ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

КОРИ ПОПАДА В КАПАН

 

Събраха ги за обед малко по-късно от предвиденото – около два часа. Всички трийсет момчета от групата на Кори се скупчиха по двама, по трима и последваха друните по пътеката, която водеше към кралския дворец. В началото, докато вървяха, дворецът не се виждаше заради високите дървета, покрай които минаваха. След градината със склуптурите, дърветата изчезнаха и пред тях се простряха грижливо оформени зелени градини, следвани от калдаръмения площад около палата. Кори видя отново големите, гладко оформени бели камъни, които изграждаха основата на двореца. Над тях, стените почти не се виждаха от десетките малки, тъмнокафяви тераси с розови и бели цветя, и прозорците с кафяви капаци, които се издигаха към върха, ставайки все по-малки и по-малки, колкото повече се отдалечаваха нагоре. Златният връх блестеше сякаш километри над него и докато Кори го гледаше, отново му се зави свят. Извърна поглед. Стомахът му беше свит и се чувстваше толкова напрегнат, че този път дори и тази гледка не можа да го впечатли.

Той вървеше с Марио и още три момчета. Те разговаряха помежду си, но той не се включваше в разговора. След срещата с принцеса Еми бе изгубил всякакво желание да играе ролята на състезател. Принцесата го бе върнала към реалността с разтърсваща болезненост, бе му припомнила невъзвратимо ясно защо е тук и Кори беше започнал ужасно да се притеснява за Делио. Еми сигурно щеше да овладее положението, но докато това станеше щеше да мине време. Какво правеше междувременно приятелят му? Дали наистина е дошъл в двореца, за да се срещне с Верел, както му беше казал? Можеше ли да е толкова луд, че в действителност да го направи?

Влязоха през някакъв черен вход и минаха по широк, полуосветен коридор. Изкачиха високо каменно стълбище, постлано със зелен килим и минаха по още един коридор. В края му имаше голяма зала, пълна с маси с по десет места и куп слуги, които сновяха между масите. Момчетата се настаниха. Кори седна механично на един стол до Марио.

- Какво ти е? – Марио го погледна навъсено – от два часа не си казал и дума.

- Не се чувствам много добре – отвърна Кори – боли ме главата. Нещо май се преуморих.

- Според мен преживяваш културен шок – Марио огледа широката, бяла чиния, поставена пред него и сребърните вилица и нож – как мислиш, дали ще ни поднесат жаби с ананас или печен селянин на шиш?

Кори се разсмя. Вдигна ножа до чинията си и го огледа. Беше доста остър.

- Виж тези ножове – забеляза – не ги ли е страх че можем да се наръгаме един друг с тях?

Марио сви рамене, пипна върха на ножа и отдръпна бързо пръста си.

- И да се наръгаме какво губят?

Всъщност храната се оказа доста прилична – варено говеждо с картофи и зеленчуков сос. До всяка чиния сложиха голяма купа с топли кръгли хлебчета. Бяха невероятно вкусни и Кори осъзна, че въпреки свития си стомах май  ще омете всичко от масата пред него.

Бяха преполовили обяда, когато сред масите се усети някакво вълнение. Момчетата започнаха да шушукат, да си говорят, разнасяха се странни възклицания. Кори се обърна към момчето, което стоеше вляво от него – беше непознато.

- Какво става? – то тъкмо бе изоставило яденето, за да приказва със съседа си и сега се обърна при повика на Кори.

- Черния друн! – чертите на момчето бяха изопнати от изумление – сещаш ли се за Черния друн, известния крадец от едно време? Андреа научил от един слуга, че не бил умрял, а бил тук в двореца. Били го заловили в градините и сега е в дворцовия затвор.  

- Какво? – Кори пребледня и ръката му, която държеше вилицата, се отпусна рязко върху масата. „Това не е шега,  ето виждаш ли, направил го е! Направил е това, за което говореше! Проклето магаре! Проклет малоумен идиот!“

Момчето се бе обърнало към съседа си и говореше отново с него. Кори го хвана за рамото. Момчето се обърна.

- Къде е този дворцов затвор?

- Ами. . .не съм сигурен. Ей, Брено, знаеш ли къде е затвора? Слушай, той казва, че бил точно тук, в този дворец, където сме сега. Долу, в подземията. Леле, представяш ли си?

На Кори сърцето му биеше така лудо, че му прилошаваше. Бутна чинията с недоядена храна напред и стисна длани една в друга. Макар че не одобряваше постъпката на Делио, можеше да разбере логиката зад нея. Това бе начин Делио да задържи Верел далеч от Еми, докато тя се свърже с краля и му предаде съобщението на Кори. Но Кори не разбираше логиката на това да държи в себе си огромна сила и да не я използва, а просто да стои и да чака краля, докато Делио можеше да умре. Това ли бе волята на Най-Светлия? Кори се съмняваше. Той бе знаел, че ще дойде време, в което ще се наложи да употреби пръчката в двореца. Ковачът му бе казал да не се отделя от мястото си, но Кори чувстваше, че не това е правилният начин на действие. Бе дошъл моментът в който даденият му дар трябваше да бъде използван.   

