Господарят на студа
Някъде далече, далече живяло племето уху. Вождът му Рал управлявал с вещината на опитен пълководец, но замъгленото му от алчност съзнание го превърнало в копнеещ само за богатства човек. Хората от племето знаели, че всеки опит да се опълчат срещу него свършвал с кръвопролитие. Ето защо, изпълнени със страхопочитание, те изпълнявали точно всяка негова прищявка. Последната от тях, обаче, била отвъд човешките способности. Ето как започнало всичко.
Една сутрин, отегчен от разглеждане на собствените си богатства, свирепият вожд седнал в разкошната беседка на своята градина. Той зареял поглед в небето и видял върха на един кратер, който блестял на слънцето с удивителна хубост. Рал решил, че върхът бил покрит със сребро и тутакси повикал своя съветник - мъдрия Мав. Той бил единственият, който се ползвал с доверието на Рал и дори понякога си позволявал да го спира, ако желанията му били отвъд здравия разум.
- Веднага разпространи сред племето моята заповед - "Аз, Рал, вожд на всички уху, искам до три дни да получа среброто от върха на Големия Кратер. Казах!"
- Рал, недей - казал съветникът. - Не защото не го заслужаваш, но то принадлежи на Бога на Студа.
- Какъв студ, Мав?! Или си много глупав, че да не знаеш колко горещо е нашето слънце, или ми се подиграваш. Което и да е от двете, ти не заслужаваш да бъдеш мой съветник.
- Не си прав, Рал. Спомни си колко пъти моите съвети са те спасявали - когато сушата ни заплашваше с гладна смърт, когато ширите ни нападнаха, когато младите уху се опитаха да те убият, когато...
- Добре, добре. Докажи ми, че греша.
- Както пожелаеш.
- Ти ще ми донесеш среброто. Казах!
Мав се поклонил и тръгнал с наведена глава. Нямал друг избор.
Дни и нощи се нижели и пред очите на Мав се сменяли екваториални гори със савани, савани - с гори, а те ставали все по-ниски и по-ниски, докато се превръщали в поляни с тук-там прораснал някой храст. Накрая Мав стигнал до платото на гигантските кратери. Там нямало нито растения, нито животни, а само камъни и пясък. Десетки кратери се издигали величествено над тази пустинна гледка, но сред тях се откроявал най-високия. По него се стелели покрити със сребърни нишки пелени. Мав почувствал със сърцето си, че не трябвало да продължава, но страхът от Рал бил достатъчно силен и той тръгнал по билото на кратера. Първо видял високо момиче в бяла, ефирна рокля, с вдигнати коси. Момичето било красиво, но погледът ù бил толкова смразяващ, че Мав навел глава. Тя само вдигнала ръка и посочила нагоре.
Колкото по-високо се качвал, горкият мъдрец, толкова по-студено ставало. Изведнъж се извила силна снежна буря и Мав трябвало да спре. Пред него стоял Богът на Студовете - триметров великан, със страшно, намръщено лице и заскрежени брада и коса. Той държал в ръцете си стоманен жезъл. Когато чукнал с него по земята, бурята спряла и настъпила тишина, в която страшно изгърмял ужасяващият му глас:
- Назад, човеко! Ти си в моите владения, а тук човеци не могат да живеят.
- Зная, Господарю, но и да се върна, пак смърт ме чака. Моят повелител, Рал, видял върха на твоето владение и ме изпрати да му донеса сребро от него. Позволи ми да взема само малко, за да го омилостивя. Ще сторя каквото пожелаеш.
- Господарят на Студовете ще ти даде нещо, което ще занесеш на глупавия Рал. Няма да ви донесе добро, но ще бъде урок за всички земни жители - с мен шега не бива. Ти и без това си готов да умреш. Момичето, което видя на пътя, е сестра ми - Бялата Смърт. Тя ти посочи пътя, но в замяна ще те вземе в палатите си, когато реши, че моментът за това е настъпил.
- Щом такава е съдбата ми, аз ще я приема, Господарю.
Великанът дал на Мав един вързоп, който в ръцете му изглеждал като малка кърпичка, но оставен в краката на мъдреца, се оказал голям чувал. Той благодарил с поклон и тръгнал по обратния път.
След като вървял по-дълго време, отколкото на отиване, заради големия товар, Мав най-после стигнал до двореца на Рал. Там се била събрала цялата придворна свита, а двама палачи чакали отстрани, за да обезглавят забавилия се съветник. Когато видял големия вързоп, който Мав носел, Рал скочил от трона и го отворил нетърпеливо. Тогава отвътре се извила сестрата на великана и погледнала всеки поотделно в очите. Лицата на всички се вкаменили в ужасяващи гримаси. Бялата Смърт събрала тези лица в дланите си и с едно издухване на ледените си устни ги разпръснала по реките в целия свят - и до днес можете да намерите малки камъчета, които приличат на застинали в ужас човешки лица. След това Бялата смърт прегърнала Мав и го отнесла в своя палат. Сигурно все още е там.
© Весислава Савова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Феичка, искрена прегръдка. Радвам се, че си тук
-
И мен отнесе...
-
Миа, благодаря ти много - толкова ме трогна, че нямам думи да го опиша.
Мариола, зарадва ме с тези думи. Благодаря ти и на теб.
Поздрави, дами! -
Как обичам приказките! А твоята е невероятно добра - поздравления!
-
Весинка, обичта да бъде винаги с теб, за да ни радваш с красотата на поетичната си душа. Кара миа, трогна ме. Росинка (А99), благодаря ти. Мария, Нели, мили мои, не ме ласкайте прекомерно, защото ще повярвам в безспорната си мъдрост (шегичка)
Благодаря ви от сърце. Грег, за мен е чест да го прочета. Благодаря ти. Неонова Мими, винаги ще го правя с още по-голям хъс, защото ти стана една от редовните читателки на писанията ми. Галактическо създание, ти отново си тук и това ме радва. Веси 70, коментарите ми за твоите творби са искрени и съм щастлива, че мога да ти доставя мъничко радост с моите приказки.
Ваша, Весислава
-
Привет и от мен!!!
И на мен много ми харесва как пишеш!!!
Поздравления за мъдрата приказка с неочакван край!!!
Благодаря за хубавите коментари! -
Бях там, и си взех малко от...
Поздрав - с обич! -
Чудесна, много чудесна... така ме отнасяш, Веси!!!
Обичам да ми разказваш! -
Великолепно. Истинска наслада бе за мен. Поздравления.
-
Мъдра си ,Веси!
-
Много хубава приказка. И като всяка такава, има много мъдрост. Поздрави, Веси!
-
Мъдро и красиво!
С обич - вълшебнице!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
