ФРАНЦ

Том спря. Тук пътищата се разделяха в три посоки. По средата беше забучен прът, а на него заковани три табели, всяка от които сочеше с по-изгнилата си част съответния град. Том пое към Ричмонд.

След четвърт миля видя купа сено. Беше от лявата страна на пътя, на нея се беше облегнал човек, изпружил крака в пръстта. Шапката му закриваше лицето. Той спеше.

- Хей - викна Том, - това ли е пътят за Ричмонд? Никой не му отвърна.

- Хей - викна отново Том, - пътят за Ричмонд оттук ли е?

Човекът, който спеше, сгъна единия си крак, пъхна пръст дълбоко в обувката и зачеса ходилото си. После отново го изпружи, махна от лицето си шапката и като гледа дълго срещу слънцето, силно кихна.

- Какво искаш? - попита след това той.

- Пътят за Ричмонд, викам, това ли е?

- Кой път?

- За Ричмонд.

- Пътят за Ричмонд ли?

- Да.

- Не видя ли табелата?

- Табелата за Ричмонд ли? - попита Том.

- Нали натам си тръгнал?

- Видях я, на четвърт миля оттук, но имаше още две. И си помислих, може да е духнал по-силен вятър и да ги е завъртял малко всичките, та сега да съм поел по някой друг път, вместо по пътя за Ричмонд.

Тук не духат толкова силни ветрове.

Аз откъде да знам?

Тук ветровете са слабички, дори не могат да повдигнат фустата на дъщерята на фермера.

- Не знам, не съм я виждал тази дъщеря - отвърна Том.

- Казва се Джейн, Джейн Съливан.

- Аха - каза Том.

- Ти виждал ли си я? - попита човекът.

- Къде да съм я виждал?

- За пръв път ли минаваш оттук?

- За пръв път, нали затова те питам дали този е пътят за Ричмонд.

- Разбирам.

- И това ли е?

- Кое?

- Ами пътят за Ричмонд?

- Виж какво, защо не си вървиш по пътя?

- Досега съм вървял, само спрях да те питам...

- Ти откъде си?

-От Сан Себастиан - отвърна Том.

- Значи не си местен.

- Не. От Сан Себастиан съм.

- Не съм ходил никога там. Хубаво ли е в Сан Себастиан?

- Как да ти кажа... има голяма катедрала и... там живее дона Салустия, най-хубавата жена в Сан Себастиан.

- Там ли живее?

- Там си живее, понякога прескача до Портланд при леля си Елиза Салустия.

- А иначе леля й там си живее, така ли?

- Да, тя си живее в Портланд.

- И аз имам една леля. Тя живее в Ричмонд. Но вече е много стара, когато отида при нея, винаги ме пита какъв й се падам. Аз й казвам, че й се падам племенник, но тя не ми вярва.

- А ти наистина ли й се падаш племенник?

-Разбира се, майка ми някога й е била сестра.

- Значи наистина ти се пада леля.

- Разбира се, нали това ти казвам.

- Може би е забравила - предположи Том, - че някога твоята майка й е била сестра?

- Напротив, тя никога не е твърдяла подобно нещо. Някога майка им, моята баба, се омъжила за втори път за Джим Такър, той направил леля ми, но не смогнал да направи майка ми, понеже го отнесла реката. Тогава баба ми се омъжила за трети път, взела един пехотинец от мексиканския корпус за доброволци. Веднъж си дошъл в отпуска и баба ми заченала с майка ми. След три месеца получила писмо, придружено от някакво пакетче със скалпа на дядо ми, плешив и наподобяващ наполовина срязана гумена топка. Баба ми го осолила и го окачила на стената. После цялата тая история й се сторила толкова невероятна, че тя решила да се омъжи за четвърти път и го сторила, а скалпа на дядо ми натикала в боклука. Понеже не можела да натика там и майка ми, казала на новия ми дядо, че е осиновила майка ми. Не след дълго баба ми съвсем откачила и ритнала камбаната в Ричмонд, след което новият ми дядо се оженил повторно за някоя си Елвира Корнелия Соледат, която му довела още три дъщери от предния й брак. Междувременно били минали доста години, дъщерите на новия ми дядо вече наброявали седем, понеже и сам той си направил две, и вече така ги объркал всичките, че ги заобичал поравно, а това на бърза ръка го съсипало и пратило при предишния мъж на Елвира Корнелия Соледат, която, както вече ти казах, заместила истинската ми баба след смъртта й. Та може би затова сега леля ми не си спомня някога майка ми да й е била сестра.

- Разбирам - каза Том, като бършеше потта от челото си, - понякога е трудно човек да се ориентира...

- О, много е трудно - потвърди човекът.

- Интересна история - поклати глава Том.

- Нали.

- Е, аз да тръгвам - каза Том.

- Къде?

- Отивам в Ричмонд, утре трябва да съм там...

- Леля ми беше от Ричмонд, спомняш ли си?

- Как се казваше тя? - попита Том.

- Не ти ли казах?

- Май си пропуснал, но не си спомням добре.

- Диана, Диана Шуберт.

- Как? - попита Том.

- Диана Шуберт - повтори човекът, - понеже никога не се е омъжвала, тя си запази бащиното име, въпреки че то би трябвало да бъде Такър, Шуберт е първият мъж на баба ми, от който всъщност тя никога не е имала деца, а имала от Такър, когото отнесла реката, нали си спомняш...

- Да, да, това си го спомням, само че този Шуберт, що за име...?

- Германско.

- Ама той германец ли е бил? - попита Том.

- Разбира се, че е бил германец, от Абелсдорф или от Кьолн, не си спомням добре, баща му бил ковчежник на епископията в Кьонигсберг.

- В Кьонигсберг ли?

-Мисля, че там беше или в Мюнхен, не си спомням добре.

- Да няма нещо общо с оня, композитора, как беше,..?

- Шуберт ли?

- Да.

- Виж, за това не съм помислял. Не е изключено, какво ще кажеш?

- Наистина не е изключено, защо не питаш леля си?

- Знаеш ли, че това е идея.

- Разбира се, питай я, тя може да знае.

- Ще взема да дойда с теб в Ричмонд, а, какво ще кажеш?

- Отлична идея.

Човекът стана от земята, изтупвайки гърба си от сламата.

- Да тръгваме.

- Тъкмо ще си правим компания - отвърна Том.

- А ти знаеш ли малкото име на оня, композитора?

- О, не си го спомням, но съм чувал, че бил велик.

- Велик ли?

- Така ми каза Люсил.

- Коя е тая Люсил?

- Първата ми жена - обясни Том.

- ...сигурно е разбирала от музика, а?

- Доста разбираше.

- И не ти ли го е казвала това, малкото име, някога, я се напъни, за бога.

- Не си спомням, сигурно е било пак някакво германско име.

- Да не е Вилхелм или Ханс?

- Не, не беше така...

- Хелмут?

- Не, не...

- Зигфрид?

- Не, по дяволите, и така не беше...

- Ама казвала ли ти го е?

- Каза ми го май веднъж.

- Хайде да тръгваме, по пътя може да си го спомним.

- Да, наистина, ще си помислим по пътя.