Стоях край стария дъб и отсичах последните парчета от неговата същност. Каква символика. Самота и тъга, примесени в едно парче по парче част и от моята душа. „Тя отдавна не е такава каквато беше" - помислих си.
Кората на дървото се попи по брадвата и ме накара да се почувствам така, сякаш обелях себе си. Наистина дървото беше старо, а и градината и гората, която обитаваше, се водеше фамилна собственост, и все пак не можеше да има вина за така сплетените низ от събития. Дори това, че бях сред природата, не залепи раздвояващата ми се същност. Бях щастлив, че красивите спомени, прекарани с моя „Ягодов сладкиш", насищат съзнанието с положителност. Бях нещастен, че вече ги няма. Спомних си усмивката й, и не беше трудно в зелената гора - тук всичко беше прозрачно чисто, истинско и лесно за възприятие. Спомних си и магическите моменти, прекарани заедно, пришпорили конете и състезавайки се в галоп, като малки деца, обичайки се истински. Очакващи всяка среща с по-голямо нетърпение от Коледа... ...