1.03.2013 г., 20:51 ч.

Гласът на приятелите 

  Проза » Разкази
836 0 2
14 мин за четене

     Гласът на приятелите

 

 

      Бях я забравил, въпреки че беше изключителна. До този момент.

 

   Бе най-неприятното начало на зимата, когато се чудиш кого ли ще избере тази зима смъртта.

   Минавах през градинката на ъгъла, когато  един глас ме извади от вцепенението на мрачния следобед:

   – Траеш си, а! Правиш се, че нищо не се е случило!

   Беше Пламен. Седнал на обичайното си място, извадил кашоните с книги, чакаше някой приятел, с който да се поразговори.

   – Какво толкова се е случило!

   Пламен беше непредвидим в добронамерените си емоционални атаки, енергията му, натрупана от дългата самота навън и общуването му с книгите на големите писатели вечер под мъждивата лампа, търсеше поле за изява.

   Спрях и зачаках какво ще каже, усмихвайки се вътрешно на играта, която започваше.

   – Айде сега, не се прави на интересен, много добре знаеш за какво говоря! Айде сега пък, ха!

   Пламен дори се заклати наляво, надясно, както седеше, почеса се по глезена, после ме погледна ухилен отдолу:

   – Цяла нощ не съм спал, заради вас, а ти се правиш, че не знаеш.

   – Не знам.

   – Едно е да не знаеш, едно е да се правиш, че не знаеш! Я си спомни! Спомни си! Оная нощ, онова предаване по телевизията! – Пламен вече почти викаше. Колкото повече емоция влагаше – толкова по-силно!

   Гледах неразбиращо. Кога се беше случило това. Какво предаване съм гледал, което и той...

    Пламен вече се беше пренесъл там.

  – Представяш ли си, копеле, (”копеле” беше софийско приятелско обръщение още от времето на нашето детство), как ви се изкефих, като ви слушах, като ви гледах... Страхотна двойка бяхте!  Такова единство, сякаш една душа, мъжко и женско в едно, такова взаимопроникване, тиха страст, топлина, любов, боже как ти завиждам, копеле! – изригна накрая той. – Как само ти завиждам!

    Нищо не разбирах.

   Тогава Пламен ù назова името. Беше обикновена водеща в едно нощно телевизионно предаване, в което бях поканен да участвам като поет. Нищо особено. Даже май не се представих много добре, имах чувството, че бях твърде объркан и уплашен, пък и си беше късно, след полунощ...

   – Тя е изключителна – продължаваше той. – Гласът ù е уникален. Репликите също. Какво излъчване само! И като си я представя, като затворя очи и си я представя... хем се дървя, хем се възвисявам, ти казвам, такова нещо не ми се е случвало никога. Ама само как си подавахте стиховете... тя на тебе – ти на нея – духовен оргазъм изпитах, копеле, духовен оргазъм! Ритуално духовно самоубийство! Култово предаване!

     – Стига бе! Пак преувеличаваш!

   – Нищо не преувеличавам! – Пламен се ядоса. – На, като ти чета поезията, не изпитвам същото, ама там като ги рецитираше тия, и тя ти подаваше първите стихове, и ти като ù отговаряше – уникално, казвам ти, голяма работа сте, ей, не се дърпай така, казвам ти, голям поет си, ама  и тя… ех...

   Чак сега нещо ми трепна и се замислих. Дали не беше от поласкаването, което изпитах, или наистина имаше нещо... Представих си я, нисичка, стройна, с шия като на лебед, кафяви очи и тънка подвижна уста. Може би от там идваше ясната и трептяща дикция на говора ù, който не можеше да се сбърка, веднъж като се чуе. Но това не бе най-важното. Най-важното беше, че тя настройваше душата си с душата на тоя, с когото общуваше. Невероятно я настройваше! Всъщност, това е нормално професионално качество на добрия журналист, какво беше видял чак толкова Пламен...

     – И казвам ти искрено – мърмореше през това време той – мислих си, че си просто един обикновен фукльо, ама като видях как ти си настрои душата на нейната тогава, събра ми акъла. Влезе ù в душата и с памуче започна да попиваш в нея влагата, ей...

