Философски поглед
Иванов се наведе и вдигна падналия на земята слънчоглед. После се почеса замислено по топките. Беше му станало навик да го прави още от детските си години. Всъщност това беше всичко, което правеше. Което можеше да прави.
Разгледа внимателно цвета на растението в ръката си и се зачуди на какво му напомня. После пак се почеса по топките.
Смяташе този си навик за страшно мъжествен и с гордост го правеше, за да впечатли дамите. Само че нещо напоследък беше останал много самотен.
Слънчогледът падна от ръката му и плавно се разби в безпространството около него.
Как ли не?!
Иванов беше решил да се фокусира върху наистина стойностните неща в живота като това да „прекара” колкото се може повече жени, да отиде на колкото се може концерти, без дори да успява да разбере музиката. Всъщност той я обичаше само защото тя успяваше да му даде принадлежност към нещо. Към някаква общност от хора със сходни интереси.
Като цяло, той беше философ. Или поне се изживяваше като такъв. Гледаше философски на живота и света около себе си и обичаше да споделя тази информация отново с цел да впечатли дамите.
А само една го обичаше.
И той не забеляза.
Слънчогледът, отдавна забравен, лежеше на асфалта. И отгоре му се изливаше цял порой. Едрите капки есенен дъжд нараняваха нежните му листенца и парчетата от разкъсаните им телца малко по малко започнаха да се разпиляват по протежението на улицата.
Иванов не им обърна внимание и с привичен жест отново се почеса по топките. Докато вървеше към къщи, единствената мисъл в главата му, беше следната:
„Как можах да се натряскам толкова злобно снощи?!...”
Или нещо в този дух.
Всъщност той беше романтик.
Или може би не.
Просто обичаше да си чеше топките.
Не че го сърбяха.
Пък все се намираше някой, който „винаги да се жертва за него”.
Или да му направи палачинки.
Философският му поглед към живота се изразяваше в това да построи около себе си колкото се може повече стени. Което не, че е нещо лошо…
„Мисля, че трябва да си легна.”, каза си Иванов със съжаление.
Изгаряше от желание да изпие още една чаша ром и да изпуши още една кутия синьо „Виктори”. Извинявайте- пакет.
„Мисля, че наистина трябва да си легнеш.”, изхърка един Глас в задната част на главата му.
Напоследък, като истински философ, заедно с чесането, беше започнал и да говори със себе си. И все по- често да си отговаря.
С една дума- беше започнал да полудява от собствената си безпътица и безпосочност.
„Знаеш ли, че си идиот?”, безстрастно се обади Гласът.
„Ох, млъкни!”, с досада махна Иванов и продължи с търтузене към банята.
После се отказа, след като видя купчината неизмити съдове, стигащи до коленете му, под душа. Запали цигара. И си сипа ром.
А всъщност наистина трябваше да си легне.
Както всеки път, когато беше достатъчно пиян, Иванов, след като се почеса дълбокомислено на онова интимно място, което споменахме по- рано, хвана лист и химикал и започна да пише сълзливи стихове в опит да прикрие импотентността на собствените си чувства.
А Гласът в задната част на главата му, се засмя ехидно.
„Аз не мога с теб да се сбогувам…”, написа Иванов и пак се почеса.
Или може би вече не можеше с нищо да я впечатли?
Гласът пак се изхили злорадо.
„нито мога да виня…”
Че за какво да я вини?...
„Скъпи мой,”, изхриптя Гласът, „нали разбираш, че сам си го направи?...”
Осъзнаването е тежък момент. А игнорирането на Гласа се оказа мисия невъзможна.
Иванов пак се почеса.
И всичко се срина.
За миг.
После той пак се почеса.
И направи това, което умееше най- добре.
Избяга.
***
Хей, сладък, какво ще кажеш за… - жената направи прелъстителна пауза. - Малко от това?
С недвусмислен жест опипа еквивалента на топки в женски вариант.
Иванов не можеше да направи в отговор друго, освен да се почеше по топките.
Не виждаше нищо нередно да направи това, за което го питаше момичето (не че беше момиче и не че той го правеше от великодушие), затова спря и отвори вратата на колата.
Скачай!
Той добре осъзнаваше колко секси може да звучи гласът му в определени моменти.
И определено се възползваше.
Знаеш, че трябва да ми платиш, нали?- попита жената, докато нервно потропваше с нокти по кожената тапицерия на седалката.
Зная.- отговори Иванов и се почеса по топките.
После отпусна ръката си върху коляното на уличницата.
Как се казваш? - най-естественият въпрос на света.
Нека остане мистерия. - усмихна се странно спътничката му. - Предпочитам да не разбираш никога.
Иванов я погледна стреснато.
***
Той се отдръпна и сви в дясната половина на леглото, изпъшквайки доволно. В собствените си очи той беше невероятно добър любовник. (Което, разбира се, не важеше с пълна достоверност на уж многото момичета, които беше подлъгал.)
„Сега доволен ли си?”, измънка Гласът в задната част на главата му- „ По- щастлив ли си сега?”
И Иванов разбра, че не е по-щастлив. Огорчен от този факт, се почеса по топките.
