Гладиатор
Насилието в казармите, извършвано над младите войници по българските земи, датира по документи, още от възстановяването на третата българска държава, когато срокът на военната служба е бил до пет години. След време е намален на три години, много по-късно на две, а в днешните времена, част от младите хора преминават някакво военно обучение за срок от девет месеца – толкова за колкото една бъдеща майка износва рожбата си, докато я роди.
Днес се говори усилено, дори за отменянето на тази задължителна военна повинност и за създаването на малка на брой, професионална платена армия.
Въпреки намаляването на срока на службата, извращенията, наложили се в течение на отминалите стотина години, така и не можаха да се изтръгнат с лека ръка от ръководителите на армията, въпреки декларациите в различните медии, подговарянето и тихото брожение и недоволство на обществеността.
Почти всеки един уволнил се български войник, си спомня, че след като бе станал стар войник, си бе връщал на новобранците по същия този начин, който бе изпитвал на гърба си, след постъпването в казармите.
Вземат те от топлия дом и те пускат в едно оградено пространство със затворени вътре животни и се налага да си добър гладиатор, за да съумееш да се справиш с тази страшна в първия момент ситуация, в която има и овце, и лъвове, и да я поставиш под свой контрол или обратното, тя теб ще постави под контрол.
Доскорошният ученик Бойко Цръкварски, само преди няколко месеца завършил шофьорското училище в Разлог, вече не усещаше краката си.
Глезените му бяха отекли и кубинките, с един номер по-големи, вече го стягаха. Краката му се бяха изпотили дотолкова, че усещаше петите му да се подхлъзват върху подметките.
Чувстваше, че ме се повдига. Имаше усещането, главата му да е станала по-голяма и по-тежка, от напичащото слънце.
Стъпваше като замаян. Не знаеше дали е от промените в барометричното налягане или от някакви други енергии, носещи се в атмосферата, но се опитваше някак си да върви.
- Цръкварски! – извика рязко старши сержантът. – Какво ми се вееш като листо на вятър, горе на Елаците? Стегни се, боец!
Бойко наистина опита да се стегне и да стъпва точно в крак с другите, но не успяваше. Маршировката по напечения асфалтиран плащ продължаваше повече от три часа.
Датата за полагане на клетвата бе определена за след една седмица и новите пеперудки трябваше да станат пружинки за това време и да се представят на ниво пред висшите началства, които щяха да присъстват на трибуните при заклеването пред държавния флаг и родината.
Останалите роти бяха освободени преди около час, настаняваха се в столовата и дежурните разнасяха храната.
Младият организъм отдавна се усещаше омаломощен и само мисълта за храната повдигаше червата му към гърлото. Енергийните запаси бяха изконсумирани и отдавна всяка фибра бе в очакването на нови попълнения.
Ябълката на гнева се опитваше да се повдигне и да запуши, както коркова тапа бутилка с младо и врящо вино, гърлото му.
Старши сержантът спря да крещи на някого от срещуположната страна на колоната и се обърна отново към Бойко.
- Цръкварски!!! Какво казах аз?! А?!
И хващайки с ръка есенната униформа на бъдещия защитник на родината, го измъкна пред строя и започна да го вее като трепетлика на вятър пред целия строй, който същевременно се бе самоспрял, за да наблюдава шоуто. От друга страна това бе неочаквана почивка за краката на всекиго от новобранците.
Бойко не се дърпаше и за сержантът не представляваше особено усилие да го развява като вмирисана новобранска партенка пред строя.
- Кир безбрежна!!! Марш в строя! – извика побеснял сержантът, като го завъртя с другата ръка и чак тогава пусна дрехата му. – Въшкар с въшкарите, ще го отнесе май че майка ти… - довършваше той и обърна поглед към деформиралата се колона, готвейки се да изкомандува.
В същия този момент в тялото на Цръкварски, чул последните думи, нахлу неочакван прилив на страховити гневни енергии.
Той се завъртя в миг на място и извика, не просто изкрещя:
- Ей, мръсен педерунгел…!? Ей сега, ще го сложа на майка ти в природните дадености! Ти ли ще ме псуваш! Ти мене на майка, а?!
В този момент сграбчи разкопчаната отпред, заради топлото време униформа, с превърнали се в желязо ръце и сержантът - не сънувал подобна реакция, получи страшен удар с глава в лицето си.
Кръв шурна от носа му.
