Голо момиче в лавандулата

         Нежната  голота на бялото ú тяло извираше изпод тънката рокля.  Бавно и грациозно я свали.  С подчертан и красив контраст меките телесни багри постепенно се очертаха на фона на разцъфналата  лавандула. Лилави и зелени цветове, простиращи се далеч, далеч до узрелите жита, изглеждаха като слели се с младата жена, като част от картината на изумителен художник. Беше нарисувал извивките на красивото тяло, разположено сред ухаещи обагрени полета. А отгоре струяха изгарящите лъчи на слънцето. Пречупваха се в житните класове. После, сякаш в сладострастен танц, се опиваха, милвайки примамливата красота на нейната кожа, нежна като лавандуловите цветчета и гореща като юлската пшенична нива.

–       Един валс с красивата Евгения – би било изумително преживяване и празник за моята душа? Може ли, моля?

–       Красивата Евгения с върховно удоволствие би изтанцувала валсa с галантния Симеон, моля!

         Спогледаха се и се разсмяха от този малко високопарен, малко демодиран стил в сценката, която току-що разиграха. Познаваха се отлично.

         Той – с доста повече години от нея. Малко над четиридесетте. Страстен любител на музиката и спорта. Работеше като обикновен администратор в ремонтна работилница за тежки машини. Музиката бе неговият истински живот. Затова организира малък състав от любители. Стана техен диригент, гуру и философски наставник. Идваше му да ораторства и да разсъждава за световните проблеми, като истинско чедо на Балканите – и това в малки, пък и в по-големи компании. С лек апломб, но без да е досаден. Или поне докато не изпиеше повече от две големи сливови с любимата си салата от зрял боб със зелен пресен джоджен, малко  оцет, примесен със сока на неузряло грозде през сезона, няколко капки маслиново масло, една-две мноооого едри маслини. И без никакъв лук! Държеше салатата да е украсена с цвят, ставащ за консумация, пак според сезона – цвят от латинки посред лято, или много малко жълт акациев цвят в началото на лятото. Дива цикория през август или мъничко червен кантарион през септември. А най-любимата украса за неговата салата бе тази от цветовете  на дива ружа. Сам ги събираше в края на юни и юли покрай много тревисти, но сухи и горещи места. И харесваше само тези, които обикновено не се ползваха като билка. Обясняваше понякога, че медицинската ружа е блатно и мочурливо растение, а блестящата троянска сливова заслужава красива и слънчева салата. Те и двете, сливовият балсам и амброзията от неповторимата полска лилава ружа, са любимите деца и магията  на слънцето.

        Тя – винаги с малки, красиви рокли на цветя, ако времето позволяваше. Доста къси, но без да разкриват прекалено много. С буйна, естествено светла къдрава коса, оставена  свободно върху раменете – като лиани в най-гъстата джунгла, която човек би могъл да си представи. Диво, диво, великолепно диво! С толкова големи, блестящи и говорещи очи, че мнозина мигом падаха в техен плен, колчем ги погледнеше. С кестенов цвят, издължени, с формата на бадем  –  тези  очи, красиви и много умни –  оставяха без дъх всички мъже наоколо. Беше завършила гимназия преди две години. Сега следваше „физика на кондензираната материя”. С тази специалност  изумяваше всички. Но очевидно я харесваше и това май бе взаимно.

         Неговият оркестър засвири валс. Така че да му се хареса. Да хареса и на дамата му. Те също я познаваха. Струваше им се че, най-после е време техният шеф да се хване с жена. Понякога си мислеха дали не върти резбата – познаваше се с много жени, като че ли нямаше проблеми при контактите с тях, бе галантен, усмихнат и интересен събеседник, а без приятелка или съпруга. Без деца от някоя стара любов или брак, без нищо от това, което се счита за нормално, поне за по-голямата част от хората.  Изглеждаше представителен, бе доста висок, около 1,90, без да е хубавец, но и без да е грозник.  Живееше сам в старата двуетажна къща. Не особено добре поддържана, нуждаеща се от сериозен ремонт. Никой не бе го виждал да се прибира там с жена, дори с някоя от онези жени за една нощ. Щом го подкачаха на тази тема, се измъкваше елегантно с шега, виц или с друга много по-интересна тема за разговор. Но никога не се мусеше или сърдеше, както обикновено правят старите моми и ергени.

          Саксофонът си позволи едно от любимите му изпълнения – малка импровизация върху тема от виенския валс, който свиреха в момента. Хвана по-здраво партньорката си, за да не падне. Поведе я, предугаждайки как ще импровизира приятелят му, който внимателно ги следеше. След две много бързи завъртания, такива че да покажат разкоша на  дрехата върху чудното тяло и елегантните крака на Евгения, изведнъж  застинаха в красива поза. Направиха по-голяма пауза. Известно време не сменяха състоянието си. Внезапно, когато оркестърът беше напълно затихнал и всички започваха да ги аплодират за изпълнението, отново мощно като марш, и същевременно много нежно, както само те умееха, се появи основната тема на валса. Двойката вече се беше понесла изненадващо за околните, точно в момента, когато музиката пак започна. Бяха улучили безпогрешно ритъма и тактовете  на оркестъра. Бяха предвидили как и кога точно ще засвири този необичаен оркестър. Красота на движенията, на силуета на двойката, красота в описваните фигури по пода, красота в умението им да танцуват и да са в хармония с чудесното изпълнение се разнесе в салона и предизвика наистина възторжени реакции на младата публика, която почти не познаваше този начин на танцуване. И в апогея на музиката, отново изведнъж,  неочаквано и рязко спряха. Нейната рокля описа много красиво движение, продължавайки за момент танца и откривайки прелестни части от тялото ú. Той се поклони, тя направи едва доловим, почти невидим реверанс. Музиката продължаваше, но те вече не танцуваха. Бяха направили много ефектен финал. Казаха си нещо тихо и  дискретно. Усмихнаха се един на друг. Много красива двойка. Заведе я до мястото ú.  