Жената лежеше до него от другата страна на леглото, но радост нямаше. Бремето тежеше на плещите му. Гласът в задната част на главата му не си отиваше...
***
... Тя го гледа жадно и объркващо. Протяга към него копнеещи ръце. Бързи, сухи, резки целувки...
И после всичко свършва.
(Тя стои от другата страна на студеното стъкло и го гали само с мисли. Една след друга думите обхождат бавно тялото му... като водопад, като стихия.
Тя мълчи. Само с поглед докосва нежно устните му. Бавно... Без да говори. Без да иска. Без да очаква.
От другата страна на стъклото тя скрива себе си.
И го гали само с мисли...)
Той притиска празното тяло до себе си. Тялото, в което отдавна няма живот. Притиска го и се отпуска...
И после всичко е свършило.
(„Сънувам дъжд...“
Падащите капки топло се разбиват по голото му тяло.
А дъждът... е тя. Пада тежко и замъглява погледа му, мокри ресниците му, целува всеки милиметър от тялото му...
Стича се бавно по лицето му... с лекото си, парливо докосване го изгаря...
От другата страна на студеното стъкло тя скрива себе си...
... и го гали само с мисли... )
***
Иванов се почеса по топките. Сериозният размисъл върху нещо, не беше присъщ на природата му.
Обърна се към жената и я погледна. Тя пушеше спокойно, вдишваше жадно тежкия цигарен дим и мълчеше. Цигарата беше като нея самата. Горчива, отровна и изгаряща.
И днес Иванов за пръв път изпита истинно стремление. Страст. Почти безумие.
В тази странна жена, която беше прибрал от улицата, той намери себе си. Видя собствената си изгубеност и самота. Собствената си неразбраност и отхвърленост.
Изведнъж му се прииска да я прегърне. Да усети до себе си топло, живо същество. Да усети в ръцете си тяло на жена. А не на мъртвец. Да целува това тяло, да го кара се извива, да стене, да моли... да жадува. Порива на гладната му за обич душа, го принуди да се почеше отново. По някакъв странен начин единствено това го успокояваше в такива тежки мигове на изпитания и терзания.
„Късно е вече...“ - прошепна Гласът в задната част на главата му. - „Късно е, любими...“
Проститутката се размърда и загаси изпушената цигара.
-Кажи ми... - подхвана Иванов сладникаво. - Какво е то? Онова, което никога няма да разбера... никога няма да усетя... Онова, което винаги ще се крие и само с върха на пръстите ще докосвам...
Тя го погледна с празните си сиви очи. Точно като неговите.
- Откъде се предполага, че трябва да знам аз? Аз знам само това, което ти ми кажеш. Знам само думите, които ти пишеш и изборите, които ти правиш. Аз не мога да съм различна от това, което съм. Защото и изборите ти бяха предварително направени от някой друг. Аз знаех какво ще избереш и все пак винаги се надявах да направиш грешния избор. Онзи, който щеше да ти даде пълното щастие. Но явно не ви е дадено да видите онзи кръг, в който всичко е красиво и лесно, в който нямате нужда от фалш и лицемерие, в който можете просто да обичате и да бъдете обичани...
Иванов се почеса по топките, разбирайки какво отново е направил.
- И все пак... - продължи жената. - Винаги ще се хвалиш, че си изчукал Безмилостната Съдба. Сега можеш да се почешеш отново. Или просто да пораснеш и да намериш себе си в многолюдната тълпа. Можеш да оставиш собствените си следи или цял живот да се влачиш подир нечии други. Можеш да бъдеш Някой или да бъдеш просто размацан образ на нечия Стена. О, не, чакай. Вече дори и там нямаш място. Скъпи, не е трудно за проумяване. В лутането по пътя към истината, загуби всичко, което си струваше. И останаха само бездарно написани и сълзливи стихове. На тях вече няма кой да им се възхищава... Да, драги Иванов, хората винаги си отиват. Отиват си, когато ги гониш или упорито не ги забелязваш. Но, недей, не се мъчи. Просто се почеши по топките. То повече ти приляга...
После тя млъкна и се загледа в падащата нощ над големия град. Безкрайното море от проблясващи светлини толкова напомняше на човешкия живот- безкраен наниз от черно-сияйни дупки и парченца от неподредим пъзел.
И днес като вчера... моментите, безредно разпилени по пода. Спомените- режещи парченца Безвремие. И Иванов, останал без желание дори да си почеше топките...
***
I dream of rain...
Празнината е гладна. Черната дупка завърта и поглъща всеки порив към светлина.
Уморено тропащи по стъклото капки пролетен дъжд, отмиващ всичко горчиво и безвъзвратно отминало. Възраждащата се природа и почти допушената цигара в пепелника.
„Към вечността или към края...“
I dream of gardens in the desert sand...
Гордо вдигнали черно- жълти глави към небето, слънчогледите чакат Бог да поправи грешката си. Като нещо догоряло, а в същността си животворящо.
I wake in vane...
Кога ли отново стана утре?...
***
Заедно със сутрешното кафе, ежедневната доза самосъжаление и половин пакет синьо „Виктори“, Гласът в задната част на главата на Иванов изчезна.
После Иванов се почеса по топките.
© Метафора Всички права запазени