Жените са коварни създания. Никой не може да даде ясен отговор какво искат, още по-малко защо. Често биват оприличавани на различни животински видове, особено влечуги. Има прилики. Злобата е качество, което е заровено на различни дълбочини. В определени ситуации би могла да бъде приоритет. Нищо не сближава така две жени, както омразата към трета - наскоро разбрах, че не е така.

            Жена без самочувствие е като цвете без аромат. Самочувствието се губи и печели по безброй начини. Има и различно влияние върху всеки. То проваля хора, но и шлифова диаманти. Не идва с упътване, но сме длъжни да го използваме безопасно. Самочувствието е аксесоар, с който не бива да се прекалява, за да не се превърне шедьовърът в евтина стока.

            Всеки човек трябва да се запита, всъщност притежава ли самочувствие и независимо от отговора, следващият въпрос е - чувства ли се добре, ако отговорът е 'не', е дошло време за промяна.

            Промяната има различни форми, цветове и значение за всеки. Една дума, но притежава безброй значения. Промяната е в теб. Промяната си ти. Тя е състояние на духа.

            Смело мога да твърдя, че промяната е това, което ме накара да осъзная коя съм и каква съм. На 20 години съм, и до сега животът ми не е бил особено лек, като нямам предвид тежък физически труд. Поредица от събития, които обърнаха живота ми надолу с главата.

            Изведнъж чашата стана наполовина празна. Нещастието и несполуката влязоха с взлом в живота ми. Множество от бедствия причиниха безброй щети. Пометоха чувства, отношения. Опустошиха всичко. Пуснах се в непознатото без карта. Търсех частички от същността си, но нещо не открих, не успях.. Когато тръгнах наобратно, беше вече тъмно. Къде беше пътят за връщане?Мостът към 'мен' беше изпепелен и бяха останали само прашинки, които болезнено напомняха, че съм сама и връщане назад няма. Без да искам бях попаднала в безлюден лабиринт, безизходен. Все пак трябваше да опитам да се измъкна. Затичах се, исках космично да изчезна от там. Спъвах се в отчаянието си. Малко по малко в мен навяваше усещането, че греша. Чувствах, че не правя нещо, както трябва. Клепачите тежаха, очите боляха, а въздухът - разреден. Бях високо извисена, но с грешни мисли. Виждах само сиви и черни цветове. Мъглата допринасяше за тежко усещане на безизходица. Подлагах се на разнообразни страдания и мъчения. Призраци от миналото, ме теглеха надолу, дърпаха ме с мръсните си ръце, драскаха ме с орловите си нокти. Болеше, но сякаш душата беше напуснала тялото ми. Нямах нито сила, нито желание да опитам да спася остатъците от същността ми. Но онова място, дето се намира никъде, сътворих без усилия океани от сълзи, от които чудовищата пиеха неуморно и хранеха мършавите си тела. Океаните се превърнаха в пустини, заради лакомията..прашлясалите недра на душата ми.

            Нямах сили да вървя, лазех - по-ниска от прясно окосената трева на гроба на самочувствието и себеуважението ми. Правех опити да се изправя, но чудовищата отгореми вървяха. Стъпваха на раменете ми, на главата ми. Тихичко ги молех да спрат, но не ме чуваха. Чуваха ме само дребните лилави цветчета, които вехнеха от съчувствие. Въпреки всичко, умираха красиво, а последният им дъх завладя сетивата ми. Свежестта им ги напусна.

            Пред погледа ми заиграха светулки с перелинки изтъкани от надежда. Понечих да ги докосна, но се отдръпнаха. Провлачих се няколко сантиметра и точно когато усетих пърхането на върха на показалеца си, те отново се отдръпнаха. Усетих, че не е случайно. Опитваха се да ми покажат пътя. Поех дълбоко дъх и се изправих бавно. Изведнъж всичко се промени. Как се озовах тук и къде съм? Нямаше и помен от измисления ми свят. Кой ме прати тук? А може би, сама някак съм се озовала.