         Тромпет, кларинет – Симеон Славов; саксофон, фагот – Трифон Господинов; пиано, виола, баскитара, вокал – Любо Митков-Любовния; соло-електронна китара, акустична китара, вокал – Димитър Асенов; ударни, степ – Даню Планински. Да, в този оркестър степът не бе танц, а част от  „от-арт перкусията” по израза на Даню. Такъв беше малко странният оркестър, който току-що изпълни с очевидно удоволствие импровизации по виенски валсове. Казват – трудна работа. И слушайки лекотата, с която тази група импровизираше, на човек му се струваше, че няма нищо по-лесно на този свят. Нито един от състава не беше професионалист, т.е. музикант по професия. Неудържимият мотор на групата, техен ръководител и диригент, тромпетистът Симеон беше подбрал само хора изключително силно самомотивирани, с дарен талант. Ентусиазмът им беше неописуем. Естественият философ Симеон добре знаеше, че има хора, родени ентусиасти, че това е талант, както всеки друг. И че за постигане на някаква цел такива хора не жалят сили, време, труд, дарба. Стига целта да е в пълна хармония с вътрешното им чувство – чувство, подарено от природата. Много често общото мнение, даже понякога това на близките им, е, че са несполучили, някакви маниаци или хора, които вършат напълно безполезни дейности. Или  неудовлетворени... Понякога дори ги наричат паразити, защото не могат да са алчни, напористи, нахални, нагли, безскрупулни. Не винаги могат да „успеят”. Не могат и не искат да са „героите на нашето време и нашия свят”. Нямат много пари. Голямото ламтене  им е чуждо и не особено познато. А обикновено са такива, които не обръщат особено внимание на вещи и удобства, макар и да биха желали да живеят по-добре. И когато се потопят във Вечния Океан на собствения си  артхолизъм, всичко друго става безсмислено, малко, незначително и катадневните грижи безкрайно бързо сублимират в пространството и времето. Такива хора вече не са вместени, не са инкрустирани в този необятен континуум, не са негова функция, а са съставна негова част, всъщност те са  пространството и времето човешко. Симеон пък знаеше или чувстваше с някаква интуиция, че светът се променя и подобрява само от хората от тази „порода”. Малкият човешки свят тям дължи разширението на своите граници.

         В житния безбреж, досами границата с лавандуловите разцъфнали полета, вървеше тя – много красива и напълно гола – виждаше нейната  шия, гърди, крака, женската ú нежност, очертана фино между прекрасните танцуващи бедра; бързо се отдалечаваше, а като че ли пристъпваше едва-едва, може би въздухът-вятър сам я бе понесъл. Разкошната коса красиво се разлюляваше ту насам, ту натам от същия този летен вятър. Покриваше само едното ú  рамо. От другото не можеше да откъсне поглед – заоблено, нежно, кожа с прасковени оттенъци, която зовеше за ласки. Мъжки ласки! Как би желал той да е мъжът! Нейният мъж! Как му се искаше да усети нежността й, нейната гладка, пареща и галеща кожа, да усети как се разпалва страстта,  да почувства искащата влага на любовния й еликсир, събрал цялата нежност и страст  на света само за него... ! Беше сигурен, че никога няма да стане! Даже не би могъл да знае дали би имал частица шанс. Знаеше, че никога няма да опита. Дори да я доближи. А да я заговори – не, невъзможно!  

         – Ще го направим, Трифоне. Само малко по-цветно. Аз ще взема по-високо, а ти дай нежно-нежно и задръж на първото „cheek”, а! Става ли? Утре да го изрепетираме така, а?

         – Абе, Симеоне, не знам... Та това е „Cheek to cheek”…  да не ти е детска песничка! Ще го проебем! Самата Елла е, ей... не знам... И Армстронг...! И как с такъв оркестър, Даню да му удари едно степче, или казачок, така ли смяташ, че ще стане? Наздраве!

         – Я не се ебавай с бате си Даню. Не с Луис и Елла, ами с Едуин и Нийл, че и с четиримата заедно, ама няма как да ги събера, ще чукна такова степче, та Фред* само  би се опулил! Ако би могъл да види как става тази работа! Не само да върти хилавия си гъз като бесен по сцената, да чатка с токове и да врътка в гримьорните онези бая одупени американки! Дето ако направят сериозен шпагат, могат и да си съединят някои неща, та ще им трябва хирург за ристорейшън. Ама те и тогава са го имали хирурга – да им прокарва по една губерка и да им ги зашива, какво, аз ли да ги мисля... Е, той май първи изблея новата любима песничка на нашия папа Симеон! Ама Елла... И Трифоне, стига с тоя „Гоут Инглиш”. „Елла!” – Даню много пъти бе имитирал „американското” произношение на Трифон, но днес така изблея като коза, че разсмя до сълзи цялата кръчма, която още не бе достигнала даже подножието на своя връх във веселието – и от мен наздравичка!

         – Хей, Планинския, пак се изсили, май бобът от салата ти поразмъти надшийните устройства! Ама нали е в „ползу сеобщую”, изглаголú ти как виждаш, ще стане ли? – Симеон не можеше да издържи друг да грабне вниманието на тази аудитория, която той обикновено владееше, обучаваше, даже „обяздваше” по собствения му израз и която му се кланяше, особено  когато решеше да почерпи по една малка, която винаги ставаше много малки. И много обичаше да ползва по-стар език, включително доизмислен от него, или както му хрумваше в момента. – Наздраве!

           Този високоинтелектуален разговор очевидно се водеше в едно от местата, създадени в следващия миг, или малко преди това, кой знае, след създаването на най-древната и велика професия. Професия, на която бяха посветили стотици часове и хвалби. И най-вече на носителките ú. Къде с, къде повече без никакво основание. Е, поне за някои от тях. Всички имаха жени, без Симеон. И всички, включително жените им, знаеха какво се говори и какви подвизи се описват в тази наистина интересна квартална кръчма. Но не им връзваха особено кусур. „Музиканти!”.

