Бай Стоян седеше на прага къщата си. С любопитен поглед следеше как народът тичаше напред –назад по калдаръмените улици, влизаше в дюкяните на старата чершия, спираше се за минута-две за по някоя случайна приказка и отново поемаше по пътя си. Умислен беше бай Стоян и това личеше и в стойката му, и в погледа му. Седеше на малкото си дървено трикрако столче, сведен напред и ръце, покорно прибрани една в друга. А в очите му някаква угриженост. „ За добро ли е цялата тази рабоата?” , мислеше си старецът и поклащаше леко глава. Плетеният калпак успешно прикриваше побелелите му коси, но годините и тревогите бяха оставили дълбоки бразди по мекото му лице и бяха наляли с мъдрост очите му. Това не можеше да се скрие. Но днес бай Стоян не знаеше какво да мисли. Да не стане някоя беля само, че турците само това и чакаха. Но градът все пак беше дълбок котел, в който от години вряха горещите възрожденски идеи на не един или двама деятели. Елена ги е раждала смели радетели и смели ще си ги прибере накрая. Не беше ли време и да образова чадата си. „ То знанието не е за всеки! Но пък без него какво ще чиним? Ехх, да го бъде тогава!” – въздъхна старецът с натежало сърце и махна разсеяно с ръка на мрачните си мисли.
Добър ден, бай Стояне!
Дал Бог добро, даскале! Чувам, класно училище ще си имаме в града. Модерно щяло да бъде!
Модерно, модерно! – гордо се напери даскалът. Усмихна се доволно, подсвирна весело и продължи пътя си.
„Ех, да го бъде тогава, ама....” – отново си помисли бай Стоян и бавно се изправи. Приведен напред от тежестта на годините, изохка глухо и внимателно се прибра.
А центърът на града бързо се напълни с хора. Като малък мравуняк, еленчани се събраха вкупом и чакаха нещо важно. Чорбаджии, бакали, еснафи, богати и бедни, стари и млади, свещеници и даскали, цяла Елена днес беше обединена.
- Дошло е време децата ни да получат истинско образование! Дошло е време всички ние, заедно, да обединим сили и идеи и да дадем на нашите деца възможността да се учат! Нека се превърнем в средище на просветата! Всичко е в нашите ръце!
- И в кесиите ни! – чу се силен глас от тълпата. Народът се засмя, оживи се още повече и като рояк пчели зажужа с все сила.
- И в кесиите ни , господа! Но как искаме да получим, ако първо не дадем!
- Кърпата на главата си ще продам, само да ми се изучи детето! – чу се друг, много по-силен и непоколебим глас,
- Ние трябва да сме за пример на обществото. То един ден ще ни се отплати прещедро! – така разпалено говореше светският възпитаник, завърнал се наскоро от гръцките земи, Иван Момчилов. Искаше младият възрожденец да запали онази искрица в съгражданите си, която да възпламени огън в сърцето на всеки еленчанин. Това щеше да е огънят, който да бошува поколения напред,
Силата на словото му прерастна в жълтици, а те скоро издигнаха и сградата на първото модерно класно училище. Здрава и уютна постройка, издигаща се на два еатжа, с широки помещения, които топло да приемат и приютят учениците не само то околията, но и от цялата страна.
Ти накъде, Христо? – сурово погледна сина си бай Михал.
Как къде, тате? Да се уча! Днес е първият ден в училище.
Връщай се веднага! Никъде няма да ходиш! – свъсено изръмжа старият ковач.
Но тате, как така! Даскал Ненчо ще ме чака!
Ще те чака той! Идвай тук, че работа те чака! Кой ще запали пещта, а?
Малкото момче сведе покорно глава и се подчини на баща си. Работа имаше, така е, но сега беше дошло време да се учи, да се образова. Старият ковач не щеше и да чуе синът му да учи. „ Само ще си губи времето, За какво са му на него четене, писане, че и да смята“ Тъка ще стои и да ми помага! За това образование не трябва!” – все се мусеше пред жена му бай Михал. А Дона жадуваше синът й да се учи, да получи нови знания, да излезе от нищетата и мизерията. Не можеше и дума да отвори пред мъжа си. Все сърдит и навъсен посрещаше всеки опит да го придума. А момчето, затворено от сутрин до вечер в малката ковачница на баща си, знаеше, че за всяко желязо си има майстор, силна ръка и непоклатима воля. Само така ще изваеш от безформеното парче метал нещо чисто и красиво. А неговият майстор беше учението, Знаеше, че ще понесе много удари, докато от неговото невежество се изкове нещо здраво и потребно. Знаеше, че желязото се кове, докато е горещо, а сега той гореше с възрожденските идеи. „Дошло е време..” – повтаряше наум момчето и тези думи кънтяха в главата му. Ударите на ковачният му чук звънтяха в ритъм с мислите му и острия език на желязото не спираше да дразни слуха му.
Прости ми, тате! Аз ще се уча! – прошепна тихичко Христо зад гърба на баща си и излезе тичешком без да знае дали го беше чул.
Христо замени ковачницата и металния звук на чука с дървената скамейка и перото, а единственият метален звук, който достигаше слуха му, беше този на училищния звънец.
© Ваня Йорданова Всички права запазени