Взрян в масата, Кори чувстваше как увереността се надига все по-силно у него. Той имаше силата да се справи. Не можеше да остави нещата на случайността. Не можеше да остави Делио да умре, когато можеше да го спаси.

Само за една секунда взе решение. Погледът му се вдигна, огледа залата. Беше просторна, в четирите ѝ краища стоеше по един пазач. Кори седеше на най-отдалечената от пазачите маса. Най-близкият друн беше на около десетина метра от него и Кори едва ли влизаше добре в полезрението му. Моментът, в който щеше да е изложен на риск, щеше да е съвсем кратък; толкова кратък, че всъщност едва ли можеше да се нарече риск. Все пак винаги нещо можеше да се обърка. Той си пое дълбоко въздух и се обърна към Марио, който дояждаше порцията си, съвсем незаинтересован от клюките около него.

- Марио – каза той - слушай.

- Чух – отвърна момчето, дъвчейки, без да го поглежда – Черния друн, човекът-прилеп, водната фея. Дрън-дрън. Майтапят се със щуротии, за да се забавляват.

- Не е щуротия. Истина е.

Марио вдигна очи към него, после, след като го гледа известно време, бавно остави вилицата си.

- Добре – каза той – кажи какво става.

- Ще ти го кажа съвсем бързо. Не искам да губя време. Но в случай, че нещо се обърка . . .някой трябва да знае. Съжалявам, че ще те забъркам, но трябва да съм сигурен, че още някой ще знае.

- Ох, какъв въвеждащ драматизъм – каза Марио. Въпреки шеговития тон обаче, лицето му беше разтревожено.

Кори се усмихна леко и опря длан на масата.

- Чуй ме внимателно – каза той и после, по възможно най-краткия и сбит начин и с възможно най-тихия тон, разказа на Марио защо всъщност е в двореца. Обясни му всичко за Верел, за начина, по който го бе предал на Еми. Марио оправда очакванията му – не се засмя, не показа недоверие, всъщност не бе промълвил и дума, през цялото време, докато слушаше. Само седеше и гледаше в масата, с ръка върху вилицата и лицето му ставаше все по-сериозно и по-сериозно.

- Светли сили – промърмори Марио накрая, когато Кори спря да говори – знаех си, че нещо не е в ред с теб, но такова нещо, нито за момент . .  

- Разказах ти всичко това . . .нали разбираш защо? Защото ако до тази вечер нещата не се оправят, трябва да отидеш да го разкажеш на краля. Нямам причини да мисля, че няма да се оправят, но просто трябва още някой да знае.

- Не съм сигурен, че ще мога да се оправя със спасяването на света – промълви Марио. Беше доста блед.

- Естествено, че ще можеш. Като начало ти поверявам и остатъка от моето ядене, изяж го и събирай сили с него. – Кори посегна към ножа на масата. Марио го гледаше напрегнато:

- А ти какво ще правиш?

- Нещо, с което вярвам, че ще успея – отвърна Кори. Дръпна стола си малко назад, за да му е по-удобно и посегна към десния си ботуш. Разкопча го и с ножа, бързо започна да реже кожата от вътрешната страна. Подплатата беше здрава и много дебела, точно под тази подплата с Делио онази вечер бяха поставили пръчката – оказа се, че е точно толкова дълга, колкото бе и дължината на ботуша му. При обиск не можеше да бъде напипана заради дебелината на кожата. Самият Кори никога не би разбрал, че е там, ако не знаеше, до такава степен не я усещаше. Сега усети вълнението, което постепенно се надигаше в гърдите му само при мисълта, че пак ще я държи в ръката си. Кожата бе наполовина срязана и в момента, в който той видя тънкото парче дърво, го измъкна и го постави на коленете си. После върза отново ботуша си.

- Какво? Какво е това? – Марио го гледаше с недоумение. В този момент зад тях се чу шум. Единият пазач се приближаваше. Явно поведението на Кори му се бе сторило неестествено.

- Какво правите? – повиши глас пазачът. – Ако сте приключили с яденето, не искам да . . .

