Небето бе притиснало върхарите на дърветата със стоманен похлупак. Прехвърчаха самотни снежинки. Духаше слаб, но бодлив северен ветрец. Двамата стояха под един от огромните, превили гръб от натрупания сняг смърчове.
– Ега ти студът – каза Младият. Подскачаше ожесточено от крак на крак и снегът стенеше пискливо под новите му ловджийски ботуши.
– Студено – съгласи се Старият – голям студ.
– Ще се одървиш бе – каза Младият. Мръдни малко ... Ега ти студът …
Той заситни бясна ръченица. Пушката защипана под мишницата му замята свирепи погледи наоколо.
– Ихууууу – подвикна, удари юнашки с крак и спря задъхан.
– Нищо ми няма – обади се Старият – свикнал съм.
Направи внимателно крачка назад, облегна се върху ствола на смърча и сякаш се сля с него – стар, сив и грапав. Младият заподскача отново. Беше отъпкал неголяма ледена площадка в снега и с всеки скок я разширяваше по малко.
– Само да не се минем, като предния път – каза задъхано – четири часа кибик и кво? Пешо аджамия, дето пушка не е похва ...