Когато Дончо дойде в селото преди тридесет години, тогава все още младите слушаха старите какво им говорят. Кога за добро, кога за лошо, кога каквото Господ даде. Ама Господ понявга нищо не даваше – нито добро, нито лошо. Само те оставя да се люпкаш като орехова черупка в бурно море. Ама то, морето, понявга е малка локва, но страховете го правят голямо море. А често пъти и сами ги измисляме, за да оправдаем собствената си глупост и нерешителност. Но каквото и да ти се случва в този живот, недей прехвърля твоите страхове и простотия, поради незнание, върху гърба на детето си. Дръж си ги за теб! Всеки човек има отделна съдба. Остави детето си да пробва, да види, да се опари, че да знае, че е живяло, та после да се некаеш, па и то на свой ред.
Това беше вече петото село по ред, където Дончо се отбиваше, надявайки се да намери траен подслон. Но мълвата за сполетялата го преди години съдба го следваше навсякъде, също както занаятът му. Когато беше дете, има няма седем лазарника, родителите ...