21.07.2010 г., 15:01 ч.

Фернандо и Мария - 1 

  Проза » Разкази
713 0 0
8 мин за четене

Една история за необяснимите поврати в любовта

 

Понякога нещата се случват необяснимо защо – по неясни за нас причини. Оказали се на предела на своите възможности, загърбили себе си и това, което сме били, се налага да превъзмогнем всички предели, до които сме достигнали, за да продължим... и да се придвижим напред. Другата възможност е да се върнем обратно, загубили своята идентичност, ограбени, с опустошена душа. Кой път ще изберем, зависи от много неща. Никой не знае предварително докъде биха стигнали силите му. Докато не се изправи очи в очи с абсурдите... на необяснимите поврати в любовта.

Фернандо и Мария преплитат своите съдби, за да изживеят една история, която всеки от тях е виждал по различен начин. Манипулаторите успяват да примамят своите жертви с ласкави думи, чар и финес. Наивници винаги се намират – защото доверчивостта живее паралелно с измамата в този свят. Дали е толкова лесно да убиеш една доверчива душа, колкото да я примамиш в капана си?

Фернандо и Мария – една поучителна история за заблудите и за непознатите пътеки съм себе си!

1

Когато самолетът се издигна във въздуха и подви криле, Мария отдъхна в себе си. Все още не можеше да повярва, че се отлепи от родната земя, която по-скоро бе като нейна мащеха, отколкото свидна майчица. Така накърнена и обезличена се чувстваше в последните години, че сърцето й сякаш бе изковано от камък и дори не трепна. Сама! Дотолкова сама, че се питаше кога ли за последно се е чувствала в хармония с някого.

Летеше! Доскоро не би дръзнала да го изсънува, да не говорим да мечтае за нещо подобно. Как се случи? За нея самата звучеше като нереалистична приказка. Но гледката през кръглия малък прозорец ù говореше безмълвно, че всичко случващо се не е плод на болно въображение или вълшебен сън, а реалност.

Мария не искаше да мисли. За нищо! Нито за миналото, нито за бъдещето. Поне този урок научи – да живее за днес, да усеща мига, да забелязва това, което се случва сега. Дълго живя в неуспешни битки с миналото, без да може да го промени. Години загуби в планове за бъдещето, без да успее да ги реализира. Накрая разбра – няма допирни точки между тези понятия и настоящето. И ако иска да се чувства жива, трябва да приеме това, което ù се поднася сега.

Гледката бе опияняваща – долу, като детски играчки, се редуваха очертанията на полята. Сградите изглеждаха като подредени макети в музей. Реките лъкатушеха като в живописен пейзаж. А облаците! Сякаш памучни къдели се разплитаха под нозете ù, някъде изтъняващи до прозрачност, някъде гъсти и плътни, като планински върхове. Мария съзерцаваше тази красота и душата ù се сливаше с нея. В този момент имаше усещането, че ако се покаже навън, би разперила сама криле в полет.

Тишината бе нарушена от гласа на стюардесата, която трябваше да изпълни своите задължения, обяснявайки със заучени движения мерките по безопасност на пътниците. Магията се разруши като картонена кула, докосната небрежно с ръка. Някак неохотно, Мария се върна в реалността. Обикновено така ставаше и в живота – точно когато си помислиш, че политаш, се намира някой да те хване за крилете и да те дръпне обратно. Затова нямаше смисъл да се дразни. Едва сега тя започна да обхожда с поглед останалите пътници. Странна смесица от хора. Всеки – тръгнал нанякъде, понесъл своята съдба на гърба си, като костенурките. Сравнението я развесели. Представи си своята рогова обвивка – здрава, тежка, масивна, защото товарът, който бе изнесла досега на гърба си, не беше никак лек. Не би издържала каква да е черупка. Усмивка трепна на устните ù, когато се опита да се види в образа на костенурка, потропваща важно по тясната пътека, едва разминавайки се с някоя себеподобна особа.

После някак неусетно всичко притихна. Мария притвори очи и тишината я обгърна плътно отвсякъде. Остана само усещането за летене...

 

2

- Какви ги говориш, Фернандо? Кога съм казвала такова нещо?

- Не се отмятай от думите си, Мария! Когато те поканих, когато ти казвах, че ще трябва да свикнеш с мисълта да си седиш в къщи, без да работиш, ти каза, че имаш нещо предвид, че знаеш какво ще правиш.

