Футболът

- Що духаш, а? - Дядо се подсмихва под мустак и без да ме поглежда, с уверено движение вади с теслата влезлия накриво пирон. С един удар вкарва почти до края новия на мястото му, вторият само фиксира нещата.

Покатерени сме на покрива на плевнята. Сменяме ламперията, за да пренаредим керемидите. Всъщност, сменя я той. Аз само помагам - тоест наблюдавам и стискам найлоновото шише от веро, пълно с нафта - магическото оръжие против парещите жила на осите, скътали пити под керемидите.

Туй, че на пет години съм кукнат до него на дъсчената конструкция е повод за огромна гордост, още повече, че заедно сме сборили твърдата съпротива на баба, което само по себе си вече е чист подвиг. И макар постоянно да мърмори, надзъртайки под вежди откъм лятната кухня, ние съзаклятнически, по мъжки -  ама, хич не я забелязваме.

Надигам глава и се оглеждам. Ех, да ме види сега Иво! Ще му висне ченето. Иво е братовчед ми. С една година е по-голям. Живее в съседния двор. Само с него съм близък в село, защото аз съм „Градския”. Живея в големия град и ако да съм роден тук, от три годишен съм гражданин. Тъй че Иво е и братовчед, и приятел, и единствен ятак в родното ми село. Преди да дойда през ваканцията, първо проверяваме дали той ще е там. Че веднъж беше заминал на гости при своята си баба чак в Пазарджишко и аз на третия ден писнах да ме прибират.

   - Калфа, подай триона! -  дядо подозира, че скоро ще ми омръзне да вися на една кълка върху напречните разпорки, а и юлското слънце вече напича през шапката ми от вестник „Кооперативно село”, затова гледа да ми покаже колко съм необходим и важен. Страхотен е моят дядо! Колкото повече ме повдига времето, колкото по-нагоре катеря покрива на живота и му пренареждам керемидите, толкова по му се възхищавам.

Тогава, от крехката височинка на петте си години, го обичах безкрайно, защото в негово присъствие се чувствах недосегаем. Никой не можеше да пипне първородния му внук. Нито строгият предучилищен педагог майка ми, нито най-способният човек на света - баща ми, нито властният авторитет - баба ми. Ако някой само помислеше да ми направи забележка, аз тутакси го поглеждах с надежда и упование. Дали край мен или из двора, той улавяше безгласния ми зов и отнякъде прогърмяваше: „Е, дайте да го убием сега! Едно дете имаме!” И макар баба да измъморваше: „Шшшт, когато родителите му казват, няма да се месиш!” - случаят абсолютно и окончателно минаваше в графа „приключени”.

Страшен е! Гледам стегнатата му фигура и се кефя. Никой от аверите в града няма такъв дядо. Не е едър на ръст, ама е корав и жилав. И сега мускулите играят под почернялата на „потник” кожа. Без грам тлъстинка. Потта се стича на вадички по улейчетата на коремните мускули. Знам, че е на петдесет, пък само бялата му, късо подстригана коса го показва. А какъв майстор е! Всичко дето пипне - оживява. И турският калдъръм, с който пръв в махалата застели двора, да не го разкалва добитъкът, и изкуственият парник, в който зрееха най-ранните домати в селото. Умът му - бръснач. Татко трудно го бие на шах (за карти и коран да не говорим). Че аз от него се влюбих в книгите. В онази една година, между две и пооловина и три и половина, когато майка и татко заминаха да се устроят в града, а аз останах на село, той ми вземаше книги от библиотеката и по мръкнало, след вечеря, ми четеше. „Безценното камъче” го знаех наизуст. Заедно с храброто овчарче налагах тлъстата гърбина на Кел Хасан, на Учен Петко му имитирах походката. Ама най-яка беше историческата поредица за великите ни царе. Той четеше, а аз запомнил всичко дума по дума, го сбутвах, щом незнайно колко уморен, задрямваше и нещо изпускаше. Прекрасните илюстрации ни вдъхновяваха и двамата - аз да искам, а той да ми стъкмява - лъкове и стрели от салкъм, щитове, шлемове, ризници. На Иво и другите хлапетии от махалата им течаха лигите. На тях никой не им уйдисваше на акъла. Най-много да им купят за рождения ден от града от онези червените найлонови мечове. Само, че те бяха еднакви. Пък моите...

