В село Хлопка си взаимодействаха младата Тотка Ангелова и баба ѝ Минка Милева. Планинският скъпоценен камък събираше в себе си не повече от двеста души. Рядко можеше да се види жива душица, кръстосваща тези бъкани с клечорляци земи – и псетата жално лаеха, и кокошките трудоемко обладаваха въздуха с неориентираните си кудкудякания, които наподобяваха мъченически вой.
          Десетина улици, хванали се дружно за сухите ръце, съставляваха честта на бавно загиващото село. Ситни камъчета пък изграждаха тях. Пари за асфалт нямаше, но хората не мрънкаха. „Колкото имаме – толкоз“, учеше на Морал своите съселяни старият Кирил, който затвори очи завинаги преди два месеца. А днес беше 28 ноември 2017 година.
          След него стартира процес на духовен упадък. Млади и стари все по-рядко се поздравяваха – ако ги попиташ защо правят така, ще ти отвърнат, че не се са видели…
          Но не!!! Не това бе причината. Не това можеше да представлява отговор на въпроса. Рошава метла измете възпитанието от душите на хората, които все по-често намираха щастието в пълна чиния с трътлести ко̀пани.
          Тотка Ангелова бе обикновено, срамежливо, красиво момиче. На бас се хващам, че подобна коса̀ не сте виждали през цялото си съществуване. Дълга като ствол на дърво и жълто-руса като зарево, с ухание, способно да те олюлее и омагьоса – бих казал, че това е божествено притежание.
          Нямаше си родители клетото момиче. Магмена болка всяка нощ свиваше гърлото му на топка, остър нож се впиваше в сърцето му, а очите бързо се пълнеха с люти сълзи. „Тате, мамо…“, търсеше ги в лунния сърп, изваян елегантно, с категоричната мисъл, че няма да получи отговор.
          Реалността е жестока и понякога ни се струва прекалено брутална, за да продължим да живеем в нея.
          И мина време… Едни се раждаха, други умираха. Стрелките на часовниците влачеха одушевеното по мръсния килим на неговото обезсмислено същестуване. Замускулените ръце на селяните си подаваха проблемите и всячески се опитваха да ги смачкат, за да пребъде доброто.
          И Тотка се промени… Изчезна свитото момиче зад мрачна завеса, на негово място изникна разкрепостена девойка, която обичаше да се гримира и прибира късно вечер.
          – По гаджета бях!!! – крещеше оформящата се жена на измъчената си баба, която бе готова да преобърне земята, за да се чувства нейното момиченце добре.
          Имаше нещо вярно в тези думи. Енергичната дама се движеше из уличките на селото в компанията на две мургави момчета, чиито вежди бяха дебели като корабни въжета. Едното все я държеше през кръста и когато спускаше ръката си по-надолу, другото го мъмреше тихо.
          Минка не искаше да повярва на думите на хората, които твърдяха, че нейното врабче е цял орел. „Вла̀чи се с едни мангота“, Ангелина Стрелата ѝ каза истината в лицето, но уверената старица рече, че това не може да бъде, и си тръгна с гордо вдигната глава.
          Но истината тепърва щеше да се озъби…  
          Топъл ноемврийски ден. Над село Хлопка се спусна нежната ръка на прииждащата зима, която заграби с шепи каквото си хареса. По тънките клони на дърветата се топеше приказен скреж. Въпреки че бе краят на ноември, въздухът излъчваше свежа топлина; килнатите дувари на бедните хора се усмихваха, а светлокафявите керемиди на геройски строените им къщи обсъждаха последните новини от чаршията. В нечий дом имаше усмивки, мек хляб и благи думи, а в друг – сълзи, корав краищник и ругатни. Небето се хилеше като старец в заника на живота си.
          На улица „Лъч №11“ кипеше врява.
          – Излиза, бабо!!! Отивам по любов!!! – оскъдно облечената Тотка бранеше своето виждане за смисъла на тази сакрална дума. Тялото ѝ на тяло не приличаше – кожа, закрита с евтини парцалки, купени от намиращи се пред фалит магазини на дебели чичковци.
          – Каква любов? – на зъзнещата Минка ѝ се стори, че пѝпето на внучка ѝ е паднало в някоя от дълбоките улични дупки.
          – Женска! Готина! Не разбираш от тези неща… – информирана и „красива“, младата жена излезе и затръшна входната врата след себе си. Устните на старицата изсъхнаха от мъка, а сърцето ѝ скочи от най-високия връх на света, за да строши кокалите си, но да живее.
          Бабата си спомни как Тотка провървя пред погледа ѝ, как изрече първите си неуверени думи, как волно тичаше в градината, покровителствана от силата на доброто. Мислите в главата ѝ изведнъж се блъснаха в бетонна ограда, набръчкаха се, сгърчиха се и склопиха обезсилени ко̀мбали.