- Но, Фернандо! Как бих могла да знам какво мога да правя, при положение, че кракът ми не е стъпвал по-рано в тази страна? – обидата вземаше връх и емоциите надигаха глава в душата на Мария.

Какво му става на Фернандо? Всеки изминал ден се държеше все по-грубо и несговорчиво. Това ли беше човекът, заради когото измина толкова километри? Заради когото загърби досегашния си живот? Тревожна камбана удряше в умореното ù съзнание. Защо трябваше да води тази безсмислена битка заради желанието си да работи? Нима това бе толкова невъзможно, че да трябва да воюва за него? Изглеждаше й нелепо и неестествено. Може би, подобни сцени биха били по-обясними в обратната ситуация – да изискват от нея да работи, а тя да не желае. А сега?

- Фернандо, когато ти  казвах това, имах предвид, че след като пристигна, на място ще изберем нещо като начало, което мога да върша. Нямам претенции да бъде кой знае какво. Само да започна, да не стоя по цял ден затворена тук, а и да бъда полезна.

- Не говори повече глупости, Мария! Как можеш да си го помислиш дори? Та ти не можеш да работиш нищо! Разбираш ли? Не можеш! – той определено натърти на всяка буква от думата.

- Как така не мога? Защо смяташ, че не мога?

- Защото не можеш! Не знаеш езика!

- Фернандо, моля те!

- Не ставай смешна, Мария! Когато работодателят ти те накара да направиш нещо, как ще го разбереш? Или си мислиш, че ще си губи времето да ти обяснява? Забрави! На следващия ден ще те уволни.

- Но как работят толкова други хора, които не знаят езика, Фернандо? За подреждане на стоки по рафтовете не се изискват кой знае какви познания, моля те. Съгласна съм на всякаква работа, само да съм сред хора. А така и по-бързо ще науча езика, с общуване.

- Не разбра ли, че ти не можеш да работиш? Престани! Няма повече да разговаряме за това! – гласът на Фернандо придоби метален оттенък.

Мария потрепери. За кой ли път се опита да намери пътека към съпруга си, да му обясни смисъла на желанието си да работи. Не и не! Той си знаеше неговото. Отдавна разбра, че Фернандо умишлено не искаше тя да работи. Както и да научи езика. Всичко имаше някакъв скрит смисъл. Макар да не ù беше съвсем ясен мотивът му, тя проумя, че това е начин да я държи в зависимост от себе си. Мария не разполагаше с никакви средства, откакто пристигна и се омъжи за него. Той не считаше за необходимо да ù даде дори джобни пари, защото излизаха да пазаруват заедно. Купуваше това, което той прецени. Само привидно Мария участваше в избора, макар че от нея се изискваше да каже какво е необходимо за седмицата. Сама никъде не можеше да отиде, разстоянията в американските градове не бяха предвидени за пешеходци. За автобус пари нямаше. Дума да не става за курс по езика! За нея никога не се намираха пари. Но и работа не ù позволяваше да започне. В цялата тази нелепа ситуация имаше нещо сбъркано. Тя много добре съзнаваше, че е пленница в ръцете на своя съпруг, без да ù е ясно защо.

Сега Фернандо определено беше ядосан и не го прикриваше. Стана и излезе на двора. Винаги правеше така. Намираше си някаква работа и в малкото време, което прекарваше в дома, бе винаги навън. А Мария отново оставаше сама с тъжните си мисли и незададени въпроси. За кой ли път се упрекваше за наивността си да повярва на този човек! Но как би могла да знае? Той се държеше по съвсем различен начин преди време. А какви неща ù разказваше! Какъв живот ù предлагаше! От очите ù течаха сълзи. Опитваше се да ги потисне, не искаше да показва слабост пред него, защото вероятно това беше в плана му – да я разстрои, да я изтощи, да я доведе до предела, а после да показва колко е загрижен за нея и да я уверява как мисли само за нейното добро. Отдавна Мария не вярваше на думите му, на нито една от тях. Но как, как би могла да се измъкне от тази ситуация? Чувството на безпомощност влизаше все по-дълбоко в нея. Всеки следващ ден тя се отдалечаваше още повече от самата себе си, всяка следваща нощ умираше по частица от нея. Докога ли можеше да издържи? Не би ли било по-добре веднъж завинаги всичко да свърши? Да затвори очи и да се почувства спасена... Но спасение нямаше. И не се очертаваше. Само безнадеждност. И болка.

(следва)

© Калина Томова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??