Беше прекъснат насред изречението си. Кори се бе изправил и в същия миг пазачът падна назад и изкрещя изумено, опитвайки се без успех да помръдне парализираните си ръце и крака. Момчетата от масите извърнаха шокирани глави към мястото на произшествието, разговорите замряха. Сърцето на Кори тътнеше в ушите му, ръцете му трепереха, ето, беше се започнало, нямаше връщане назад. Въпреки неволния страх, силата, която държеше в ръката си му вдъхваше невероятна увереност, опияняваше го, премахваше всички колебания. Той се затича и заобиколи масите, следван от вцепенените погледи на момчетата. Останалите трима пазачи се бяха спуснали на секундата към него. Единият се нахвърли върху него отдясно. Кори го блъсна с ръка, пазачът залитна назад и още докато се окопитваше и се канеше да отговори на удара му, видя как двамата му колеги, които наближаваха от другата страна на момчето, падат ненадейно на земята, сякаш едновременно бяха получили сърдечен пристъп. Пазачът хлъцна задавено. Ръката му, вдигна за удар, бавно се спусна обратно до тялото. Кори направи крачка към него. Пазачът се отдръпна назад, докато гърбът му не се опря в стената.

- Къде са подземията, където се задържат затворници? – попита рязко Кори.

- Какво искаш, момче? – гласът на пазача прегракваше – навън е пълно с охрана. Какво си мислиш, че правиш?

- Знам много добре какво правя. Къде са подземията?

- През два коридора надолу. Вървиш по стълбището отдясно и ще стигнеш. Ако искаш да се натикаш в ада, пътят е натам.

- Благодаря – Кори изтича напред, блъсна вратата и излезе от столовата. Там повали друг куп смаяни пазачи и мина през тях, като прескачаше и заобикаляше проснатите им тела и се затича надолу по коридора. Коридорът изглеждаше безкрайно дълъг, много пуст и прекалено тих. Той се зачуди колко ли още друни ще се изпречат на пътя му, преди да стигне до мястото, към което се бе запътил.

 

 

. . .

Когато чу новината, в първия момент Тано не можа да повярва. После лицето му светна, очите му заблестяха и той стисна юмруци с възклицание на възторг и облекчение.

- Пазете тук! – извика на друните, които стояха в килията, после се обърна към двамата, които стояха отвън – вие идвате с мен. Както и ти – погледът му се отправи към капитан Арно, който бе дошъл да му съобщи новината – Хайде, бързо. Да не губим време.

. . .

 

Разстоянието се оказа много по-голямо, отколкото мислеше. Дори тичайки, му отне повече от четвърт час да слезе до приземния етаж. Забавянето му се дължеше и на факта, че на първия етаж се сблъска с доста сериозна охрана и се наложи да използва пръчката повече от веднъж. Като я използваше преди, не усещаше нищо, но сега сякаш парчето дърво вибрираше в ръката му и тези вибрации изпращаха тръпки по цялата дължина на ръката му, чак до рамото. Сякаш пръчката бе жива. Това засилваше увереността му, но в същото време бе и малко плашещо. Дали правилно контролираше тази сила?

„Най-Светли, толкова пъти ни спасяваше живота докато пътувахме. Знам, че не искаш Делио да умре. Не знам точно как ще се оправя с Верел, но вярвам, че Ти можеш да се оправиш с него. Знам, че борбата с него е повече Твоя, отколкото моя, или на който и да било друг. Затова и тръгнах. Разбираш ли?“

 Когато стигна до стълбището от дясната страна на приземния етаж, Кори се поколеба за момент. Бе тихо, зад него лежаха стражи в безсъзнание, а отдолу, по каменните стъпала, оградени с посивял каменен парапет, не се чуваше никакъв звук. Това ли бе стълбището? Пазачът каза дясното стълбище, но кое дясно? Ами ако имаше предвид дясната страна на идващите от входа? Без да бъде особено сигурен, Кори направи крачка надолу и стъпи на първото стъпало. Каменните стени излъчваха студ и внезапно той потрепера, защото му се стори, че отдолу го лъхва мразовита вълна. Наоколо сякаш изведнъж притъмня, въпреки свещниците, горящи по стените и той си спомни студа, който бе усетил на влизане в Пила; студът, който го съпътстваше почти на всяко място в града. Тук той сякаш се усилваше десетократно.

„И това ако не е ориентир“, помисли си Кори и леко, съвсем тихо се разсмя, после потръпна. Смехът му бе прозвучал много странно в тишината. Той предпазливо пристъпи още няколко стъпала надолу. Бе все така тихо, а сърцето му биеше така силно, че едва дишаше. Ръцете му се потяха, пръчката се хлъзгаше между пръстите му, едва не я изпусна. Стисна я здраво и притвори очи. „Не се страхувай. Най-Светлия е с теб, не се страхувай. Не се страхувай.“

Стигна до завоя и видя, че надолу е по-тъмно. Свещниците по стените се разреждаха. И в същия миг чу шум . . .някой се изкачваше към него. Бързи стъпки, почти тичащи. Не беше само един човек - може би двама, трима, или повече. Кори си пое дълбоко въздух, напрегна се. Стъпките приближаваха, всеки момент хората щяха да изскочат пред него. Той не помръдваше, чакаше ги. Чу задъхано дишане, удряне на корави подметки в каменните стъпала. После те се показаха. По-напред вървяха двама друни, облечени в брони, след тях висок, широкоплещест мъж в червено-златистата униформа на висш военен. Мъжът вдигна очи към него и Кори моментално разбра – това беше той.