Цръкварски му наби мълниеносен юмрук в корема и оня се сви, като изохка хъркащо и плачевно. Една бутилка, по-точно удар с лакът върху гръбначния му стълб, бе достатъчен, за да го изведе в невъзможност, да поеме повече въздух и да се присвие към плаца.
Войниците наблюдаваха като от гръм треснати, без никой да посмее да помръдне от мястото си.
Бойко станал сякаш с една глава по-висок, изкрещя:
- Ти ще ме псуваш на майка…! А?! Копелдак! Ха, стани сега де!
Сержантът се опитваше като риба на сухо да поеме въздух и да раздвижи дробовете си, но парираните нервни окончания, излизащи от гръбначния му стълб, не позволяваха това да се случи.
Старите войници, на година и половина служба, излизащи от столовата притичаха, познали колегата си помощник-взводен командир, валящ се в конвулсии на земята.
Когато го пораздвижиха, посъвзел се и поел си въздух, го поставиха да седне, грабнаха всички в един момент едновременно Цръкварски за ръцете и раменета и без той да успее дори да докосне стълбите и пода на двата етажа, които изкачиха, той се намери в предверието на кабинета на командира на военното подразделение.
- Господин полковник, тази кир потроши помощник-командира! – израпортува един от старите войници, като стресе инстинктивно новобранеца, така, както си го държеше за яката.
Полковникът ги наблюдава няколко мига, без да може да проговори.
- А той защо ме псува на майка!? – изстреля Цръкварски.
Тези няколко секунди бяха достатъчни, за да размърда раменете си, държани от всички страни и да продължи:
- Търпях го всячески - да ме развява като листо на вятър, но да псува майка ми… представете си, че това е просто невъзможно… Генерал убивам за това…! – говореше накъсано наелектризирано войникът.
- Оставете го! – изрече твърдо полковникът. – Аз ще се оправям с него. Свободни сте! – изгледа той всички с твърд поглед. Бе се срещал с много подобни ситуации през годините.
Войниците излязоха от кабинета, хвърляйки до един кръвнишки поглед, който говореше: “Ха ни падне, ха сме го подредили както трябва.”
Щом вратата се затвори, Цръкварски, все още не обуздал гнева си, понечи да се оправдава.
- Всичко видях от прозореца... – вдигна ръка полковникът, без да му даде подобна възможност. – Имаш късмет, че още не сте дали клетва и дефакто все още не си войник и следователно не може да те съди военен съд, инак щеше да изгниеш в затвора за посегателство над по-висшестоящ чин. От друга страна, наистина не понасям подобни гаври. Сержантът с разкопчана куртка отпред до кръста и вие, закопчани до гушите, да марширувате на жегата и то един час след другите. Но това, млади момко, е казарма. Тук всяка заповед трябва да се изпълнява безпрекословно! Ясно ли ти е?!
Цръкварски мълчеше, стиснал здраво устни и юмруци.
Полковникът го хвана за ухото, при което младият боец не помръдна и дърпайки го до скъсване, го повлече със себе си надолу по стълбите и така заедно излязоха на плаца.
Строят се възстанови за секунди, а сержантът изправил се, държеше с пръсти носа си, опитвайки се да спре кръвотечението.
Полковникът изгледа ротата за около минута и извика твърдо:
- Марш в строя! Пет непоряда по служба! И само още един път да си жугнал, аз ще се оправям с теб!
Всички знаеха, че стройният полковник владее бойни изкуства и за всеки бе пределно ясно за какво ставаше въпрос. Щеше да го пусне в залата като спаринг-партньор, но щеше да си го бие както си желаеше.
След това се обърна към сержанта.
- Освободи ги за вечеря!
В следващите дни в общото помещение, където спяха заедно старите и млади войници, владееше тихо напрежение.
Бойко прекрасно разбираше, че това така няма да му се размине и не посмя в разстояние на два дни и половина да отиде до общия тоалет.
На това отстранено място най-често се случваше да се раздава правосъдие над непокорните.
Но нямаше как, физиологията щеше да си каже своята дума.
Наблюдаваше обстановката и когато реши, че няма много войници около него, в един момент избърза към мястото.
Свали се и се отпусна на седалото като сетивата му трептяха да доловят всеки подозрителен шум.
Чу приглушен разговор.
- Къде е?
- Тук е някъде.
Удари се някаква врата и чу гласа на Павката.