Обаче върхът беше, когато преди седмица ми донесе футбола. Майко, мила! Истински кожен футбол!

Тогава в началото на седемдесетте, най-големият лукс беше един гумен, бял, с черни шестоъгълници, който се купуваше от Спортмаг за четири и петдесет лева. Не всеки го имаше, даже в града. А този беше истински - кожен, кафяво червен. Не можах да повярвам. Дядо го беше измолил от домакина на футболния клуб „Христо Ботев” на селото. Той, каза ми, му бил приятел. На дядо всички му бяха приятели. Винаги съм се чудил, как е възможно. Когато напусна този свят и в замръзналия ноемврийски обед тръгнахме след каруцата с ковчега, докато стигнем гробищата, след нас вървеше почти цялото село. От къщите, край които минавахме, просто излизаха непознати хора с цветя и се притуряха. Тогава на двадесет и две години, осъзнах колко хора го уважават.

Та така, футболът беше разпран и пукнат, но много запазен. Занесохме го на Шивача - и той приятел на дядо, го заши. В работилницата на текезесето, където поддържаха камионите, му сложиха фина лепенка на пукнатия плондер и футболът оживя. Верно - малко яйцевиден след тези манипулации, ама на кого му пука - беше истински, като тези по телевизията. Когато с Иво го показахме на дечурлигите, трябваше някой да им затвори устите, че да не им излязат мухите през носа. Изведнъж станах известен.

Днес ще ходим да го сефтосаме. Ама в парка на тревата, че да не се търка кожата. Затова все по-нетърпеливо въртя очи. Защо се бави този сънльо, вече е единайсет. И преди да проговоря, дядо помага:

- Айде, стига за днес, Калфа. Тука вече не ми трябваш, че на кишето има място само за един. Бягай да играеш.

Е, как винаги навреме! Откъде знае, кога и какво искам?! Стискам футбола и с цяло гърло през оградата:

- Айде бе, Ивооо!

- Идвам, брат’чет  - изхлузва се Иво и давай към парка.

Селото имаше страхотен парк. Чак по-късно, когато подир много време зърнах какво е останало от него (след двайсет години „преход”), почувствах осезателно, че през гадния социлизъм са изградени доста прекрасни неща. Беше цял комплекс - стадион с трибуни и съблекалня, баскетболно и волейболно игрище на червена сгурия, двайсет и пет метров басейн – два метра дълбок в единия край, летен ресторант с дансинг за забави, детски кът с люлки, катерушки и пързалка-ракета,  висока до небето. И всичко туй оформено в цялостен проект с алеи и много зеленина, дървета и храсти. Ама това го осмислих, както казах, много по-късно, сега за нас това си е просто парка - любимо място, където не ходим, обаче, много често сами, щото там особено през лятото и предимно вечер, се събират големите, тъй наречени „бандюги” да пият и пушат. Затова и сега сме решили да отидем на обед - за по-сигурно. Другите още ги няма - ще се сурнат от горната махала. С Иво решаваме да ги чакаме в детския кът, на люлките. 

В дванадесет на обед, там е сенчесто и пусто. Пробили на места гъстите листни облаци, лъчите на юлското слънце ръсят златни парички по пясъчните алеи. Ние ги събираме, те ги пръскат. Така улисани, когато ги виждаме, вече е късно за връщане. Натъркаляли са се под надвисналите клони на гъст храсталак, като под козирка. Плющят карти, пиянските им гласове дращят тишината. Шестима са. Девети - десети клас, не ги познавам всичките. Но един познавам. Него го познава цялото село. Каньо. Най-големият бабаит. Не знам колко е годишен. Няколко пъти е повтарял класовете. Хората се страхуват от него. Едър, брадясъл побойник. Веднъж като го мярнахме отдалеч, баба ме стисна за ръката и ме предупреди да се пазя. Каза, че бил престъпник.

Иво ме дърпа и свиваме рязко. Ама вече не става.