          Смъртта на родителите ѝ внесе нежелана промяна – всеки ден детето се будеше с топлинки в слепоочията и много умора от плач. Когато съвременният свят я уплаши, тя реши да се предаде, вместо да се бори.
          – Ще патиш… От мозъка си ще патиш… – Милева сторави титаничен тока̀т върху касата на холната врата, която подскочи леко. Това е селският свят – числящите се към нежния пол безпроблемно биха скопили едра свиня и убили усойница, но когато идеше реч за изплитане на топли човешки отношения, езиците им се омазваха в гнусния страх от провала.
          Препатила и видяла, баба Минка се потопи в разсейващи задачи, за да не се побърка от мисли и да свърши нещо полезно.
          На ъгъла на разбитата улица Тотка целуна стройния циганин по устните и обходи с топла длан скулите му. Приятелят на Васко (да, точно така се казваше той) неусетно бе позволил на тъпа лига да избяга от устата му.
          – Аре, изчезвай! – любовникът изкомандва своя придружител, който послушно подви опашка и се завлачи нанякъде. Влюбените затропаха по пътя – той бе уловил кръстчето ѝ с черната си ръка, а тя префънцунено се фръцкаше.
          – Как си, мили? – момичето надали искаше да разбере с подробности дали се е събудил усмихнат, но просто някой трябваше да започне този разговор.
          – Ко? – смахнат и негоден, той прокара пръсти по дупето ѝ и я накара за пръв път да се почувства като вещ, която ще бъде използвана и изхвърлена.
          – Как си?... – гласът ѝ потрепери, а всяка по̀ра на кожата ѝ се изпъна, отвратена от гнусния допир. „Каква любов?“ думите на старата оформиха грамадна въпросителна в черепната кутия на госпожицата и направиха няколко салтоморталета.
          – Ааа… Дубре съм, ма! – колко благозвучно! Васко, показал нисък коефицент на интелигентност, цопна в локва и се оригна. – Ми, ти как си, ма?
          – Добре, скъпи! – тя го цунка по бузата – някак детски, чисто и откровено. Бай Вальо Бореца, който ги подмина, мислено си каза, че България загива…
          По пътя младежът, който видимо не си подхождаше с тази госпожица, се засече със свои приятели и започна да им говори на неразбираем за нея език. Тотка се зачуди какво си казват, но вътрешен глас, обив в предпазлив страх, я накара да се отдръпне и кротко да изчака края на монолога на своя „любим“.
          – Ари, да тръгваме! – рече ѝ той отвеяно, като лепна длан на оголения ѝ гръб. Погледнати отстрани, изглеждаха като хора, между които никога не е припламвала дори клечица любов.
          Тотка се замисли за живота и за това през какво е преминала. Пълнолетната девойка искаше да отрече всички лоши мигове, да ги изгори и зарови, убедена, че никога не ще възкръснат. Но нещо я спираше…
          „Колко си хубавичка! Защо носиш тези грозотии, чедо? Знаеш ли какви лошотии говорят хората? На нищо не вярвам, ти си ми едничка! Те ми кажат едно, аз те защитавам със сто! Но изнемощявам срещу човешката злина… Тя е непобедима, Тоте…“, гласът на баба Минка ровичкаше болезнено мозъка ѝ.
          (…ЧОВЕШКАТА ЗЛИНА Е НЕПОБЕДИМА…)
          Непобедима.
          Непобедима…   
          Чувството, че е пренебрегвала толкова дълго време изречената от старухата истина, я принуди да се изчерви.
          – Това наистина ли съм аз? – настъпи дългоочакваният момент, в който девицата осъзна, че върви по грешен път. Но страхът – този притъпяващ сетивата страх – залости портите за връщане назад.
          – Кък си, ма? – попита я той, сякаш усетил подсъзнателните ѝ колебания.
          – Добре, скъпи! Къде отиваме?
          – На пирката (спирката?). Ще си говорим, ще постоим и ще си ходим – отвърна ѝ словоохотливо, придавайки си фалшив вид на романтик.
          На ъгъла на улица „Пролет №13“, където се намираше прословутата „пирка“, Васко замери с остър камък мършаво куче, чиито ребра отчетливо се виждаха. Тъжен, че не уцели, ромът тропна с крак по земята.
          – КАКВО ПРАВЯ С ТОЗИ „ЧОВЕК“???!!! – въпросителни и удивителни започнаха да си разменят удари в черепния гараж на осъзнаващата се девойка.
          – Пуу, не го цапнах, ма! Мастия! – и той се оригна като най-долното същество на тази земя. Възпитание, какво представляваш ти и защо толкова упорито се криеш от индивидите, за които се твърди, че могат да размишляват?