     – Нищо подобно – тъкмо обратното! – рекох. – Тя се настрои...

   Пламен скочи и ме хвана за лакътя.

   – Слушай, а... – шептеше ми на ухото дрезгаво той. – Можеш ли да ме уредиш и аз в това предаване, а?!... А, можеш ли! Влюбен съм в нея, копеле! И не само аз, да знаеш! Знаеш ли с колко съм говорил, а тя с теб... Ааааа! Избран си ти, избран си, а не оценяваш това, което получи!

   – Ами...

   – Слушай, ако го направиш за мен, цял живот ще ти се кланям, ето така – и Пламен ми се поклони до земята. Това не беше театър, личеше си колко е развълнуван. – А! Обещаваш ли?

   – Знаеш ли, тя ми каза нещо на изпроводяк, което не знаех.

   Пламен впи в мен широките си очи, страшно искаше да научи подробности.

   – Каза ми, че тя винаги си е избирала кого да покани, но този път е благодарна на този, който ме е препоръчал и не съжалява.

   – Кой!

   – Каза ми да му благодаря  от нейно име за избора и че по-нататък може пак да ме покани...

– Ееее, разраняваш ми сърцето, копеле, напълно ме разстройваш. Познавам ли го оня, дето те е препоръчал...

– Не го познаваш, а и при мен стана случайно... А на Нея – някак ми е неудобно да ù се обадя преди да ме покани пак, какво да ù кажа – имаш почитател, че тя сигурно има хиляди, покани го него, много е интересен човек и писател...

– Кажи ù: „И е влюбен в тебе! В гласа ти! В душата ти!“ Това ù кажи! О, не! Не искаш ти да  ми помогнеш, пазиш я само за себе си, за себе си я пазиш...  Ах, копеле! Как да се добера до нея, кажи ми, като съм такъв несретник! Нямам даже и телевизор в къщи, за да я гледам, когато има предаване. Тогава беше случайно, ама каква вечер направихте, ооо, като се сетя, копеле, само това си мисля. И ти си причината, и ти! Веднъж на десет години се случва така да си паснат двама души. Така да си паснат! А ти – даже не мислиш за това. Непрекъснато трябва да мислиш за нея, непрекъснато! Ама като не мислиш... помисли поне за мен, а? Направи така, че да ме покани, а?

– Ще опитам – рекох – заради тебе. Но нищо не обещавам.

– А нещо от нея имаш ли? – попита внезапно той – нещо – химикалка, календарче, визитка, подари ли ти, да ми го покажеш.

   Махнах с ръка и си тръгнах. Все повече виждах образа ù и трябваше да остана сам, за да размисля..

 

   Вървях през парка и си мислих върху думите на Пламен. Имах запис на предаването, но никога не бях го гледал. Боях се да не видя един слаб човек, един малък поет, един смутен мъж, който бяха гледали в цяла България. Нямах никакво самочувствие тогава, пък и сега, изобщо не трябваше да приемам. Винаги излизам зле по телевизията, винаги се смущавам.

   Но сега, след срещата с Пламен, изведнъж се видях отстрани. Наистина ли бях аз това? Наистина ли се беше получило едно почти любовно предаване? Както при италианските двойки естрадни певци. Толкова са щастливи и сякаш пеят един на друг... един за друг. Трябваше да се прибера веднага и да изгледам предаването, нищо, че бяха минали три месеца.

   Вървях, забравил и за зимата, и за смъртта, а мислех само за Нея. Не бях я гледал в предаванията ù преди това, нито след това. Изобщо не гледам телевизия. Помня само полутъмното студио, въпросите, отговорите, стиховете, които тя ми подаваше, а аз, знаейки ги наизуст всичките, ги довършвах с удоволствие. Нима я бях впечатлил с нещо, аз, поетът, мъжът с рошава брада и сенки под очите? Изключено, това си беше едно рутинно предаване от опитен журналист и мек, твърде мек събеседник. Всичко, което ми наговори Пламен, не беше ли една негова илюзия, фантазия, измислица... Не пренасяше ли той себе си в онова „култово“ предаване, не виждаше ли себе си там, вместо мен... Той беше влюбеният, фетишистът, поетът, той беше всичко онова там, което аз не бях, а можеше да бъда. Тази мисъл се загнезди в съзнанието ми по-дълго, отколкото очаквах.