- Я, елате! - бучи Каньо. Гласът му е отпуснат, властен и гаден. И Каньо е гаден. Сърцето ми думти в гърлото, ако да не го показвам. Пристъпваме до началото на шатрата от клони. Цигарен дим, мирише на мастика.

- Дай го! - сочи футбола.

Не, само това, не!

- Той не е негов - пробва Иво, местно момче е, надява се на свойско отношение.

- Дай да го видя - съска Каньо и погледът му под присвитите клепачи кълве змийски. Един става, дърпа го и раболепно му го носи. Треперя. Каньо го върти и го оглежда. Лицето му е безизразно. Все още храня мъничка надежда...

- Дай го, трябва да се прибирам.

- Ами, прибирай се.

- Дай го! - повтарям умолително, очите ми се пълнят. Знам го вече, усещам го - отиде ми футболa!

- Дай го! - подкрепя Иво.

- Марш, докато не съм станал - и се надига на лакет.

Иво ме дърпа и хукваме. Вия от болка. Бягаме додето изхвръкнем от парка. И сега го помня това чувство. Мъка, безсилие, гняв. Най-скъпата ми вещ. В най-опасния хулиган. Не плача. Само дъхът ми на пресекулки. Накъсан. Хълцам без глас. Иво подтичва след мен. Как ще кажа вкъщи, че се връщам без футбол?

Наоколо жегата гъне асфалта, а в главата ми вие фъртуна. След години, като преживявах всичко отново, се чудех, що не съм помислил за помощ. Ама от кого, бе?! Ами той е страшилището на селото. Хич не ми минаваше през малкото акълче, че някой може да дръзне да му се опъне.

Как стигаме до къщи, ми се губи. Зад завоя виждам оградата. На външната мивка с циментово корито за пране, до пътната врата, дядо гол до кръста се мие. Време за обяд. Маха ми отдалеч. Сетне усеща, че нещо не е наред и както е мокър излиза отпред, вперил сериозен поглед в мен.

- Какво има?

Гледам хипнотизирано, как водата се стича и рисува мокри търкалца по панталона. Хваща ме за раменете и пак:

 - Какво става?

Не мога повече да сдържа хлипането и цялата обида и мъка се отприщват. Сълзите рукват и ме задавят. Нищо не мога да кажа. Хълцам и бърша яростно зачервените си очи.

С разтреперан глас, Иво превежда:

- Каньо му взе футбола.

- Как тъй го взе?

- Открадна го.

- Къде?

- В парка.

- Нещо направи ли ви?

Иво клати глава отрицателно, а аз избухвам:

- Ма той го гепа бе, Дядо, изрода гаден!...

Лицето му се отпуска, само очите тъмни, оловно сиви ями,...без дъно.

Туй, дето стана после, го знам по секунди. То така попи в чистичкия сюнгер на детското ми съзнание, че го накваси за цял живот. И колкото пъти си го припомням, толкоз пъти мокрото нахлува в очите ми. Май тъй е с ония уроци - важните.

Пресяга се през оградата, дръпва закачената дочена куртка и се обръща към Иво:

- Покажи ми, мойто момче!...

Иво повежда, аз подтичвам отзад. Инстинктивното облекчение на помощта и закрилата, ме просветлява. Дишам по-леко. После изведнъж осъзнавам какво се случва и изтръпвам. Ама те са много... Каньо е страшен! Пък дядо защо е толкоз спокоен? Повече нямам време да мисля. Влизаме в парка.

- Там - посочва Иво към тъмното.

Всичко става за миг. Аз мога да направя от него сериал. Виждам го отново и отново, като на забавен каданс...

Дядо - напряко през храстите, додето не изскача точно пред тях . Ние сме поне на двайсет метра зад гърба му. Не знам какво виждат те, но знам аз какво виждам. Виждам лицата им. Изцъклените очи на изненадата, удавена в ужаса на уплахата. Не разбирам нищо. Какво излъчва дядо, че се пръскат като хлебарки?! Как този огромен Каньо хуква да се спасява на четири крака. Тогава дядо се хвърля. Скокът е светкавичен. Като на леопард. Докопва глезена му и пада върху него. Затиска го. Онзи се гърчи панически, опитва да се освободи. Железните ръце на дядо стискат като менгемета. Секунди борба и страшилището рухва.