         – Е, ние трудната европейска музика успяваме да изшибаме, та американските парчета ли ще ни го свалят – ухили се Даню, или както по-често му викаха, „Планинския”.

          Той беше най-цапнатият и изобщо не се съобразяваше къде се намира. В момента мястото беше изключително подходящо за цветистия му език, но той така си говореше и в антрактите  на концертите на много камерни оркестри, по които всички в състава бяха луди – тяхна обща страст. Тези приказки се чуваха дори когато свиреха дамски оркестри. Но никой не му се сърдеше, или обиждаше. От пръв поглед се виждаше старият непукист. И същевременно истински ценител и обожател на музиката, жената и женското тяло, виното...

         – Ама ако искаш да ти отговоря сериозно – трудноооо! Пък и с твоя мерак да работим само с нашите инструменти..., я виж хората – синтезаторчета, компютърчета, програмки, че и отгоре, а ние го точим на старичките свирки...  Като че ли сме „магистралки”, та да духнем тук-там... и готово, а?

            Залата, т.е. кръчмата, се ослуша. Даже и най-незаинтересованите, включително видиотените от пиене, знаеха от опит какви тиради, какви „обучения”, преминаващи в общофилософски обобщения щяха да последват от страна на гуруто. И бяха наясно, че Планинския го прави нарочно, както впрочем  и самият Симеон. И хич не се излъгаха.

         –    Ако аз, Дан, трябваше да падна до нивото на твоя висок литературен стил, език и реторичните ти умения, бих могъл “par excellence” да ползувам онзи характерен и високоизящен изказ, имащ толкова почитатели  в  нашите народни асамблеи.

               Това въведение бе достатъчно за отбраната публика. Кръчмата наостри уши, ухили се самодоволно и зачака с нетърпение продължението, предвкусваща удоволствието от спектакъла, който щеше да последва.

         –     И все пак ще обърна твоето внимание, което разумява се, рядко демонстрира своя екзистинг, както би казал ти, в околността  на нашата обща съвместност и презанс, както отново би казал ти, на факта, че би трябвало да попитаме нашите вокалисти – продължи тирадата си Симеон – те ще пеят и тям ще е трудното, нели, мои ненагледни? – сега вече старичката форма и обръщението бяха отправени и към Любо, и Митко, но и към публиката.

         А тази публика навремени силно подиграваше приповдигнатия, доста изкуствен тон и не съвсем ясните речи на говорещия, поднесени с доза апломб. А понякога го слушаше в захлас, одобрително кимайки. Дори на моменти аплодираше като в зала. Точно както сега – започна  силно да акламира горната тирада, ако и не всички да бяха наясно с голяма част от словата. Всичко зависеше от напредването на мерната единица.  А тук тя беше само една – x градус  нецелзиев,  некелвинов и нефаренхайтов, или съкратено „гадус”. И с тази специална мярка, с този научен принос в световната физикохимия, сомелиерство и реторика, на подбраната публика, за която иде реч, се означаваше основният  математически  израз: 200 в милилитри, употребени еднолично, умножени по минимум 45 алкохолни градуса. За тези, които се плашат от повелителката на науките ще се отбележи, че един гадус (не гаус, паус, градус, гадост, паяк  или подобни) е равен на 200 г. сливовица, с градус от 45 нагоре. Няма значение колко нагоре. Без да се брои бобената салата. Общият гадус на великолепната музикантска компания наближаваше 3 x 5 = 15 гадуса, т.е. еквивалентността  на три бутилки троянска от по  литър всяка. В края на първите 110 минути, откакто бяха заседнали. Добро и динамично начало. А за останалата публика нямаше никакви научни данни в момента. Но очевидно доста повече, ако не се нуждаем от количествени измерители.

         – Ти, Дан, знаеш, че нашето изкуство, колкото и да е любителско, трябва да е истинско. Защото ти и аз, и другите създаваме, макар и малко. И радваме, нели така? – Симеон пак се обърна с любимите си форми към аудиторията,  която в миг го подкрепи, ­– и следва  ние да сме креативните, показващи смисъла от красотата на нашите и околните души. И как да ползваме тези презрени ерзаци на музикалното онемяване, за които говориш и което би манифестирало брилянтно нашата окончателна дизаперация в музикалните множества, без потенции за сечения с останалите от тях. След тази още по-неразбираема за средната кръчмарска публика реторика, която обаче го повдигаше на нов пиедестал и беше отново акламирана, рязко спря и извика:

         – Барман, по една малка за всички от мен! –това беше чест жест на Симеон, може би ги подкупваше по този начин, бяха му казвали това, но той високомерно и артистично отказваше да приеме подобни плебейски намеци. В тези случаи отмяташе назад дългите си коси, с още по-дългите и странно тънки пръсти, които имаше. Усмихваше се и продължаваше, както направи в момента:

         – Представяте ли си, тази песен изпята от мъжки дует!

         – Ей, Шефе, да не стане много педерастко, а? – обади се Митко, младият им китарист, който правеше много добри сола, особено във високите тонове, а понякога се надсвирваше със Симеон и тогава всички ги слушаха в захлас –великолепният тромпет и играта на китарата – на мен ще дадеш партията на Елла, нали?

         – Стига, Митак. Ти бъди на нивото си! Знаеш европейската си класа! Не падай ниско! Всички тука са наясно, че вторият ти занаят и основен талант е да опиташ да се  любиш с красивите жени на света, макар че не можеш с всички, но си длъжен да  опиташ, както казваше един велик латиноамериканец. Кой ще те помисли за наказано от природата мъжко телосложение с дамски мозъчни асоциации, след като вся отбраная публика е във фундаментална яснота, че „твоят е напред и ти плътно след него”, като би казал бай ти Дан. Че ти ще пееш Елла, кой друг?

