Колкото и да ме утешаваше, Итън беше изстинал към мен. От една страна не го виня за действията му, защото аз се отдадох на друг. Изкуших се, а не трябваше. Но от друга страна, тъмни мисли блуждаеха дълбоко в съзнанието ми, всяка вечер. Итън работеше с много хора. Имаше много колеги и колежки. Не съм ревнувала от колежките му. Но от известно време, той се държеше странно. Триеше съобщения, прибираше се късно, звънеше ми от време на време... Дали съмненията ми щяха да излезнат правилни, не знам? Около него винаги се въртяха колежките му. Но една от тях го преследваше. Точно за това, аз се съмнявах в него. Когато Итън беше с мен, не криеше телефона си, нито слагаше пароли. Дори ми даваше да чета съобщенията му. Е, един ден, когато бяхме навън, аз взех телефона му. Разбира се и аз като всяко влюбено момиче, отворих съобщенията. Из многото мъжки разговори, изведнъж се появи едно женско име. И това беше Елена - неговата колежка, която непрекъснато се навърташе около него. Отворих съобщението. Прочетох няколко интересни писания. Елена имаше интерес към Итън. По неговите думи бяха просто професионални отношения, но аз не мислех така, защото познавах женския пол много добре! Жена да кани мъж на кафе или среща не е просто от професионална гледна точка. В това кафе се криеше самият интерес на Елена. Итън казваше, че по време на почивките им, се е случвало да се засичат пред сградата и да си говорят, но нищо повече. Въпреки сериозното поведение на Итън пред мен, в думите му се криеше нещо тайнствено. Блондинката, която преследваше моя любим беше изкусителка, прославена в града ни. Знаех някои неща за нея от близки познати. Имах си едно на ум за нея, но не мислих, че ще отиде точно при Итън. Той не гледаше на нея с други очи, освен като на колежка. Самият той мразеше леките жени. Но дали е било само засичане или тази колежка се е превърнала в нещо повече знаят само те двамата... Тежеше ми.. Тежеше ми това, че лъжех Итън, гледайки го в очите. А не трябваше. Знаех, че той вече не е моят любим, нито аз неговата любима. Просто чувствата и на двама ни бяха изстинали. Но как бих могла да си призная.. Не знам! С всяка една наша среща, ние започвахме да се караме все повече и повече.. Един ден, докато си приказвахме спокойно, телефонът му звънна, а той затвори. Изненадах се. Опитах да го подпитам, защо е затвотил, но без успех. Търпението ми намаляваше с всяка изминала секунда. Знаех, че Итън крие нещо от мен и ме лъже, но не смееше да си признае. След въпроса ми, свързан с позвъняването, не последваха други въпроси, а само мълчание. Той беше изнервен. Виждах агресията в очите му, напрежението в тялото му. Виждах как ме лъже в очите. И аз го лъжех, не бях светица. Но точно в този ден, той загуби моето уважение, търпение и любов. Когато той шофираше, аз взех телефонът му, за да видя кой го търсеше. Когато видя, че взимам телефона, той спря колата. Тъкмо влизах в регистъра с обаждания, когато Итън посегна да ме удари. И го направи. Удари ме без да му мигне окото. Взе телефона си и го заключи. А след това погледна към мен. Не пророни думичка. Гледаше ме с големите си зелени очи. В тях се криеше страх и съжаление. Итън не успя да каже нищо, вцепени се като дърво. През годините, в които сме били заедно, той никога не е посягал към мен. И винаги, когато ме е било страх да не го направи, защото е бил ядосан, той е идвал към мен, целувал ме е и ми е казвал, че никога не би посегнал на най-святото си същество. Ето, че го направи. Дори и импулсивно, това беше факт. След минутите мълчание, слязох от колата и тръгнах към вкъщи. Итън не трепна. Седеше в колата си, гледаше ме с насълзени очи, но не ме последва. Това беше грешката му, както и моето осъзнаване. С тази постъпка, той ми показа колко много държи на мен.. Вървях по пътя смутена, самотна и замислена. Липсваше ми старият Итън, липсваше ми любовта му. Не мислих за плесницата, която ми удари, а за нашите хубави дни.Как си говорихме по цели нощи, как по цели дни бяхме един до друг, как оставяше шоколади и бележки , на които пишеше колко много ме обича. Но тези дни свършиха прекалено бързо. С времето всичко се промени. От къде се появиха Дерек и Елена, по дяволите... Защо за Бога позволихме всичко между нас да се изпари за части от секундата? Не мога да си отговоря. Повече нямаше да потърся Итън, нито пък той мен, предполагам. Можеше да ми се извини, но по-добре щеше да бъде, ако не го направи. Нека нещата свършат там, където свърши любовта ни. С Итън се оплетохме в лъжите си, без да се замислим. В онзи ден, когато се скарахме, не признах истината за Дерек. Пък и нещата не бяха сериозни. Едно увлечение. Една нощ в удоволствие. Фетиши, много фетиши..