Някога преди началото на това начинание, от което бяха минали повече от два месеца, Пелинова се подготвяше усърдно в симулаторите, за които Министерството на Извънземното Щастие (МИЩ) бе платило на БАН и няколко независими научно-изследователски компании, една камара пари. "Пари, с които правителството можеше значително да подобри няколко сфери на живота в България" Мислеше си Елина и продължаваше стриктно да изпълнява задачите на инструкторите. Правеше впечатление на всички, че за жена с нейната грациозна физика се справя забележително със тежките натоварвания без изобщо да измрънка. Дори изявените "фитнес - батки" от охраната в екипажа на кораба цъкаха учудено и се побутваха един друг, явно убедени, че това е невъзможно и тя взима някакви субстанции.
Имаше дни, в които психоложката буквално нямаше сили и това объркваше всички, свикнали да я виждат в перфектна форма, но така или иначе се бе справила нормативите, и беше одобрена от Комисията за подбор на екип.
Още в самотното си пътуване с предварително зададения маршрут на совалката "Иди си - Ела си", Пелинова знаеше какво предстои и каква мисия ѝ бе възложена. Мисия, която нямаше общо съз Земните ѝ началници...
В главата ми се вихреше хаос, който можеше да се обясни единствено с коктейл от шок, ужас, панически страх, някакво повърхностно усещане за мъка, и всичко това с канонада от въпроси и неразбиране на действителността. Цялата тази вакханалия от емоции ме караше да усещам как губя опора под краката си и едва ли не, пропадам в открития Космос. Картината пред очите ми беше, като във филмите от детството, които бях гледал със същото това изумление, но с покоят, който ми даваше добрия стар цветен "Електрон". Сега не бе филм. Съвсем беглото подобие на жената, в която бях влюбен, стоеше срещу мен и кривеше главата си в някаква гримаса, изразяваща, както болка, така и гняв. Ала очите... Очите ѝ бяха същите и, ако доскоро те ме хипнотизираха, сега всъщност събуждаха инстинкта ми за оцеляване.
Алармата издаваше толкова въздействащ звук, че сякаш да раздвижи кръвта подобно вълна, която ще се разбие във вълнолома, а в случая сърцето. Това усещах. Охраната бе тежко въоръжена, но стреляха панически, напосоки и аз приклекнах в ниша, където бяха поставени пожарогасители. Сред тълпата от напълно дезориентирани охранители, покрай мен мина един от тях, подхвърли ми нещо, като пистолет с напълно футуристичен дизайн, и вдигна въпросителен палец, което трябваше да означава дали съм добре. "Данаиле, не си добре. Искаш си обикновения, скучен, самотен земен живот и всичко това да е кошмар, от който ще се събудиш леко изпотен и с учестен пулс!" Терзаех се горкия аз...
Уви, капещата материя от тялото на Пелинова ме ужасяваше. Бе нещо, като вид проказа, изпод която се подаваха жици, кабели, болтове, пружини - навсякъде, където трябваше да има стави и сухожилия. Плътта ѝ бе като материалът, който някои производители на играчки за възрастни наричат "кибер кожа", която явно се топеше от високата температурата на този разгневен механизъм... "Пелинова е робот! Да бе!" Продължавах аз да недоумявам, докато разсъждавам наум.
"Та тя ме целуваше с меките си устни! Не е робот! Няма как да е! Боже, полудявам!" Не спирах да се боря с гледката, а Елина лазейки по пода оставаше следи, които биха били от кръв, ако бе човек, но бяха черна слуз, наподобяваща втечнена грес... По изцяло белия под на коридора пред лечебния стационар бяха полепнали тъга и смърт, а всичкия останал ужас сякаш се бе побрал в мен.
Пелинова успя да се добере до оръжейната и в двете си полуоткъснати ръце носеше автомати с дължината на лопата. Изправи се, тресяща се от конвулсии, насочи в две противоположни посоки оръжията и започна да стреля по всичко, което мърда, като накрая кръстосваше автоматите, а пръстите ѝ не отпускаха спусъка... В далечината се чуваше гласа на Войводов, който истерично крещеше за помощ, но единствено отговаряше собственото му ехо, в унисон с тревожния звук на алармата...
Не знаех останалите къде са, нито броя на охраната. Знаех само, че пред очите ми имаше трупове, а последния, който доиздишваше живота си - бе мъжът дал ми пистолета. С последните си сили свали шлема, махна противогаза си, като едва прошепна:
-Каквото и да става, убий я. Тя не е човек! Намери хората от екипажа! Мисля, че са в защитната капсула за евакуация, ала не съм сигурен... И... веднага отиди в стационара. Там има... де.... ъъъх...
Беше Венко Жилев. Човека, с който се сдърпахме заради Елина. Издъхна, а големите му сини очи погледнаха нагоре отвъд клепачите... Чувал бях, че това е мига, когато изпращаш душата си с поглед...
Очевидно Пелинова искаше да вгорчи живота ми, като ме остави последен, преди да го прекрати... За мой късмет, тя не бе видяла как Жилев ми подхвърля пистолета. Лошото е, че ако някога в казармата бях стрелял с АP, както и с АК-47, сега това модерно оръжие, което приличаше на декор от "Седморката на Блейк" в моите ръце беше неизползваемо. Нямаше спусък. Нямаше мерник. Все едно дръжка на флекс, но лъскава и светеща. Обзе ме паника. Тя се приближи, лазейки, пусна оръжията на пода, хвана ме за шията и ме повдигна с лекота, която ме караше да се чувствам не сто, а десет килограма. Усещах силата на хвата ѝ и стиснах юмруци, като в единия бе пистолета ми. В същия миг женски глас изпищя с думите - Мри, изрод такъв! След което последваха картечни изстрели. Нито един куршум не засегна нея, нито мен. Беше Близнакова. Цялата в кръв, ала никъде по нея не виждах рани. Явно нямаше сили да държи тежкия автомат и изстрелите рикошираха навсякъде около нас. Елина, или нещото, което бе останало от нея, се обърна към астроложката, а моята уплашена особа чрез стискане, всъщност осъзна, че това не е пистолет, а бомба подобна на граната. В единия край бе бутона, с който без да искам съм я задействал, а в другия - зарядът ѝ. Разбрах го едва, когато започна да издава свистящ звук и инстинктивно исках да я хвърля. Направих го, пъхайки я в полу-окапалата плът откъм гърба на Пелинова, оттласнах се и легнах по очи на омазания със черна слуз под. Последва шум, който заглуши всички мои налични сетива. Включително чувства, емоции, носталгии и спомени. Не знам колко време съм лежал така, но ме събудиха галещите окървавени ръце на Виргиния Близнакова... Наоколо бяха разпръснати на хиляди късове останките от тялото на Елина Пелинова...
- Антонов, всичко свърши. Някакъв ад е това, а ние бяхме в него! Изплака тя, а аз я погледнах със замъглените си все още невярващи очи, и ѝ отвърнах:
- Не, Верж, не. Едва сега започва...
Алармата вече бе спряла. Единствения звук идваше откъм стационара. Плач. Не можеш да го сбъркаш с друг вид ридаене. Беше от новородено... Така поне разбрах, че все още имам слух, но в този момент не бях сигурен дали това е нещо хубаво...
следва...
©тихопат.
Данаил Антонов
15.06.2024
© Данаил Антонов Всички права запазени