          (…ТОВА КЛЕТО СЪЗДАНИЕ НЕ ЗАСЛУЖАВА ДА СЕ ГАВРЯТ С НЕГО!!! И ТОЙ НЯМА НИКАКВО ПРАВО ДА ГО НАРАНЯВА!!!)
          Тотка анатемоса съдбата си, същността си, неприличните дрехи, които носеше, и плътта си, която искаше да изгори. Момичето пожела ръцете му да бяха огнен кинжал, с който да въдвори ред в разхвърляния свят на егоцентричните хора.
          Той я погледна и си помисли, че иска да се целуват. На закрито. Или открито. На светло. Или тъмно. Без значение къде, Васко изпитваше старовремската нужда да допре своите устни до нейните.
          „Ще ми се отдадеш на спирката! Аз ще се възползвам от теб! Връщане назад няма!“, от подобни мисли и страхът би се уплашил. Човешкото, покрито с черен саван, в този миг бе изпратено в своя последен път.
          На спирката нямаше никого. Счупените прозорци на разбитата постройка висяха като изплезен език на куче. От кървавите ѝ очи се стичаше притихващ жест за помощ; колената ѝ бяха извадени и хвърлени в близката трева, а парченца от самочувствието ѝ на комфортна чакалня бяха разпилени навсякъде.
          – Да седним вътре. Ще си гуорим на топлу! – грозното произношение на тези думи подсказваше, че ще се случи нещо лошо. Васко се изхрачи – течността, която излезе от гърлото му, бе слузестобяла – и я подхвана за кръстчето.
          Те влязоха.
          Вътре имаше дъсчена пейка и умряла машина за топли напитки. Ромът седна като бохем и разпъна ръце по мазната ѝ облегалка. Желанието му да притежава всичко прозираше под нежни думи с обърнати надолу носове.
          – Сяяй, ма! – рече ѝ така, сякаш говореше на добитък. Тотка видя как ситни плюнки хвръкват и оплодяват въздуха.
          – Да, мили…
          „Дали няма да ми направи нещо?“, запита се тя, осъзнала, че той не е нито мил, нито красив, нито приятен. По главната улица прелетя тир.
          – Кръсииаа си – Васко искаше да каже, че е красива, но не успя.
          „Каква любов?“…
          Те се умълчаха. Момичето се почувства като птиче, заключено в клетка от човек с лоши намерения. Вратът я сърбеше, защото се потеше. Дланите ѝ заприличаха на кухненски гъбички, а левият ѝ глезен нервно потрепваше.
          Така стояха цял час, като само веднъж се целунаха по устните. Нейният дъх бе ягодов, а неговият наистина не миришеше добре. И тя го усети, но въпреки това не си и помисли да го спомене.
          – Да тръгваме ли? – Тотка се отегчи от тишината, обезсилваща вкуса на приближаващата беда.
          – Ощи малку да сидим – без да изневерява на разкривения си говор, Васко се почеса по релефния корем, изграден с години тренировки в задния двор на отдавна закритото школо.
          Стояха. И стояха. И стояха. По главната улица се стрелкаха мотори, коли и тирове, чиито шофьори изпреварваха времето. Малка госпожица с руси коси тичаше наоколо като приказна фея, а прегърбената ѝ баба влагаше значителни усилия, за да я настигне. Тотка мислено си каза, че съдбата ѝ се подиграва много лошо.
          „Какво любов?“…
          – Кого чакаме? – реши да попита тя.
          Но той не отвърна, защото бе зает да си бърка в носа…
          По-противно положение от това нямаше. Девойката, чийто бежов чоропогащник от ликра бе по-тънък от струна, ту се притесняваше, ту се успокояваше, изпитвайки соления вкус на неведението.
          Очакваха някого…
          Когато мина още половин час, изпълнен със съзерцаване на сухи листа, стържещи по голото тяло на асфалта, ромът еуфорично се навдигна и избоботи нещо грубо.
          Приятелят му дойде.
          – Ще действаме ли? – попита той.
          – Да… Да… – с поглед я съблякоха. Внучката на Минка усети тръпките, които обходиха гърба ѝ. Като че ли сърцето ѝ се стресна от тях двамата, изскочи от предзначеното за него място и се появи на улицата, където бе блъснато от бързащ по задачи шофьор на тир.
          Те седнаха от двете ѝ страни – Васко отдясно, а анонимният – отляво. Вторият юнак имаше мустак. На Тотка ѝ се доповръща, тъй като непознатият миришеше на кочина. Затисната между тях, се надяваше да им изскочи някаква работа и да се разкарат по-скоро оттук.
          – Много си хубава! – непознатият изрази мнение и постави длан на прибраното ѝ в чоропогащника ляво бедро.