    Прииска ми се да имам смелостта да възстановя връзката с нея, не заради Пламен, а заради мен самия. И тогава изревнувах от него! Виж го ти, копелето, били сме си паснали с нея, напълно и... Искаше да каже, че съм се държал като влюбен, но не съм го съзнавал.

   Веднага започнах да отхвърлям и опровергавам  подобна мисъл. Самият факт, че се питах дали тя не се е влюбила в мене, говореше за суетност, но не и за любов. Ако беше възникнало някакво чувство тогава, къде се беше крило цели три месеца? Та аз никога повече, до днес, не си спомних за нея!

 

   Но понеже дяволът си няма работа, през следващите няколко дни ми се случиха следните разни неща:

 

   Първо, обади ми се Никодим, старият приятел от детинство, не бяхме се чували от години и каза, че сега специално ми се обажда да ми каже за онова предаване, в което „двамата сме били родени духовно един за друг!“ , че не знаел, че пиша такива страхотни стихове, докато не бил ни видял двамата и Тя ли ми е музата на всички любовни стихотворения?

   После получих писмо от непознат почитател, който пишеше: „Уважаеми господине, искрено Ви завиждам за възможността да общувате с Нея и съм убеден след това предаване, че каквото и да напишете, дори и роман, ще бъде страхотно!“

   Днес пък срещнах случайно на улицата един приятел, известен поет, който ме попита „Как съм се уредил да бъда в това предаване точно с Нея и дали съм се развел вече?!“

 

   Най-накрая не издържах и седнах да изгледам предаването.

   Изгледах го и разбрах, че съм бил под Нейно влияние, но ОЩЕ не съм бил влюбен.

Направи ми впечатление само едно – сенките под очите ù и нежната ù шия. И гласът ù, разбира се, гласът ù!...

 

   От няколко дни непрекъснато ù гледам предаванията и всички нейни снимки, качени в интернет, всички коментари за нея, дори ù написах кратко писмо за предаването “... с дълбока благодарност за това, което тя прави за популяризиране на българската литература!“ Ежечасно проверявам пощата си, дали не ми е отговорила, но нищо! Имах някъде една нейна визитка, къде ли съм я сложил... Нощем, като заспивам, непрекъснато  си мисля за нея. Вече почвам да я сънувам... Следващия вторник ще има отново нейно предаване. Дали да го гледам?

 

    С всеки ден ставам все по-неспокоен и се чудя дали да споделя с жена си за това мое състояние. В края на краищата не издържам и отивам отново при Пламен. Този път целенасочено, с цял наръч от нейни снимки, реплики от предаването и коментари за нея. Някои съм подчертал с червен флумастер. Искам да го попитам, сигурен ли е, че сме си били „паснали“ тогава. Сигурен ли е!

 

   Но Пламен този път е на друга вълна. Даже не може да си спомни какво сме си говорили. Разговорът ни се накъсва с глупости и аз си тръгвам.

 

   Вечерта все пак разказвам всичко на жена ми. Тя се нацупва и дори не иска да ù види снимката. Нейната снимка! Казва да съм си седял пред компютъра ако ще цял живот, изобщо не я интересуват моите чувства. Да съм си ги споделял с почитателките, както намеря за добре. И без това я чака много къщна работа, не очаква да ù помогна. Ако съм имал проблем – да отида на доктор или при приятеля си Пламен, нека той да ме изслушва...

 

   Чувствам се като болен, много болен и отпаднал, сякаш съм с грип.

   Лежа тъжен, ужасно тъжен тази нощ и се мъча да си спомня Нейния глас, но не мога.

   Наместо това непрекъснато чувам гласа на приятелите:

 

... “Като затворя очи, копеле, и си я представям... хем се дървя, хем се възвисявам, ти казвам, такова нещо не ми се е случвало никога. Ама само как си подавахте стиховете... тя на тебе – ти на нея – духовен оргазъм изпитах, копеле, духовен оргазъм! Ритуално духовно самоубийство!...“

 

   И сега накъде?!

 

 

 

© Раш Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??