         – Симеоне, аз  мисля че страшно си го намислил – обади се последният от групата – Любо. Ще стане динамично и доста ритмично, а и какво настроение създава. Ох, да знаеш няма как – дамите сами ще повдигнат полите в танц, страст и опиянение... Аз съм за... Ех, че бузка до бузка, как ще ги опрем и... dancing  без да спрем...

          – Ей, ти, Любовния, мама му стара, и ти само за това мислиш и знам, че  няма само бузка да опреш и dancing’ът чак в леглото ще поспреш, ама шефът този път ни удари в земята, а! – пак се обади Планинския.

         –  Ей, Шефе, ама много ви ходеше да танцувате двама с Евгения! – рече Даню. Той първи  бе взел горно до на гадуса – и как само я завъртя, та се видяха хубавите крачета чак до гащичките, ей прелест, ей, ей, ей! И стройно, и бяло, и нежно –да се допреш до тази кожа и да се разтвориш в нея...! Да се разтопиш в молекулките на това тяло, да направите най-любовния коктейл на този свят... Ей, мама му, рай и половина... И тук Даню стана, замисли се за момент, приведе се леко напред, щракна с пръсти, удари ток о ток, изтегна десния  крак в елегантна стойка, имитирайки някои пози на Фред,  направи малка пауза и след това изкара един шеметен степ, без да се заклати, наклони или преплете крака, като че ли до сега бе си пийвал само минерална водица... Спря внезапно, както беше почнал.

          – Симеоне, тази хубавица е готова, а ти какво чакаш – та тя иска още тази нощ да се пояздите взаимно.

         – Дан, всички познавате добре това момиче, знаете колко е хубаво и  свястно. Не искам простотии.

        – Оооо! Май виждам нещо по-особено! Шефът освен да танцува, което прави толкова много пъти с толкова много разни дами, този път май е хлътнал. Гаче ли Амурчо те стрелна яко, а?  Абе, Шефе, що да не си кажа? Аз съм си простаче! Пък ти нали знаеш, че танцът е „прав” секс! Ама ако е така, първи ще кажа „честито”, че то ти е бая време! Само ние ли да се мýчим и да мучúм покрай нашите, е, да не казвам какви, че пак ще засегна кавалерското ти чувство. – Даню най-успешно от компанията влизаше в стила на Симеон, с когото бяха приятели отколе. От „родилния дом”, както викаха някога на АГ болничките – още една от безбройните тъпотии  на социализЪма, дето престъпници от североизток, самопровъзгласили се за световни философи и „бащи на народите” и пияна, неука и проста местна сган  го бяха нахлузили на наследниците на великите родове Дуло и Асеневци, и техните бойци. И на наследниците на предтракийските племена с над 8000 годишна история по тези места. И на тракийските племена, и на още толкова други с качества етноси, които са омесени тук. Пък и само тук ли? Даню побесняваше, и с право, колчем се сетеше за това. Но в момента нямаше и помен от този бяс. Той просто се „бъзикаше” по един от любимите си изрази.

         – Дан, ти май вече отиваш към един килогадус, и утре ще чаткаш не степ, ами за да си намерят краката ти обувките,  ще трябва  екскурзовод  и карта, или поне приемно устройство за  сателитно позициониране и навигация, да ти подсигурим.

          С навлизането в следващите временни координати на нощта гадусите се увеличиха в сериозна степен. И дойде моментът тази компания да се разпадне. Почти безсъзнателен, Симеон пусна на автомат, който безпогрешно го заведе у дома. Всичко му се въртеше. И все пак беше в пълна яснота. За това, за което говориха почти до третия час на новото денонощие. За музиката – общата им страст – започваха още утре! Знаеше точно как да го направи, какво да иска от тях... Но не беше наясно със своя тромпет. Както винаги. Ще реши на място. Така ставаше най-добре. По интуиция. Което първо дойде. Евгения... дали я искаше... В момента ужасно много! Но знаеше съвсем ясно, че е пиян и че никога няма да ú каже нищо, никога... Знаеше, че всъщност не е сигурен дали започва да се влюбва в това момиче... Всъщност, едва ли... Тя толкова го превъзхождаше... Както и другата, и другата, и толкова още много други... Не можеше да им е равен, защото те бяха образовани, учеха и по-нататък. А той бе завършил само седми клас. От бедност. Нямаше как да го издържат. Всъщност баща му си отиде натъжен от света, защото не можа да му осигури малко повече средства за учене, дори за елементарни дрехи, с които да ходи на училище... А как искаше да е поне малко по-добре облечен, как се срамуваше от облеклото си, което не беше съвсем лошо, но тогава така му се струваше, колко му беше чоглаво и неприятно... Сега вече би могъл (и в действителност доста отдавна) да учи и завърши поне гимназия. Би могъл. Но беше невъзможно! Поне за него. Невъзможно да седне с по-малки. Да не знае и да не може. Изпитваше ужас от математика. Ужас, придобит от строгия, безизразен и безстрастен учител, който му преподаваше до седми клас. Вдигаше го всеки час да реши само една задача. И го поглеждаше със змийския си поглед. Тогава забравяше всичко, което бе назубрил и решил у дома. Учителят само казваше: „Книжката” – така наричаше ученическия бележник. Пишеше му поредната двойка. Цели лета зубреше. И през септември математикът му пишеше тройка, за да премине в друг клас.