Лицето на мъжа изрази лека изненада; след това той избута друните и излезе пред тях. Кори не бе помръднал и сантиметър и сега между него и Верел нямаше повече от два метра разстояние. Съветникът протегна ръка и Кори почувства кратък, леден полъх, който просвистя край него като въздишката на митичен гигант. В следващия миг някаква мощна сила издърпа пръчката от ръката му и той погледна смаян към празната си длан. Посегна напред, със закъснял рефлекс и се опита да я грабне обратно от въздуха, но тя полетя като светкавица напред, премина през празното пространство и се озова право в ръката на Верел.

Кори стоеше стъписан, взрян в пръчката в ръката на мъжа, без да може да повярва на очите си. Пристъпи напред, после се отново спря. Не знаеше какво да направи, нито какво да каже. Верел повдигна пръчката и се усмихна:

- Твоя ли е?

Гласът му бе плътен, нисък, заразяващ. Би могъл да бъде дори и приятен, при други обстоятелства. Министърът наклони леко глава и хвана пръчката в краищата, с двете си ръце.

- Искаш ли си я обратно?

- Какво правите? – промълви Кори дрезгаво. Мислите му препускаха бясно в главата. „Сега ще се случи нещо. Ей сега пръчката ще избухне в пламъци и ще му изпепели лицето. Или ще се превърне в отровна  змия и ще го убие. Все нещо трябва да се случи.“ Кори гледаше и наистина очакваше картините в главата му да се материализират, но за негов ужас, нищо такова не стана. Вместо да избухне в пламъци или да се загърчи напоен с отрова, Верел стисна дланите си в двата края на пръчката, натисна надолу и с кратко, рязко усилие, я счупи на две. Заедно с острия, лек пукот, който се чу, Кори усети как рязка болка пронизва гърдите му, сякаш в този миг, се бе счупило и неговото собствено сърце. Коленете му изведнъж омекнаха, престана да усеща краката си, залитна назад. Протегна ръка към стената и опря длан на нея, за да се задържи. Видя как Верел се усмихва, докато го гледаше. Кори се помъчи да се овладее, да превъзмогне някак безмерното отчаяние, което го заливаше. „Какво стана? Какво за Бога стана? Как е възможно?“

- Страшно ценна вещ – каза Верел и протегна ръка назад. Взе свещта, която друнът зад него му подаваше и протегна пламъка ѝ към едното парче дърво. Държа го над дървото, докато то не се обви в пламъци. Съветникът го изчака да изгори докрай, пусна овъглените остатъци на земята и повтори процедурата с другата част от пръчката. После върна свещта на пазача зад него, изтърси ръцете си и ги изтри в предната част на куртката си, докато Кори го гледаше, вцепенен и скован, изгубил ума и дума.

- Наистина, невероятно ценна – повтори съветникът, и изкачи две стъпала нагоре, така че се озова на стъпалото, на което стоеше и Кори, но в другия край – жалко, че я изгуби, а? Както беше тръгнал, целия дворец нямаше да ти се опре . . . а сега какви са ти плановете, младежо?

Невидими стени от лед притискаха Кори от всички страни. Съветникът го гледаше с доволната си, замислена усмивка, а сините му очи го изучаваха въпросително, сякаш наистина очакваше отговор. Кори осъзна, че очите пред него са по-остри и проницателни от на всеки друг човек, който бе виждал. „О, Морио, защо не ми каза?“, помисли той отчаяно, „Защо не ми каза срещу какво се изправям? Защо не ми каза за истинските размери на силата, която владее този дворец?“

Но всъщност Морио му беше казал, просто той не бе преценил достатъчно добре нещата. Спомни си как бе говорил с тревога на Делио за Верел една вечер край поредния лагерен огън, а ковачът му бе отвърнал: „Не ме е страх от него. Едва ли е всемогъщ и вездесъщ. Едва ли е по-силен от Най-Светлия. Сигурен съм, че е от плът и кръв.“

Кори стисна очи. Искаше му се да избяга оттук, да се пренесе на някакво друго място, да се изключи за момент от този пълен, неразбираем кошмар. Отвори отново очи и погледна Верел. Усмивката на министъра беше изчезнала и сега последният го гледаше сурово.  

- Искаш да видиш твоя приятел, нали? – каза съветникът – натам ли се беше запътил?

Кори най-сетне успя да проговори. Гърлото му беше пресъхнало и думите му едва се разбраха:

- Къде е той?

