ФЕЙСБУК ПАРТИЯ
– Абе, защо не вземем да направим една партия? – каза Аврамов, докато се пресягаше с вилицата към парче луканка с финеса на английски аристократ, култивиран от поне три века. Подвоуми се за миг, колкото да избере най-дебелото, след което го сложи в устата си и задъвка бавно. По лицето му се спусна усмивка на блаженство, сякаш някой току-що му беше съобщил, че жена му е заминала при майка си за един месец. Ние го зяпахме като деца – фокусник.
– Като как я мислиш тая работа? – обади се пръв Боян.
– Да бе, Аврамов, к’ви са тия глупости? – включи се и Киро Борсата.
Аз мълчах.
Седяхме в малко ресторантче в центъра на София в най-доброто време на света – между два и четири след обяд. Обедните клиенти си бяха тръгнали, а вечерните още не бяха дошли. Заведението беше празно, като не се броим ние и уморената сервитьорка, приседнала на бара. Изглеждаше износена и очукана като кола, навъртяла триста хиляди километра, макар че нямаше и тридесет години. Беше в унисон с кръчмето, коет ...