         Симеон никога не можа да преодолее своята боязън от и пред другите след това детство, което не му остави никакви добри спомени. Как ще поиска да учи толкова късно. Не можеше да си наложи да изрече това пред директора. А и последният му беше приятел. Често запиваха заедно и доста юнашки. Но да го помоли да стане някакъв ученик, или да се яви на изпити – не, нали ще се изложи ужасно, ако не може да усвои материала, а и можеше да му откажат, поради някакви правила. Не би понесъл отказ. Ужасно болезнена беше дори мисълта, че ще помоли за нещо и ще  му откажат. Винаги и навсякъде ставаше така – не правеше нищо, не искаше нищо, не молеше за нищо, дори и да желаеше това най-много на света, само за да не получи отказ. Беше затворил всичко у себе си. Бе довел интровертността си до почти абсурдни граници и съзнаваше отлично това, даже и когато беше много, много пиян. Но и в подобно състояние се контролираше безупречно, ако съществуваше само хилядна вероятност да му откажат, или си мислеше така. Дори опиянението не бе в състояние да го накара да е по-смел в отношението си другите хора. И особено когато бе насаме с някого. Беше подценил себе си, беше си наумил, че е последният неудачник. Но всичко това в действителност не бе самосъжаление, а ожесточаване към себе си, че е неспособен, безволев, един излишен човек на този свят. Само веднъж, пак в доста особено състояние, си позволи да спомене за това пред един поп, с когото бяха заседнали когато цъфна цветето „мръкни-съмни” и  успешно го дочакаха да увехне до сутринта на доста чашки  ароматна троянска напитка. Та попът, макар и налимонил се така, че вместо кръв имаше алкохол във вените, му рече: „Не Богохулствай, чадо”, щом чу репликата за излишния човек.

         Никога не бе имал истинска връзка с жена. Всъщност не бе имал никаква връзка. Освен с жените за платена любов. Инстинктът, хормонът, физиологията го бяха натиснали да преспи още в младите си години  с една такава. Но знаеше, че няма как да му откажат, че щом плати, ще са съгласни и длъжни  да са с него. Затова му беше лесно. Продължи години така. Щом имаше нужда от жена, отиваше при проститутка. Но след това всичко беше пак празно, без чувство, без човек за когото да мисли и се тревожи, без близка жена, само мисълта за която би го карала да е радостен и да трепва, а то – безсмислено  и протяжно, скучно, намусено, излишно... Една от тези жени много се забавляваше с него. Бе познала всичко до най-дребни подробности, бе влязла в съзнанието му, бе го разчовъркала като опитен психоаналитик, чак до неприятност... И тя реши, може би в опит да лекува своите болки, да му помогне... Не успя, но го научи да танцува много добре – тук беше отличен ученик. Още съвсем отрано бяха забелязали неговата музикалност, чувство за ритъм и артистичност, дар слово и красива реч, които се проявяваха само пред много хора, пред публика, но мигом секваха, щом се озовеше насаме с някого. С тази жена не беше така – това беше жената, на която плаща, за да му достави удоволствие.

        Проститутката, с която продължи да се вижда около пет години, не разказваше нищо за себе си, но уменията ú в танците бяха изумителни. Явно знаеше и умееше не само да танцува, но и да учи другите. Освен секса, който му беше много необходим понякога, и който тя правеше по задължение, наистина го научи да танцува. Направи го превъзходен танцьор за около две години. Очевидно го учеше с удоволствие. За нея това беше може би като празник. Ставаше друга, когато пуснеха музиката в стаята и започваха. Засияваше и се радваше на всяка негова успешна проява... След всеки „урок” се чудеше какво я кара да прави пари от продаване на тялото си. Не разбра. Никога не попита. От страх, че ще откаже да му отговори. Не можеше да понесе отказ дори от проститутка. А щом тя чуеше едно особено, тихо и продължително изсвирване, мигом го караше да си върви... Имаше случаи когато дори не си вземаше хонорара за услугите. Не му обясняваше нищо, само го изгонваше. Веднъж се скри и видя, че идва момиче, което беше като нейна близначка, но с петнайсетина години по-младо. Дъщеря? След това вече не отиде при нея.

        Всичко беше объркано. Завъртяно, лошо, хлабаво... Защо не си наложи, защо  сега не си наложеше... Нямаше воля да потисне слабостта си, да не е толкова зависим от мнението на другите, даже от собственото... Защо не си наложи... да... у..., да учи даже сега... отвратителен на себе си... наистина прекрасни крака, а парфюмът, а допирът на нейната ръка... може би лети до лавандулата... жито... слънце... лилаво... „Огънят! Ще изгори, няма вода, бързо, бързо, ееех! какво да правим, няма, няма вода, гори, ще изгори! Дай метличките, виж какъв силен вятър....!”. Събуди се напълно бодър. Знаеше какво е станало. Излезе и викна:

         – Вади си мобилния и викай пожарната!

         – Ти не стой така – обърна се към един млад мъж на около 25 години –  вземи по-малкия си брат, бягайте до края и започнете бързо да връзвате клонки на метлички. Веднага ги подавайте на тези, които гасят там, по края!

        – Не навлизайте навътре, няма смисъл, трябва да ограничим огъня само по края! Там гасете, вътре е много опасно. Не викайте и не се суетете! Правете каквото ви казвам!

        – Желко, как да няма вода, ей го там хидранта – Симеон показа към противопожарния кран, намиращ се твърде близко до едно от негорящите още дървета – бързо извадú шланговете, един няма да стигне, съедини два и сложú накрайника, дано не са залепнали пустите маркучи, тичай, тичай, губим време! И спокойно, но бързо!