- Ще видиш сам – каза Верел, после се обърна към другите и им кимна, като се отдръпна малко настрани. Друните заобиколиха Кори.

- Хайде – каза единият и го хвана за лакътя. Бутнаха го напред, вторият го хвана за другата ръка. Сепнат, Кори се дръпна; те го сграбчиха отново, по-грубо.

- Не създавай излишни проблеми – каза рязко вторият. Като го държаха здраво, успяха да го избутат няколко стъпала надолу, след което Кори отново се дръпна от хватката им.

- Ще вървя, оставете ме – каза той. Ръцете им го подлудяваха и с облекчение усети как хватката им се поотпуска след думите му. Поне това унижение можеше да си спести. Тръгна с тях без повече противене. Капитан Арно вървеше пред тях, а Верел ги следваше някъде отзад. Кори си помисли, че е по-добре, че не го вижда, така можеше да мисли по-ясно. Ако въобще имаше и едно нещо ясно в това, което се случваше. Той нямаше никаква представа защо Най-Светлия бе допуснал да стане подобно нещо. Да, пръчката се изгуби веднъж, но сега ситуацията бе съвсем различна, нямаше нищо общо с онази негова глупава грешка на ливадата. Верел бе най-големия противник на Най-Светлия, а тази пръчка бе на Най-Светлия, Той изявяваше Своята сила със нея, как бе могъл да допусне Верел да я унищожи? Верел в никакъв случай не би могъл да е по-силен от Най-Светлия. Това не се потвърждаваше нито от нещата, които му бе казал Морио, нито от това, в което вярваше самият той. Тогава изоставил ли ги бе Най-Светлия? Но Той им бе показал толкова пъти вече, че никога няма да го направи – не, невъзможно!  

„Но това не е все още краят!“, помисли си той изведнъж. „Все още нищо не е свършило, нали? Пръчката се върна предния път, може да се върне и сега. Ако Той иска, може да я върне, макар и изгорена. Той ще се покаже, ще се изяви по някакъв начин. Нещата могат да се променят. . . и със сигурност ще се променят!“

С внезапна подновена увереност, той си спомни миговете на топлина, на оптимизъм, които беше преживявал десетки пъти откакто бе тръгнал от Костелини. Спомни си силата, която бе чувствал край себе си, утешаващото, изпълнено с безкрайна любов присъствие на Светлината. „Не се отчайвай…няма защо…не се отчайвай.“ И макар че все още трепереше, раменете му се поизправиха, брадичката му се вдигна нагоре. Той си пое дълбоко дъх и крачката му стана по-спокойна. Опита се да пренебрегне отблъскващата обстановка, сред която навлизаха. В последната част от стълбището, което слизаше много дълбоко под земята, стълбите започваха да се кривят и да се ронят. Бе станало много тъмно. Свещниците по стените се разредиха и едва мъждукаха. Чуваше се как вода тече отнякъде, миришеше остро на плесен и гнили листа. Озоваха се в тесен коридор с високи стени, където ги заля нова светлина – тук имаше много повече свещници, но миризмата на гнило бе направо задушаваща. Стените се ронеха на едри буци, подът под краката му бе глинен и неравен, с издутини и дупки и Кори на няколко пъти се препъна. Видя, че от лявата им страна се редят високи, железни решетки, които заграждаха входовете на килии. Кори виждаше вътрешността им – подовете бяха покрити с остатъци от изгнила слама, имаше стари, изтърбушени дървени нарове. Беше задушно, спарено, едва се дишаше. Повървяха известно време, после Верел, който бе минал най-отпред им даде знак да спрат. Бяха стигнали дъното на коридора. Кори погледна вляво. Намираха се пред килия, много по-голяма от всички досегашни. От просторното помещение се излъчваше топлина; чуваше се пращенето на огън, който гореше в огнището в една от стените. Огънят, както и увеличената светлина от свещниците в  коридора, правеше възможно да се различи много добре всичко в килията. Първото нещо, което Кори видя, бяха веригите, висящи от стените и високата желязна маса отстрани. После видя двама друни по ризи, с навити ръкави и потни лица, които стояха облегнати на масата. Лицата им бяха жестоки и безизразни. Малко по-надолу, в левия край на килията, стоеше изправен човек, в който Кори чак след известно усилие разпозна Делио. Той се вгледа в него с изумление, без да може да повярва, че насилието може до такава степен да го преобрази. Делио всъщност не стоеше, а почти висеше на ръцете си, изпънати над главата му; цялата му фигура бе някак прегърбена и свита; лицето му беше ужасно обезобразено, кръв покриваше гърдите, панталоните, ботушите му, кръв имаше навсякъде по пода около него, цели локви кръв. Гърбът му, който бе полуизвърнат към Кори, представляваше ужасяваща кървава маса – и Кори внезапно осъзна, че цялата кожа на гърба му е била одрана, как точно и с какво точно, не искаше дори да си помисля. По тялото му си личаха и дълбоки следи от изгаряне.

