30.07.2015 г., 23:07 ч.  

Футболна топка 

  Проза » Разкази
1883 0 4
3 мин за четене

Камен взе футболната топка и спомените светкавично нахлуха в главата му. Върна се обратно в деня, в който стана на четири. Тогава получи първата си топка - подарък от баща си.

Лека усмивка застана на лицето му. Спомни си как всяка вечер, когато баща му се прибереше от работа, двамата излизаха да поритат пред блока. Беше като закон, независимо колко е уморен таткото. Съботите и неделите пък отиваха в морската градина, избираха някоя полянка, правеха си импровизирани врати от камъни и се потапяха в царството на футбола, шегите и закачките. Щастливият родител учеше сина си как да изпълнява дузпи; как да центрира; как да пази топката, когато го атакува противник...

Когато стана на осем, Камен започна тренировки в местния отбор. Имаше отлични данни за нападател - висок ръст, хладнокръвие пред гола, усет за пласиране, силен и точен удар. Гордият му баща често го окуражаваше:

- Един ден ще станеш по-добър от Стоичков! Имаш страшна левачка!  

Двамата имаха необикновена връзка. Не бяха просто родител и дете. Бяха приятели.

Изведнъж усмивката изчезна от лицето на Камен. Спомни си за проблемите, които се появиха в семейството му. Затова как най-щастливия дом, от който винаги се чуваха шеги и смях, се превърна в потискащо и неприветливо място. Родителите му се разделиха, а Камен остана при баща си. От жизнерадостното и усмихнато момче нямаше и следа. Крайно затворен в себе си, Камен не споделяше нищо. Нито за училище, нито за приятели - нищо. Прибираше се, вечеряше и отиваше в стаята си.

Баща му също беше станал много мнителен. По нищо не напомняше на онзи жив и енергичен човек, който винаги беше в настроение. Родителят, който доскоро беше идол за сина си, окуражавайки го и вдъхвайки му увереност, сега го отблъскваше с постоянните си недоверие и критичност...

След време Камен възмъжа, не беше плахото и затворено момче. Искаше отново да се сближи с баща си, но той го отдалечаваше от себе си. Тези вечни забележки, това вечно неодобрение... С каквото и да се захванеше Камен, все не беше правилно. Когато и да погледнеше баща си, в очите му разчиташе единствено недоверие. Защо не записа висше, защо не се насочи към тази или онази професия...

Е, вярно, не беше от най-сериозните спрямо образованието си, нито от най-амбициозните, но да не бе убил човек? Ако не друго, за разлика от повечето си връстници, не беше някое проблемно дете - да краде, да се бие, да пие, за наркотици да не говорим. Дори цигари не пушеше. Можеше и да не е съвсем наясно какво иска от живота си, но поне беше добър, съвестен и честен човек.

Счупи ли се веднъж стомната обаче, колкото и да я лепиш - не можеш да я оправиш. Бяха се отчуждили безвъзвратно. Ей така, от нищото - без някога да са се карали или обиждали. Просто не разговаряха, не си споделяха. Живееха заедно, но бяха по-скоро като хазяин и наемател. Дори, когато Камен си хвана сериозна приятелка и се изнесе от родния дом, за да заживее с нея, нищо не се промени. Разстоянието между баща и син вече бе огромно...

 

Ненадейно вратата на стаята се отвори и оттам се появи мъничко русо ангелче с ококорени очи. То запристъпва с малките си крачета и като стигна до потъналия в размисли мъж, му каза с безгрижен глас:

- Тате, хайде да ритаме!

Камен хвана малкото човече за ръка, погали го грижовно по главата и си прошепна наум:

-  Сине! Обещавам ти, че когато след време си спомниш за мен, футболната топка няма да е единственото нещо, каращо те да се усмихнеш! Обещавам ти, сине!

© Калински Всички права запазени

Произведението е включено в:
  3409 
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря на всички ви! Държа да подчертая, че с този разказ не прехвърлям цялата вина върху родителите, защото в много от случаите процеса на отчуждаване е двустранен и в него голяма роля имат и децата, които не споделят нищо със своите майки и бащи. Но все пак децата са си деца и тяхното поведение е по-оправдано, с оглед липсата на години и опит. Родителят е този, който трябва да постъпва мъдро и зряло , и той да е водещата , а не пасивната страна, когато трябва да се запазят добрите отношения в семейството.
    А за обещанието накрая на разказа благодаря на виновника, който ме накара да го включа отново, тъй като почти се бях отказал от тази идея
  • Замисли ме много! Погледнах от другата страна...на сина ми. Колко съм го тормозила с подобни въпроси?!
    Браво и за този ти разказ!
  • Харесва ми обещанието в края на разказа. Обещанието, че няма да има още едно нещастно дете (като главния герой, въпреки, че той вече не е дете), което да живее в упреци от другите и от самия себе си, в мъка по отминалите дни и в днешните, в които не е способен да промени нищо. Важното е, че съдбата е дала шанс на Камен да не прави същата грешка като баща му. За жалост животът оставя трайни белези в някои животи... но най- лошо е, когато те позволяват на човек да се промени коренно.
  • Обичам да чета творбите ти.
Предложения
: ??:??