По-късно на няколко пъти съм бил свидетел на онова, почти животинско признаване на превъзходството на противника. Но тогава просто не знаех къде се намирам.

Дядо го хваща за гърба и го вдига. Като парцал е - мека безформена маса, без воля и дух. Изправя го и му извива ръката. Никаква съпротива.

- Къде е?

Мълчи втрещен.

- Къде е? - Гласът му препарира и мен. Никога не съм виждал дядо такъв. Ами, че той е винаги усмихнат. После си спомням как веднъж баба ме предупреди: „Внимавай да не го ядосаш!” Хич не обърнах внимание. Мислех, че се шегува. Сега, щом му зървам погледа, разбирам какво ми е рекла.

– Тръгвай, ще обясниш на Янко Милиционера.

Челичените му пръсти усукват ухото на дангалака и го помъква подире си. Странна гледка. Фигурата на дядо, някак дребна, тътри сгънатия на две крадец. Оня подтичва, вижда се, че го боли, а не смее да гъкне. Ние отзад. Всички останали отдавана са изфирясали. Носим се към съвета, където е кабинетът на Янко Милиционера.

В строгата социалистическа държава всяко, макар и малко, населено място имаше представител на милицията. Той беше властта, сигурността, всичко. Да се явиш при него, означаваше само едно – белязан си.

На средата на пътя Каньо съзнава, че отърване няма. И статута си в настоящата ситуация съзнава, и запява друга песен:

- Чакай, ще кажа.

- Какво ще кажеш? - дядо не спира.

- Ще кажа къде е футбола.

- Че нали не знаеш… - продължава да го влачи.

- Знам, ще кажа!

Дядо спира и го поглежда. Пак същия поглед. Каньо клепа и завърта обратно. Сега той води, ама ухото му пак в менгемето. Връщаме се. Там, в задната част на храсталака, бърка и вади футбола. Подава го, без да ме гледа. Поемам скъпоценната топка. Чак тогава дядо разтваря пръсти. Ухото гори алено. Покрива го с длан и не смее да мръдне. Някак смален ми изглежда и не толкоз страшен. Вече е само един избуял младеж.

– Махай се, но науча ли нещо - няма прошка. 

Изрича го тихо, едвам аз го чувам, пък съм до него. Ама тъй коват тези думи, че Каньо търти през парка. Гледаме дядо с благоговение и... гордост. Тогава чак се обръща към мен:

– Айде към къщи, че баба ти е сложила масата.

Този е моят дядо. И усмивката му е неговата, додето ми смигва.

А онзи преди малко кой беше? Не знам и, честно казано, хич и не държа да знам. Дано не ми се налага друг път. Пожелавам и на каньовците да не им се налага. Аз такъв скок и досега не съм виждал...

Дядо, Дядо... Знам, че сега ме гледаш отнякъде. Знам, че се усмихваш и се чудиш какво толкоз е станало, че чак да пиша за него. Колко по-главно има за писане.

Какво ли –  ето какво. В този ден ти много неща ми показа. Някои малкото ми мозъче разбра, някои само запомни и зачакаха реда да им дойде, да ги осмисля, а някои още продължавам да откривам.

От този урок знам, че понякога славата е надут балон, илюзорен - различна е действителността вътре. Щото тези, които много се пъчат, имат у себе си нещо, дето толкоз не го харесват, че им трябва другите да ги харесват.

А духът е туй, дето дава на физиката същина, ама и физика трябва в този наш мъжки свят, и смелост. И макар, че на смелостта очите тогава, аз не видях, щото други ги видяха, затуй пък, ококорените зъркели на страха ги запомних. А той -  страхът - сам не е срамен. Срамно е, ако те спре през него да минеш, щото всякога отзад е туй, дето най-много го искаш.

Затова, Дядо, толкова те обичам и... малко ти завиждам. Пък да ти призная понякога се и притеснявам... Как, от какво? Ами, дали бих могъл и аз тъй...  Не, не да се изправя срещу някой по-едър. Това знам, че мога, ако се наложи.

Да давам пример, дали мога... Пример, който дарява не само в момента, а и дълго подире.

Ама работя по въпроса. И с твоя помощ.

Благодаря!