        Ако не беше страшна, гледката би могла да се определи като величествена – високите пламъци напредваха с бясна скорост към още незапалените участъци. Създаваха голяма разлика в топлинните потоци и образуваха местен, но много силен вятър, който допълнително разпалваше огъня, караше го да играе, езици, високи над 15 метра, се издигаха над върховете на дърветата, близваха ги и бързо се отправяха към следващото дърво, което пламваше почти веднага. Със силно, страшно пращене. Вятърът ги люшваше насам и натам. Беше се образувала се огнена стена на един фронт от почти  150-200 метра. Пращенето на горящите дървета, силният вятър, отровните и гъсти черно-сини пушеци, които съпровождаха целия този хаос, викането на уплашените и доста неорганизирани хора, липсата на вода и неумението да гасят създаваха чувство на суматоха и почти безпомощност пред стихията. И горещо, горещо, ужасно, нетърпимо горещо. Димът, пушеците, обгорелите черни клони, постоянното запалване на нови части от гората навяваха безнадеждност... Хората бяха на път да се откажат и да чакат смирено последствията, беше започнала да се появява страшната апатия.  Появата на Симеон, увереният му глас, заповедите, които започна да дава, даже навикването на някои, които по неговия израз „се мотаеха, като глигани  на кучешка пусия”, ободри и рязко мобилизира всички. Гледаха го – беше абсолютно самоуверен, без никакво колебание. Всички разбраха, че знае какво точно да прави, как и с кого. Никога не бяха го виждали такъв. Сега нямаше време за мислене. Само слушаха какво им казваше.

         – Иване, Малината и Евгени, минете най-горе вляво и удряйте по края с метличките! Така най-бързо ще гасите започващият огън. Трябва да ограничим разрастването. Пазете се много от пушека, не вдишвайте и ако  някой се закашля повече, веднага да бяга настрана от огъня! Иване, не се прави на бабаит! Не ползвайте този пожарогасител – той е с въглероден диоксид, за гасене на електрически инсталации! Тук, навън, с нищо няма да ви помогне. – Симеон пак беше прав – малко след като загасяха по-малките пламъци и махнеха струйката от пожарогасителя, огънят отново, като че ли сам, се разпалваше.

        Ето, Желко идва. Сега усили крана до максимум! Започни да гасиш с водата, ей там – показа място близо до първите няколко дървета, където гореше суха миналогодишна трева и заедно с нея се овъгляваше тазгодишната – огънят е по-слаб и по-бързо ще го овладеете, след това идвайте насам, постепенно, без да оставяте незагасени места! – о, виждате, че започва да става! Сега да задържим и другото, по-силното, да не допуснем огъня до онази група иглолистни дървета! Точно така, браво на вас! Продължавайте така! Без да спирате! Точно така!

        – Двамата ученици, бягайте на другия край, там където са онези пет-шест души и вижте какво става, искат ли помощ и след това бързо при мен да ми кажете! Пазете се много от огъня и пушека! Хайде, какво се мотаете?

         – Симеоне, пожарната май е тръгнала – извика момчето, на което беше казал да звъни по телефона – ама  казаха, че ще им трябват поне 25 минути, за да дойдат. И питаха ние дали се справяме. Казах им, че имаме човек, който знае как да гаси.

        – Да, зная, щом трябва някой трябва да знае! Я изтичай до Трифон и колкото може още мъже да дойдат, кажи му да ги събере – и бързо, действай!

        – Ама и аз искам да гася!

        – А ти не разбираш ли, че трябва помощ и че така ще помогнеш повече, не ми играй номера, че виждаш какво е – тросна се Симеон, докато тичаше покрай гасящите хора и даваше допълнителни указания.

        Знаеше много добре, че могат да извършват тези действия и без неговите напомняния и команди. Но силата, която усещаше, му подсказваше, че всички се нуждаят от неговото присъствие. Това, че изпадаше много трудно в паника в подобни моменти, бе едно от силните му качества. Познаваше се и знаеше, че го притежава. Проявяваше се винаги, но само в екстремни ситуации, като тази. Или като онази в нощта на силното земетресение, когато се реши да влезе в почти падналия блок, за да потърси момиченцето. Беше в другия град, където хората не го познаваха, а местните хора не знаеха за това.  Не намери детето, но за щастие то се оказа навън. Можеше винаги да прояви тази сила и самоувереност, но само ако не се отнасяше за негови лични неща. В личните дела беше плах, неуверен, пасивен, некреативен. Така е понякога. Човек не знае какви са върховните помисли. И защо сме толкова скрити, скрити от себе си. Живеем понякога дълго заедно или поотделно, но само подозираме, че човекът до нас може и да е друг, и много по-добър и много по-лош. Най-вече  различен от това, което ние познаваме. От това, което той или тя мислят, че знаят за себе си. И от затворените им тъги, и от незапочнатите им пътища, и от неразкритите за душите им  радости. И от ненамерения приятел, на когото всичко да кажат, да изповядат. Но след това вече, след такова изповядване, не винаги е възможна любов. А понякога е точно обратното – тогава тя пламва с изненадваща сила, но и с голяма дълбочина, като голям, силен и невъзможен за овладяване пожар... А ако се нуждаем от нея...  Знаем, че е така, защото колко пъти сами се изненадваме какви сме ние самите. Уж се познаваме. И защо често искаме да покажем на другите не съвсем това, което сме. Това дали е лицемерие. Едва ли. А може би е идеалът, който имаме, мечтата в нас за самите нас.  И си мислим – е, така е по-добре –  или  го правим интуитивно – да привлечем другия, защото е нужно за всеки от нас да има друг до нас, а за другия или другата – също.

        – Симеоне, ужасно е... ! Ти великолепно се справяш, искам много да ти помогна, какво да направя? – беше Евгения, мерна я с периферното си зрение преди минути. Сега тя беше тук.

         Знаеше, че ако я изгони или прояви макар и малко пренебрежение към нея, за да я опази от опасностите на пожара, ще я загуби като приятел – тя беше човек с достойнство, решителен и напълно действен. И много мразеше да я подценяват, защото е жена. Мигом реши:

        – Бягай и много бързо провери втория хидрант, ей там горе до края на дъбовете и ако има вода, вземи едно от тези момчета – посочи учениците, които бяха дошли –  да ти помага  и пуснете водата да изтича от крана – сигурно няма шлангове, но водата ще наводни вече угасеното и то няма пак да се разпали, както сега става някъде – може да свършите много полезна работа. Правете го, знаете как, нямам повече време да се занимавам с вас – рече накрая той.