          – Много ми е хубава! – „любовникът“ механично изкопира действията му.
          – Благодаря! – притеснено измънка обърканата дама и се опитва да се освободи, но хватката им стана по-силна. Васко погледна авера си, направи му някакъв знак, който даде старт на предварително замисления ужас.
          – Мнооооогоооо хубава! – ромите диво започнаха да опипват стройните крака на момичето, което сякаш изпадна в кататоничен ступор. Ръцете им, летящи със скоростта на куршуми от АК-47, погрозниха бялото платно, на което рисуваше днешният вдъхновен ден.
          Тя преглъщаше горчив страх. Вън мина слаба котка, която хукна да бяга, когато пронизителният писък на Използваната се възпроизведе като мъртвешки вой. Някъде далеч брадясали мъже вдигаха скандали на съпругите си заради неизмити чинии, високи сметки за ток и вода и деца със слаби оценки в училище. Светът повърна, отвратен от мухъла, заседнал в човешките мутирали характери.
          – Оставете ме!!! – Тотка извиваше тялото си, за да избегне животинските им опити да я целуват.
          …(…КАКЪВ ОТВРАТ!!!)…
          Васко я повали на земята с един мощен удар. Долната ѝ устна се сцепи, от нея рукна тъмночервена кръв. Мустакатият анонимник се нахвърли отгоре ѝ и впи бодливи бузи в млечнобелия ѝ врат. Другият хищник се спуна към коремната област на жертвата, подът бе леден.
          – Неееееее!!! – стенеше тя, усещайки мириса на наводнените им от адреналите вратове. Ако наблизо имаше камък, със сигурност щеше да ги цапардоса с все сили по черепите. Но такъв нямаше. Секундите ставаха минути, минутите – часове, докато…
          – Оставете я! – гърлен глас разкъса болката на две, а след него отекна кух удар от дърво. Тряс! Тряс! И те паднаха, като че ли ги покоси мълния. Разплаканото момиче ококори очи, като видя Вальо Бореца с кол в ръка.
          – Бягай! – с поглед я изпрати към изхода. Тя се изправи – разкъсаните ѝ дрехи го натъжиха, и политна към вкъщи.
          ЗАЩОТО БАБА ОТНОВО БЕШЕ ПРАВА!!!
          Той довърши нечовеците с няколко много силни удара и когато се увери, че не дишат, се прибра, за да допие кафенцето си.
          – Съжалявам, Тоте! Не издържах! – Минка написа предсмъртното си писмо на бял лист и излезе в двора. На най-стабилния орехов клон бе поставила здраво въже за бесило…
          – Идвам си, бабо! Чакай ме! Дано ми простиш! – наранената летеше по улиците и пълнеше дупките им с кристални сълзи.
          – Късмет, мила! – старата се изкатери по стълбата, вдиша последните си глътки въздух, надяна бримката на врата си и увисна като дрехите, които много често забравяте на простира си. Краката ѝ смъртно се замятаха и когато се отпуснаха, вече нямаше живот.
          – Чакай, бабо! Чакай! – не спираше да плаче задъханото девойче, осъзнало, че скъпите дрехи не са носители на щастие. Небето сведе главата в знак на траур. Тя закъсня.
          – Чакай! Чакай! – Тотка се вряза в двора през пътната врата на къщата им и замръзна като застреляна. Баба ѝ – тази, която плака заедно с нея, тази, която я научи, че трябва да се стреми да върши Добрини – сега се олюляваше в нелицеприятно положение; очите ѝ бяха останали отворени и навлажнени.
          – Неееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееееее! – сякаш целият свят извика с гласа на съкрушеното момиче. Бързо се струпаха хора, безсилни и онемяващи от това, на което стават свидетели.
          Чувалът, който нося на гърба си, е пълен с гнила храна и запазени снимки. Аз съм един прост циганин, останал без жена, деца и имот… Изгубих ги в голямото наводнение. Знаеш ли го? Сигурно са ти разказвали за него.
          Продължавам по пътя си. Плачът на разбитото момиче ръга тъпанчетата ми с хиляди ножове. Нищо не мога да направя…
          Тя никога няма да си върне предишния начин на живот, никога няма да яде мекичета и няма да чува мъдрите думи на баба си. Добър човек беше Минка, ама на̀! Да почива в мир!
          Кретам на изток и си мисля… Абе, какво е това нещо светът? Една освирепяла конюшня?! Какво са хората?... Кракът ме боли…
          Крясъците ѝ чезнат и се претопяват в строя от дръвчета зад мен. Като далечна свирня ги усещам… Усещам и се влача на изток, където може би ще се събера с моите хора…
          И още един въпрос не ми дава мѝра отдавна…
          Защо нощта да е по-страшна от деня?
          Кажете…