За момент на Кори му се стори, че ще припадне; светът се завъртя така рязко около него, че му прилоша; в ушите му зашумя, сърцето му заби бясно, объркано, с прескачане. Може би бе издал някакъв звук – някакво възклицание, простенване, не можа да разбере. Прехапа долната си устна с все сила, докато не го заболя и не усети кръв по зъбите си. Светът се поизясни. Започна да си поема дълбоко въздух, мъчейки се да не поглежда към килията, мъчейки се да се убеди, че си въобразява, че сънува . . . после реалността отново се нахвърли върху него и заедно с обзелия го ужас, непоносимата мъка за приятеля му, му разкъса сърцето. Беше много по-болезнено от мига, в който видя как Верел счупва пръчката, безкрайно по-болезнено. Цялото му тяло отмаля; после той се разтрепера и усети как в гърлото му се надига отчаян вик. Стисна очи, мъчейки се да овладее безумното си отчаяние. Усети как мъжете го бутват напред, блъскат го към килията. Обзет го лудост и някаква невероятна сила, той се напрегна, дръпна се рязко и изтръгна ръцете си от тези на пазачите. Те сякаш не очакваха това и се стъписаха за миг и този кратък миг бе достатъчен за Кори, да се обърне, да забие лакътя си в челюстта на единия и да го прати зашеметен на земята. Извърна се веднага на другата страна и юмрукът му се стовари с все сила в лицето на другия. Друнът се олюля и също падна назад.

- Проклятие какво правите? – изкрещя Верел. – Дръжте го!

Капитан Арно се хвърли върху Кори откъм гърба и го сграбчи през врата. Кори се задърпа като полудял, без да вижда, че самият Верел е скочил към него и в следващия миг лицето му експлоадира. Верел го беше ударил. Цялото му лице запулсира, от носа и устата му потече кръв, очите му се насълзиха. Без да обръща никакво внимание на болката, вече обзет от истински бяс, той изрита Арно в пищяла и когато се усети свободен от задушаващата хватка, се нахвърли върху Верел.

- Проклето животно! – изрева и се опита да го удари, но съветникът се изплъзна, хвана ръката му и с някакво странно извъртане го дръпна настрани и го накара да се просне на земята. Зашеметен, Кори веднага се надигна, плюейки кръв по пода, и щеше да поднови атаката си, но в този момент тримата друни, които се бяха съвзели, се нахвърлиха едновременно върху него. Двамата друни от килията също бяха изтичали навън и се включиха в обуздаването му. Кори се бореше като подивял, но не успя да им надделее. С общи усилия, петимата го замъкнаха в килията, дръпнаха най-близките вериги и оковаха ръцете му. Кори дишаше тежко, усещаше как целия трепери неудържимо, от очите му течаха сълзи. „Ще го убия, помисли си, ще го убия. Най-Светли, помогни ми . . . кълна се, че ще го убия!“

Усети как веригите дръпват нагоре ръцете му, докато не ги изпънаха до болка. Един от друните, които бяха стояли в килията, се приближи до него с решително, свирепо изражение:

- Да го наредим ли както трябва, генерале?

- Не! Махни се оттук! – Верел го изблъска настрани, задъхан, с гневно лице. После се обърна към капитан Арно.

- Ти си свободен. Като излезеш оттук, искам да съобщиш, че не желая да бъда безпокоен в следващия един час. Каквото и да става, не желая дотук да припарва никой. Дойде ли някой, ще му отхвърчи главата. Ясно ли е?

- Съвсем ясно, генерале – Арно се поклони и изчезна по коридора.

- Вие затворете и стойте отвън – другите двама друни затвориха килията и останаха отвън, с лице към коридора. Тези, които бяха стояли вътре, сега се отдръпнаха малко настрани и застанаха близо до горящото огнище.

Кори дишаше дълбоко, със стиснати зъби. Усещаше болката в изпънатите си ръце, лицето му гореше, по врата му се стичаше пот, ударите на сърцето му отекваха мъчително в слепоочията. Най-лошо от всичко обаче бяха очите на Верел – те се впиваха в него като нажежени остриета, раздираха мозъка му. Искаше му се да изкрещи: „Спри да ме гледаш, животно, спри да ме гледаш!“, но мълчеше и само продължаваше да диша дълбоко.

 Глас, долитащ от другия край на килията, го стресна изведнъж.

