са забравили, какви кекави сополанковци дойдоха, а сега са се охранили и на чорбаджии ще му се правят. Той трябваше да се разпорежда, не тая лисица - майка им. Той като мъж на сестрата на умрелия. Нищо нямат черно на бяло. Ще им разкатае фамилийката, семето им ще затрие. Нека само да му падне вещ адвокат, ще им натири следите и помен няма да остане след тях. Ще продаде имота на съседа. Къщата в това забравено свлачище, откъдето измъкна жена си. Добре че я измъкна в родния си град, тая корава дивачка, та да я направи човек. Колкото пъти и да ѝ го беше повтарял, все нямаше да е достатъчно. Иначе кой знае сега в кой варел щеше да рови.” Така сумтеше калекото на Радко, риеше с патерицата, тупкаше с нея и редеше мислите си наум, а през това време момчето от яд беше излязло навън и обръщаше градината в двора. Цялото му детство и юношество беше тук. Бащините съвети, разговори и случки. С него рамо до рамо замръкваха изтощени от работа. Цепеха дърва, караха мотор. С него вършеха щуротии, ловяха лисици, риби и се къпеха из вировете на реката. Той го посвети в земеделието и в животновъдството, научи го на селски хумор, такъв какъвто нямаше никъде по света. Научи го да страда като войник, да се смее като бохем и да обича като куче. Да бъде мъж. Затова сега на Радо му се искаше да изреве силно. Да плаче, така мъчно да изплаче, че баща му да го чуе от другия край на селото - да се втурне към него и също като онова момченце на площада, да положи глава на бащиното рамо, а една сълза да се стече от последния хлип. Да падне на рамото му. Сълзата се стече. Падна в пръста. Нямаше го неговия другар. Беше си отишъл. Разсадът за доматите стоеше в сандъчетата и чакаше да бъде разсаден.

След това, което чу от роднината на масата, младият мъж най-силно се опасяваше, да не се превърне на пазар погребението, но малко, по малко точно така се случи.

 Разотидоха се гостите. Останаха само сестрата и зетът на покойника. Радо трябваше пак да отиде до града с майка си, този път за хапчета, защото в селото нямаше аптека, а на майка му й беше прилошало. Запали колата младият мъж. Сестра му пък, която още по-рядко навестявала баща си, докато бил жив, се качила в гората, да си теши съвестта, а и да не слуша разпасаната реч на Величко. Но, когато се върнаха тримата след един-два часа, установиха, че някои от вещите на умрелия са изчезнали. Нито калекото, нито опечалената сестра на покойника, бяха в дома, а колата с ремаркето вече не беше паркирана пред къщата.

 Огледа се Радко, потърси брадвичката на татко си, потърси косата, резачката, казана за варене на ракия, кошерите за пчели, мотиките потърси и други дреболии, но всички най-любими вещи и приспособления на татко му бяха обрани. Само градината си стоеше все така наполовина прекопана.

Тогава Радо влезе в къщата и се огледа. От върха на опразнената секция го гледаше войнишката каска на баща му. Позабърса я той от прахта, сложи я на главата си, макар че тежка му се стори и излезе да доизкопае градината. Защото баща му така го беше научил. Да страда като войник. И друго нещо беше запомнил от него: По-ценен от земята е единствено човек. Без човек земята няма да роди хубав плод, но и без земя, от човека няма да стане добър човек. А Радо беше прекопал едва половината.