         Евгения се затича без да мисли и пита повече. При крана видя, че Симеон е прав – щом го развъртяха с голямо усилие –  добре, че взе ученика със себе си –  изтичащата вода веднага изгаси и малките пламъчета, които тук-там тлееха още. Не бе изненадана от това, че бе поел ръководството – той обичаше да доминира... Но организираността, знанието какво и как да го направи, и особено самообладанието в критичната ситуация ú направиха много силно впечатление. А го познаваше от толкова отдавна, още от малка. Харесваше го като приятел, и може би изпитваше някаква съпричастност към него... Кой знае... Никога не бе си помисляла за него като мъж. Снощи, при танците, почувства, че той много я харесва, че би я пожелал като жена. Но съвсем не бе сигурна, че това не е нейна приумица... Никакъв намек, никакъв поглед, жест, движение, усмивка или дума... Нищо... Може би се лъжеше... А днес вече съвсем не знаеше... Този решителен мъж и водач би могъл да привлече много жени... Беше чувала клюки, бе научила, че няма жена покрай него. Бе чула даже това за обратното завъртане... Не можеше да повярва и женското чувство ú подсказваше, че не е така... Но какво имаше...?

         Вечерта си отиваше бавно с мириса на море и носталгията от късното лятно слънце, което галеше с лъчите си роклите от нежна зеленина на любимите си дървета, сгушили корони, за да почувстват прегръдката му.

         В Станцията за нови физически изследвания,  Евгения остави само рамкиращия запис на текушите данни и включи програмата  в режим „Управление на експеримента без въздействие на субективни коректори”. Бяха я взели на стаж през лятото и това я правеше щастлива – не беше се случвало години наред, за нито един студент.

        Трябваше, всъщност си беше поставила задача, макар и още студентка в началото, да опита изследване на коефициента на пречупване, респективно диелектричната константа, над голяма водна повърхност в различните сезони. Над родното, обичано и жадувано море. Задача, общо взето тривиална и добре изследвана, с известна методика. И практически много важна. Но досега правено само с редукционистки методи, с анализи, с търсене на все по-малкото и елементарното, за да се открие фундаменталния закон.  А тя искаше да започне с методите на своя дял от физиката, с физиката на кондензираната материя и произтичащаите от това философски обединения, довели до науката за комплексността. Може би си струваше да се опита  да покаже, че „по-големият брой предизвиква различие”, както твърдят корифеите на този невероятен успех на днешната наука – комплексността, самоорганизирането „отдолу-нагоре” на огромни системи, навсякъде в нашия свят, може би и в други светове.

         Такива мисли се блъскаха хаотично в нейното съзнание, но сега бяха изместени от бушуващите впечатления и  вчерашния ден. Ден и слънчев, топъл, ухаещ на цветя и треви, на листа и земя, на море и водорасли, а толкова тревожен и опасен. Пожарът не  даваше миг покой на нейното съзнание. Картини, изрисувани с огромни огнени четки,  фрагменти  от заповедите на  Симеон, гасенето с  нейна помощ, другите групи от познати лица, които спасяваха гората – всичко това, като натрапчив рефрен, се превърташе в главата и не бе я оставило да заспи, нито да се съсредоточи върху работата.

         Дойде пожарната. Вече бяха угасили всичко. Само тук-там възникваха, като от нищото, малки пламъчета. Изтичваха, гасяха и пак наблюдаваха внимателно. Всяка групичка в своя малък, но важен участък. Както ги беше разделил Симеон. Неговата организация беше перфектна. Така  каза офицерът, който ръководеше пожарните коли. И изсипа куп похвали за всички участници. А тя беше видяла и необикновената воля, и устремеността на този уж познат, а всъщност особен, странен и малко магичен Симеон.

         Пожарникарите оставиха няколко души да дежурят, според техните си правила. Останалите, вече превъзбудени и уморени, но доволни, разпалено коментираха и се връщаха отново и отново на случката. Не забелязаха как Симеон си тръгна. При тези екстремни случаи не му трябваше публика, не искаше да остава с тях, не му се  говореше. Всъщност тръгна да я изпрати. Повървяха малко мълчаливо. Евгения бавно мушна ръка под неговата. Усети как той трепна. Не каза нищо до тях. Нито дума. На сбогуване само отрони  „довиждане” и бавно, но като че ли с облекчение, си тръгна. В мига, в който се обърна, тя видя в очите му тъга и някаква отдалеченост, като изключване на съзнанието от околността и момента. Русите му, прави и дълги почти до раменете коси, се полюшваха от лекия ухаещ бриз, но той не опита да ги отметне, както правеше при дългите си тиради пред публика или когато дирижираше своя необичаен, но любим оркестър.

         Ароматът  на цъфнала лавандула се стелеше гъст и  опияняващ над близката дрянова горичка с нейните ромолящи,  студени и бистри изворчета. И по-нататък – над житата с узрели класове. Усещаше дъхаво-стипчивия вкус на  житни зрънца, с които беше напълнил устата си. Също както в толкова редките, но пък най-щастливи дни на своето детство. Малкото щастливи дни на самота,  но и свобода. Ухание на лавандула и вкус на жито – ухание и вкус на свобода. Видя я! Плуваше бавно и грациозно в лилаво-синьото лавандулово море. Изворни капки се стичаха на малки струйки по прелестния бюст.  Задържаха се за миг по връхчетата на нейните омагьосващи зърна и бавно се стичаха по корема, в пъпчето и по-надолу, там където необятният космос й  беше подарил най-нежното цвете от райските градини. Пламенното цвете на страстта и вечността.  Гледката  го правеше почти бездиханен. Леко се приближи до него и го обгърна с двете си ръце, след това сключ        и крака около дясното му бедро и нежните аметистови капки започнаха да се стичат по него. Усещаше топлината, страстта и красотата на това тяло, нежността й, която струеше отвсякъде, нейното желание за любов. Погали красивия бюст с обожание и много бавно,  и нежно започна да събира с устни всяка капчица по чудното, ефирно тяло. Помисли си, че само древните принцеси на най-любимата българска земя са могли да бъдат такива прекрасни същеста с  красотата и уханието на лавандула, жито, планинска гора и изворна вода. И затова сега  българските жени, наследнички на гените  на древните си предшественички, са изумително красиви и често малко странни и тайнствени.