- Верел! – гласът беше дълбок и учудващо силен. И Кори, и Верел, се обърнаха сепнати в посоката на звученето му. Кори видя, че Делио се е поизправил и гърдите му се надигат тежко от усилието. Устните на момчето  се сгърчиха и в гърлото му отново се надигна отровна, пареща буца. „Предадох го“, помисли отчаяно, „той вярваше в мен, и аз го предадох. Казах му, че Най-Светлия никога няма да ни изостави. Той получи тази вяра заради мен. А сега какво? Пак заради мен, ще я изгуби и всичко, което е изтърпял, ще бъде напразно.“

„Почакай“, искаше му се да извика, „почакай, Делио, това не е краят, вярвам го аз все още го вярвам, не мога да си обясня какво стана, но знам, че това не е краят. .знам че това не може да бъде краят . . .“

 Верел тръгна към Делио и се спря пред него. Загледа го с мрачно лице.

- Да не би да ти чух гласа?

Ковачът го гледаше съсредоточено. Дясното му око бе затворено от мораво-виолетова подутина, но лявото бе ясно и изразяваше емоции, невъзможни да се сбъркат.

- Моля те – каза той тихо. Репликата му едва се разбра и той я повтори, навлажнявайки подутите си, разкъсани устни. Верел се поколеба, присви очи.

- Какво? За какво ме молиш?

- Просто те моля – Делио се задъхваше от усилието да говори, погледът му бе впит в този на Верел. Двамата се гледаха втренчено известно време, после Верел стисна юмруци и се отдръпна крачка назад. Пое си дъх и изрече през зъби:

- Не се бой, с пръст няма да го пипна. Все пак, той е само едно дете, нали? Честно казано, изненадан съм. Очаквах друг тип човек, в никакъв случай толкова млад и емоционален . . .

Делио изрече с усилие:

- Какво ще правиш?

- След като момчето ми каже това, което искам да знам, ще го убия – съвсем бързо и безболезнено. След това и теб. Не си очаквал друго, нали?

Делио наведе глава за момент, после я вдигна отново.  

- Можеш също и да не го правиш – каза ковачът. Верел го изгледа изпитателно.

- Мога и да не те убия?

- Не – Делио се задъхваше, очевидно от усилието да произнася правилните думи, да ги накара да звучат разбираемо. Беше толкова блед, сякаш щеше да припадне всеки момент – можеш да не убиеш него . . .

Верел поклати глава.  

- Разбирам загрижеността ти, но това не е възможно. Нямам избор.

- Напротив . . . имаш . . . както можеш да го направиш, така можеш и да не го направиш. Знаеш го. Каквито и последици . . . да има това за теб. . . все пак можеш . . . все още да избереш. – Делио шепнеше, гласът му заглъхваше. Кори преглътна, после премигна, за да проясни навлажнените си от сълзи очи. Обади се рязко:

- Делио, стига!  – зарадва се, че макар и прегракнал, гласът му звучи достатъчно спокойно – Спри, не се измъчвай! Не е необходимо!

Верел извърна рязко глава към него. Миг преди лицето му да се изкриви в подигравателна маска, Кори видя през него да преминава отсянка на ужас. „Страх го е? Страх го е от мен ли? Но защо?“

Верел направи крачка към него. Кори чуваше тежкото му дишане.

- Не искаш приятелят ти да се застъпва за теб, така ли? Не искаш да живееш или смяташ, че молбата му ще е напразна? Кое от двете?

Кори не отговори нищо. Верел сви устни:

- Всъщност, млади ми приятелю, като погледнеш реално, той е единственият, който би могъл да се намеси, за да те спаси . . . кой друг, мислиш, ще ти помогне? Смяташ ли, че ще има друг?

Кори извърна очи към стената.   

