-   Затвори вратата след себе си – каза тя, без да надигне тежкия си поглед от изстиналото, безвкусно кафе.

     -   Гониш ли ме – попита той нехайно, докато ровеше из купчината дрехи, нахвърляни без порядък по земята.

     -   Не – въздъхна тихо – имам много работа и не искам да ми пречиш – усмихна се тя на собствената си тъпа шега. Истината беше, че никога нищо не възприемаше като работа, просто стоеше и безучастно наблюдаваше нервно сменящите се канали в малкия телевизор или се опитваше да съчини някакви безсмислени и блудкави статии за списанието, което ù изпращаше месечния чек.

     -   Да дойда ли по-късно? – попита той, съжалявайки за въпроса в същия момент на изричането му.

     -   Ммм не, може би утре... или вдругиден... но се обади предварително да ти кажа кога е удобно или по-добре аз да ти звънна.

     -   Ок. Беше ми приятно да те видя отново – беше искрен и искрено си отдъхна, че не трябваше да поема какъвто и да било ангажимент. Набързо нахлу обувките си, строени удобно до вратата – Тогава ще тръгвам.

     -   Добре.

     -   Добре, хайде до скоро – и затвори врата след себе си, бодро, щастливо дори.

     -   До скоро... – запали си цигара и се загледа в дима, без дори да вкусва повече от стипчивия ù евтин вкус.

Димът се носеше към тавана. За пръв път не изпита ярост към безвкусното кафе и не изруга на шумно преминаващия под прозореца автобус. Загледа се нагоре след дима, след миналото на една цигара. Видя образа му да се завихря някъде покрай прашната лампа, висяща от години на това място, непоглеждана, непочиствана, за пръв път сякаш забелязана. Не беше красавец, откакто го помнеше, не е и бил. Единствено гласът му беше станал още по-мъжествен и завладяващ от преди. А това преди беше доста отдавна. Тогава, когато кафето имаше вкус, а цигарите бяха евтини, но качествени. Загледа се в пръстите си, между които бавно изгаряше цигарата – чертичка след чертичка, след чертичка, както изгаряше животът ù – ден след ден, след ден и подобно на цигарата, само го запали в началото и след това само го наблюдаваше отстрани как догаря. Погледна пак протяжния дим и го проследи, извиващ се към отворената вратичка на шкафа. Напомни ù за времето, когато държеше вратичките затворени, сега просто не я интересуваше. Тогава, във времето на затворените вратички, той пак идваше при нея, понякога тъжен, понякога зарадван от някое малко щастие, понякога ядосан от колегите в университета, но никога празен и без желание. Сега беше различно, не само вратичките стояха отворени, между тях се беше отворила дълбока шахта от тишина и непознатост. Бяха същите хора, които стотици пъти се бяха докосвали, се бяха притежавали, се бяха познавали, но бяха вече други, сякаш далечни роднини, които нямат много общо.

Погледна кафето си. В него плаваха няколко прашинки пепел от цигарата. Каква загуба... още едно безвкусно кафе бе отишло по дяволите. Не ù беше истински жал за него, не ù беше жал, че си бе тръгнал, но чувстваше някакво нарастващо недоволство, което все по-силно я стискаше за  гърлото. Чувстваше се ядосана. На себе си. Беше си идеално до вчера, преди да го срещне отново. Висок и с широки рамене, избираше си бира в супермаркета. Нейния супермаркет, в нейния квартал. Толкова години не беше се показвал, дори и като спомен беше избледнял почти. Единствено снимките, които случайно откри в един плик, старателно забравен из стари тетрадки от студентските ù години, ясно потвърждаваха, че някога наистина бе съществувал.

Засякоха погледите си. Той направи крачка напред, спря се, погледна я, тя стоеше вцепенена, не виждаща. Той остави няколко кутийки бира в количката си и се насочи към нея.

     -   Мина доста време, а? – попита той усмихнат – същата сдържана усмивка с бели равни зъби.

     -   Май доста време мина, наистина – заби в земята поглед. Не се чувстваше достатъчно красива както преди.

     -   Не си се променила, все същата си – това я зарадва, въпреки че бе преувеличено.

     -   Малко поостаряла – усмихна се засрамено щастлива.

     -   Наблизо ли живееш – попита той, без да губи ентусиазма си от срещата.

     -   Да, на няколко преки от тук. А ти какво правиш в този квартал.

     -   Наех си жилище наблизо.

     -   Приключи ли с работата в чужбина?

     -   Да, стига толкова. А и вече съм на възраст, трябва да се мисли за установяване на едно място. – Тя не отговори. Простичко стоеше и забиваше погледа си все по-дълбоко в този непознат познат, когото някога обичаше повече от себе си. Той не настоя да продължат разговора. Отвърна на погледа ù с топлота и продължаваше да се усмихва.

     -   Трябва да напазарувам – каза тя след неловка пауза, Бог знае колко дълга.

Той я последва. Двамата вървяха тихо един до друг и всеки пълнеше собствената си количка. Усмихваха се, спречкваха си ръцете – неговата толкова топла, мека и голяма, нейната малка, тънка и студена. Минаха през касата, събраха всичко и излезнаха в суровия студ на действителността.

     -   Липсваше ми – каза той, без да я поглежда, докато тя се опитваше да изрови с едната си свободна ръка ръкавиците си. Те паднаха на земята. Нямаше кой да ги държи повече.

     -   И ти на мен – призна си тя очи в очи.

И тръгнаха заедно.

Цигарата продължаваше да догаря в ръката ù и да я топли със светлината си, запалена вече в очите ù. Споменът от миналата нощ започна да гори в образа на горящия тютюн.

Нервно отключи вратата, метна торбите на земята, хвана го за шала и го въвлече вътре, тръшна вратата, той разтършува по тялото ù, за да разкопчее всички тези копчета, които я пазеха от студа и така му пречеха да стигне до нея. Смъкнаха всичко. Съблякоха годините, в които бяха разделени, съблякоха отчуждеността си, съблякоха прахта на чувствата си и останаха чисто голи, само по души. Отдадоха се един на друг може би дори по-горещо от когато и да било, като че за пръв път се срещаха, като че за пръв път се опознаваха с ненаситна, дива страст.

Огънят запали очите ù, а душата ù отдавна гореше. За да загасят болката, сълзите се спуснаха устремени и жестоки към безвкусното кафе с плаващата цигарена пепел. Това беше и животът ù, една пълна боза, но поне не ù правеше впечатление, докато той не се върна и не ù припомни какво изпуска. Не можеше да разбере какво толкова се беше променило. И преди си беше позволявала забивки за една нощ, които помнеше точно до следобеда или първия филм, който си пуснеше да гледа. Сега я болеше гърлото и всичко, което носеше душевна болка по тялото ù. Със завръщането си той не просто събуди забравено минало, той ù върна част от нея самата. Върна ù чувството, което изпитваше към самата себе си, докато беше с него, а това чувство някога ù харесваше. Сега той беше по-скоро познат, отколкото близък човек, но въпреки това, част от него беше по-силна от всичката тази отчужденост. Може би така става с любовниците, това у другия, което ни е близко, са всъщност само отпечатъци от нас самите**.

А може би все пак ще му се обади... утре или вдругиден... след като си свърши работата и подреди себе си.

* Заглавието е взаимствано от книгата на Ваня Щерева "Фасове"

** Цитат от "Среднощен дневник" на Максим Е. Маткин