- Ей, не се занимавайте с него… заедно учихме в шофьорското училище в Разлог… там още от първи курс ги премяташе по трима-четирима… така, че не се разправяйте с него. Тоя като откачи – няма спирка – така само ще си създадете взаимни неприятности. Мъжка дума, казвам ви…
Това време бе достатъчно за Бойко да вдигне панталона си и да се залепи в ъгъла на тясното помещение. Добре знаеше, че ритнат ли неочаквано вратата, щеше да се простре на пода, така разгологъзен и щяха да го мелят, докато отмалееха или отминеше гневът им.
- Ей, педерасти!!! – извика ядно в един момент с гръмотевичен глас, предизвикан от невъобразимият страх, който изпитваше в този момент. – Ха съм излязъл, ха съм ви потрошил главугите на всичките! Оставете ме на спокойствие да свърша, пък после ми се съберете и тогава ще ви разкажа аз, за какво става въпрос в тази игра! Пък, ако сте толкова големи мераклии – елате! Елате, де! – извика още един път гръмотевично, без да излиза.
Помещението бе достатъчно тясно и можеха да нападат само един по един.
Отвън се поговори още някое време и насъбралите се войници се разотидоха.
Вечерта, както обикновено, старите войници се бяха събрали в единия ъгъл на помещението, разговаряха за нещо и си подаваха някаква бутилка, вкарана нелегално.
Сержантът подвикна към един от младите бойци:
- Свръзка, я иди и кажи на Цръкварски да се яви тук при нас!
Войникът угоднически изтича и предаде това, което и Бойко прекрасно бе дочул.
Нямаше как, стана от леглото и бавно запристъпва към отсрещния ъгъл на дългото общо спално помещение.
Тялото му се бе стегнало и резонираше като навита пружина, отчитащо всяко трептение около себе си. Очакваше всичко да се случи.
- Какъв си ти бе?! – запита с дебел тембър, седящият сержант, вперил поглед в новобранеца. – Откъде си ти?
- От Черниче – процеди тихо Бойко, стиснал здраво устни.
- Какъв е баща ти, та толкова се тежкариш?! – запита отново сержантът.
- Никакъв не е. Старшина е.
- Къде е старшина?
- Беше на секретното на Елаците, сега е в бойното поделение в Благоевград.
- На Елаците?! – възкликна сержантът, та чак подстана. – И баща ми беше там… Сега е в УБО – охрана на държавния глава.
- А и като е в УБО – това ти дава право да скачаш и да тормозиш сина на старшината? Така ли, а?! – подвикна ядно, не можейки да се сдържа, макар и да подозираше, че за подобно неподчинение е възможно да прави цяла нощ делфинчета под и над леглата, докато обършеше всичката прах по цялото помещение, а останалите ще викат в хор и ще му засичат време.
- Седни тук! – каза сержантът, като посочи стола току до себе си.
Бойко го изгледа подозрително.
Сержантът явно не таеше вече злоба в погледа си.
Подаде му бутилката и рече поусмихнат:
- Пий, отсега нататък, ще станем приятели. Седни! Нали бащите ни са били заедно на Елаците…
***
Тържеството за клетвата бе в разгара си.
Възбуденото множество се суетеше неориентирано пред входа на оградената огромна площ.
Близо до портала се срещнаха двама едри мъжаги.
- Цръкварски!
- Ранчев!
Двамата се прегърнаха крепко и се разцелуваха.
- Ти какво тук?
- Синът ми ще дава клетва. А ти?
- Синът ми е стар войник тук. Сержант е на новобранците, та му дойдохме на свиждане.
Двамата заговорили се за старите бойни времена, продължаваха да вървят нататък, унесени в спомени за старите вълнуващи приключения и общи преживявания. Бойната дружба не бе загубила силата си до днес, въпреки превратностите на годините.
Приятелството бе останало за цял живот, неопетнено от нищо случвало се.
След церемонията постлаха одеяло върху зелената морава и отгоре наредиха вкусотиите, предназначени за момчетата им.
Войниците се поглеждаха, подсмихвайки се без да кажат нито дума.
© Цветан Войнов Всички права запазени
като майка на войник...какви легенди съм чувала ако знаеш...
ама е вече минало...нека военната служба а е по желание...
има и такива...мъже...родени войници...а истинското мъжко
приятелство...е нещо друго...пишеш страхотно!Чета с удоволствие.