         Бавно отвори очи. Нищо не беше същото. Бе литнало за миг. Не поиска даже да си припомни.

        Бяха улучили точно ритъма. Весело, игриво и живо. Духът на Елла.

        Дивото, неистово и нежно изпълнение на „Cheek to cheek” предизвика дълги и малко хаотично-френетични ръкопляскания  на публиката, сред която се оказаха даже две артистки от дамския струнен квартет, изпълненията на които бяха слушали в захлас два дни преди това.  Даню веднага се завъртя около високата и много красива изпълнителка на виолата. Облечена с къса черно-бяла пола, с тъмни, тъмни и дълбоки очи, които гледаха проницателно и малко присмехулно – само непукисти и родени свалячи  като Даню можеха да се впуснат във флирт, без да изпитват сенчица от смущение или притеснение. Не без успех. Тя не се отдели през дните и нощите от него. Беше като залепнала, като извадена от пустинята и некрополите на Нефертити.  Но нямаше представа, че и той е музикант. И когато днес случайно се оказа сред публиката, а Даню завъртя степа и барабаните в бурна и шеметна импровизация, гледаше и слушаше като тресната с атомна бомба по прическата, за която бе дала цяло богатство преди концерта.

         Физическата болка от носталгията по спомена и времето нахлу отново и почти парализира съзнанието му, както ставаше вече над двадесет години. Ожени се без да го е искал – ей, така... по инерция. Без ни най-малко желание, може би за да е като другите, но по-скоро от нежелание да е вечно сам...   Синът, който завърши музика бе гордостта му. Един способен музикант. И добре образован. Вече работеше с оркестри извън страната. Slavoff Trumpet Jazz Band. С този оркестър, който създаде, започна да става търсен, все по-търсен. И продължи по великолепен начин започнатото. Това донесе спокойствие и мир в разораната на едри, грапави буци душа на Симеон. Като че ли вече нещата ставаха по-добри и по-добри,  и както трябва. След толкова години на нищо. На вечно недоволство, и на хиляди интересни дни... Интересното е най-омразно... Години на интересен живот...  Години на безсмислие...

          Разхождаше се бавно в Градината по великолепните алеи на късното лято и жълто-червените цветя го поглеждаха закачливо-усмихнато  и тъжно – скоро щяха да бъдат заменени от жълто-червеното и лилавото на тихата ранна крайморска есен с нежен мъх и аромат на късна, местна праскова. Започваше да се чуди защо го навестяваха такива нелепи носталгични мисли и картини, като преди малко. И ставаше по-често, по-болезнено, неочаквано. Имаше защо.  Реши, че предстоящият концерт на четири великолепни дами – струнният квартет, който слушаше от години с невероятна наслада и забрава, колчем имаше такава възможност – си заслужава по-добре настроение. Поседна в заведението на плажа. Поръча един малък, хубав френски коняк. Както в младостта, когато можеше да си го позволи. Бавно и с удоволствие от великолепния вкус го изпи. След като се насити на аромата, цвета и духа му. Наслаждаваше се на  бъдещото удоволствие от концерта след час. В залата се промъкна бавно. Седна на хубавия и удобен стол на третия ред, тапициран в пастелно-лилаво. Потъна! В рая!  Всяко движение, всеки звук, тон, грациозните движения на красивите голи  женски ръце с лъковете! Пиеса след пиеса! Нека бъде вечно така!

         Усети нарастващата ú възбуда. Усети  как се оставя на неговите ласки и се притиска до него, притихнала и нежна. Как извивките на тялото ú го  обгръщат, а  той потъва сред вълните на нейната страст. Капчиците  роса по листенцата, грациозно прикриващи  нежното цвете на любовта, го влудиха. Погали я с устни, започна да събира росата капка по капка – отначало по  извивките, след това по-навътре, докато тя започна да потръпва в буен ритъм.  Тялото ú се извиваше с грацията на котка. Все по-бурно го целуваше и галеше с красивите си устни. Бяха на миг от екстаза. Поспряха за момент, а след това, потънали един в друг, се завъртяха в стъпките на изящен  валс. Лавандулата се сля с нежността и аромата на нейното тяло, огънят на презрялото жито се предаде и на двамата  и като че ли този танц би продължил вечно... Избухнаха заедно и милиардите години на света бяха техни. Милиарди за един миг. Техният миг. Миг на двама сред лавандула и жита.

         С подчертан и красив контраст меките телесни багри постепенно се сливаха с лилавите и зелени цветове на цъфнала, неокосена лавандула, простираща се далеч, далеч до узрелите жита. Цветовете бавно и страстно целуваха, а след това скриваха формите на младата жена. Постепенно се разтапяше в тях. Гола и нежна, като част от картината на изумителен художник.

         В нежния пастел на лилавата тапицерия си стоеше неподвижен. Дълбоките бръчки около устните бяха се изгладили и някак си придаваха мекота на цялото лице. Странна, но добра и като че ли щастлива усмивка едва-едва се  долавяше по лицето. Дългите, руси коси бяха  отметнати назад. Един сценичен работник забеляза, че е в по-добрия свят.

Всички случки, сцени, места, имена, персонажи, с изключение на лавандулата и долупосочените, са измислени.

* Луис Армстронг

* Фред Астер

* Елла Фицжералд

* Едуин Армстронг – един от най-великите изобретатели в областта на радиото и радиокомуникациите

* Нийл Армстронг – първият човек, стъпил на Луната

Безжичен