(продължение)

5

- Невъзможно! Това е невъзможно! – вътрешният глас крещеше в главата на Мария толкова силно и истерично, че самата тя се уплаши – от себе си, за себе си.

Както и да поглеждаше, действителността се цъклеше отсреща и я гледаше със стъклен непреклонен поглед директно в очите. А в ушите ù кънтяха словесните нападки на Фернандо, който с тих и приглушен глас я докарваше до лудост от отчаяние. При него всичко бе изчислено и обмислено – той умееше да минава през душата на другия по много елегантен начин – така че никой отстрани да не чуе и види, защото знаеше законите на тази страна. Неговата многолика същност умееше да се показва под различен образ – според конкретния момент.

Как ли не я нарече Фернандо след завръщането у дома от срещата със сънародниците! Танцът ù пред обществото буквално го подлуди и той изпусна от контрол реакциите си. По-долни думи Мария не бе чувала за себе си до момента. От устата на съпруга ù се сипеха най-невероятни обвинения. По-късно тя дълго мисли – да не би наистина да е такава, каквато я изрисува Фернандо.

“Защо?“ – за кой ли път нелепият въпрос увисна без отговор в гузното пространство. Всичко наоколо бе онемяло, дори птиците забравиха своята песен и мълчаха уплашени в листата на клоните.

“Каква пародия! Какъв абсурд!“ – продължаваше съпротивата в главата на Мария – безпощадна, безперспективна, задушаваща, закъсняла съпротива срещу всичко заобикалящо я, но най-вече срещу себе си.

“И това го сътворих сама, с продукта, заключен между стените на тази глава?“ – идеше ù да я изтръгне и да заличи всичко случило се.

“Как ще издържа? Как?“ – умът отказваше да ù дава съвети. Чувстваше се пренебрегната и обидена.

Да, умът се бе оттеглил вероятно много отдавна, отстъпвайки своето място на емоциите. И сега само тъжно наблюдаваше. И констатираше – пълния провал на едно начинание, което в своя зародиш изглеждаше като оживяла приказка, изпусната през времето и влетяла ненадейно в дните ù.

“А сега? Сега какво? Има ли по-тъжно, по-нелепо “сега“ от това? Дали се е случвало някому подобно налудничаво изживяване?“ – въпросите катастрофално се блъскаха в главата ù, а наоколо започна да свети от искрите, които прелитаха.

“Ще се възпламеня! Ще изгоря! Като факла! Като американска картонена къща!“ – такива огнени чувства се разминаваха в луд танц в душата ù. Фаталният танц на живота ù!

...

Така изтичаше времето – в безконечни въпроси без отговор, в догадки и интуитивни прозрения, в опити да надникне в незримото, за да разбере – истината. Коварната жестока истина! Истината на невъзможните възможности! Истината за странни сценаристи, владеещи тайното задкулисно изкуство като старинно оръжие, което виртуозно размахано, не приличаше на оръжие, а на примамлива светеща люлка от мечти и фантазии, поднесена с изкусен финес – да прекрояват живота на другите според своята изкривена мисъл.

Нещо лепкаво и непознато се надигна в гърдите на Мария. Провидението в един миг проговори с гръмотевичен глас, толкова отчетлив и ясен, че всичко в нея запищя от вибрации... Тя разбра! Тя проумя! Видя сценария, прочете го за частица от отрязъка на светлинния лъч! Всичко бе ясно. Всичко бе прозрачно като политнал сапунен мехур. Клетките на тялото ù много правилно го бяха разчели още в първите мигове на съприкосновение. Тя отдавна го знаеше, макар интуитивно, неосъзнато. Не можеше да допусне истината и дълго я пропъждаше от мисълта си като брутална нахалница. Но истината винаги намира начин да се промъкне и покаже внезапно, неочаквано, покрай една изречена дума, жест или мимика. Безпощадната истина...

“И сега какво? Какво, като ми се показа в лицето, какво?“ – някаква непозната злоба надигна глава в нея. Мария не подозираше, че е възможно да я е носила в себе си. Не познаваше подобно усещане. Тогава? Вероятно сега се роди? За пръв път ù се случваше да е обладана от такова спокойствие чрез това непонятно чувство. Но срещу всяко оръжие има друго! Може би това е законът на оцеляването?

“Ще воювам! Ще браня себе си! Ще съхраня същността си! С цената на всичко!“ – някаква топла вълна се разля дълбоко в душата ù. Чувствата се скриха уплашени – далече, далече...

Остана само непонятно спокойствие – превземащо, завладяващо, подлудяващо. И желанието – да успее да докаже себе си, да покаже своите качества и манипулациите на един човек, решен да я погуби като личност.

“Да, ще се боря!“ – собственият глас кънтеше в ушите ù, умножен от бурните аплодисменти на пробудилото се пространство.

Животът придоби някакви конкретни измерения за Мария.

6

Когато прочете интервюто с хореографа, сърцето ù лудешки заби. Всяка негова дума докосна душата ù и кръвта ù затанцува оживено. Представяше си образно описаните сцени, виждаше дори костюмите на танцьорите – според своето въображение. Задъхана, се върна отново в началото и зачете повторно.

“Да можех и аз!“ – душата ù болезнено се сви.

Мария познаваше себе си, знаеше, че би могла да сътвори невероятни неща, умееше да извлича най-точните движения, най-невероятните стъпки и да възпламени музиката по начин, който караше хората да се изправят на крака и да ръкопляскат в екстаз.

Минаха часове в носталгия, мечти и бягство от реалността на деня.

В миг решението сякаш излезе от въздуха и се гмурна в главата ù.

“Ще пиша! Да, ще пиша и ще помоля за връзка с този човек! Той казва, че би се радвал да се намери някой ентусиазиран сънародник, който да помогне за популяризирането на българския танц тук! И на танца въобще. Всъщност... Този щат е толкова далече... Но, какво значение има това?“

Така се роди идеята! Идеята, която щеше да преобърне живота на Мария и да я изтръгне от капана, в който попадна по волята на един чудовищен сценарист. Все още самата тя не знаеше, че един имейл ще отключи за нея тайната врата – към живота, към себе си и към успеха, за който дори не бе подозирала.

(следва)