- Да, да. Виждам, че мислиш за Най-Светлия. Него чакаш. Очакваш Той да спаси и двама ви. Да, уважавам тази вяра, момчето ми. Наистина, разбирам те и уважавам вярата ти. В нея има много предимства и много хубави неща. Само че, виждаш ли . . . проблемът е, че няма много практическа полза. И това е, защото ѝ липсва логика. Я се замисли. Кажи ми, как се чувстваш сега? В този момент? – въпреки че не гледаше към съветника, Кори усещаше ехидната му усмивка. Кръвта се отдръпна от лицето му, ушите му забучаха – Объркан ли си? Така ли се чувстваш? Бих се обзаложил на всичко, че е така. Е, чувствата ти са съвсем нормални. Човек се обърква, когато в нещата, които му се случват, няма логика. Ние, хората сме логични същества. Така сме създадени. Искаме смисъл, искаме . . . как да го кажа…искаме сюжет. Вместо това, обаче, какво срещаме в живота? Един непрекъснат хаос! И кой е отговорен за това? Точно Този, на Когото ти толкова се надяваш. Питаш се – кой съм аз и какъв съм, че да ти говоря за Най-Светлия. Никой не съм, но имам много, много дълъг опит. Познавам Най-Светлия много по-добре, отколкото ти го познаваш, повярвай ми. Не искам да ти говоря без доказателства. Той казва, че много ви обича, нали? И двамата с приятеля ти сте Негови последователи. Идвате тук в Негово име. Спазвате наредбите му. Добре, погледни сега приятеля си. Мислиш ли, че се чувства добре? Така ли би трябвало да се чувства човек, действащ в името на Най-Светлия, защитен от най-голямата Сила на света? Виж го – молил се е да не те хвана през цялото време, а сега какво се получава - ти си тук, в ръцете ми. Ами за теб какво да кажем? Най-Светлия ти прави подарък . . . и с този подарък те кара да се чувстваш сигурен, убеждава те по всякакъв начин, че с него си защитен от всичко, по всяко време и после, хоп! в най-критичния за теб момент, ти го взима и изчезва. Струва ти се странно, чудиш се какво става, но всъщност не е странно, много е просто. Такава е природата на Най-Светлия. Не търси логика в действията му. За Него, ние сме само един експеримент. Докато си жив, Той ще експериментира с теб, ще ти дава ту спокойствие, ту страх, ще те подлага на едно или друго изпитание без никакво обяснение, просто за да регистрира реакциите ти и да си ги запише в дебелия небесен тефтер. . . а накрая ти изобщо няма да разбереш как и защо ще свърши всичко.

Верел замълча и го гледа мрачно известно време.

- Няма смисъл да Го защитаваш, млади ми приятелю. Няма смисъл да търпиш страдания заради Него. Повярвай ми, недей да даваш нищичко, защото накрая, така или иначе, ще излезеш на задънена улица.

Всяка дума на Верел се забиваше като нож в сърцето на Кори. Той се опитваше да отхвърли чутото, опитваше се да не му обръща внимание, да го игнорира, но измъченото лице на Делио бе пред очите му, в съзнанието му бе и целия път, който бяха изминали дотук, движени от надежда, която сега сякаш се бе стопила напълно и за двамата. Ами ако Верел бе прав? Ако той бе прав, то тогава може би всичко свършваше тук, и може би наистина целия път се бе оказал безмислен. Дошъл бе краят и по някакъв начин, това бе толкова лесно...  

- Кори . . . – гласът на Делио, долитащ към него, с някаква неясна молба, но той не го чуваше. Оставаше само фигурата на Верел, надвиснала над него като каменен сфинкс от древността, изпълнен с ужасяваща, нежелана мъдрост. Кори почувства безсилие, не можеше да се бори, пронизващия поглед, впит в лицето му, го поглъщаше, хвърляше в черна, дълбока пропаст, от която измъкване нямаше.

- Аз самият не съм всесилен, момчето ми . . . – гласът на Верел тътнеше, сякаш идваше от някъде много далеч – мислиш ли, че щях да мога да ти взема пръчката, ако Той не ми беше позволил? Сам разсъди за това . . .

Сам разсъди за това.

Имаше нещо странно в тези последни думи на Верел, нещо, което изведнъж сепна Кори. Или по-скоро в тона, с който бяха изречени. Някакво прибързване, някакво трепване, някаква неискреност, сякаш съветникът бе актьор, който произнасяше полу-забравени реплики. Актьор, който се страхува да не го открият, че всъщност лъже . . . и че това, което предлага на публиката не е нищо друго освен прах в очите, за който те след това да си заплатят.

Кори премигна, погледът му се изясни и той се обърна към съветника. Да, лицето на Верел, сега като го виждаше, бе абсолютно неестествено, мускулите му бяха опънати като на дървена статуя. Сякаш бе сложил маска. И това малко мускулче на челюстта му . . .как трепереше само, и капчиците пот по челото му… определено не бе само от горещината в килията. „Страх го е, Верел се страхува“, осъзна отново Кори, „страхува се от мен, но защо? Защо?“

Всъщност не беше ли цялата му реч лъжа, лъжа от началото до края, предназначена единствено да го заслепи от . . . от . . .

(истината?)

какво? Защо си бе дал толкова труд да съчини цялата тази реч? Защо толкова се мъчеше да го настрои срещу Най-Светлия, защо, след като, ако Най-Светлия бе решил да им помогне, нямаше да има никакво значение какво мисли той, нито който и да било друг?“

„Така ли? А може би всъщност единственото, което има значение както за Верел, така и за Най-Светлия, е какво мисля аз . . .“

”Най-Светлия ти дава тази пръчка, за да изяви себе си. ”

„Най-Светлия може да свърши всичко сам, но Той избира велики хора и им поверява своите велики дела . . . иначе нашият живот просто не би имал смисъл . . .“

”Ако Той не ми беше позволил  . . . ”

Най-Светлия ти прави подарък.

”Не разбирам . . .”

”Това е дар за теб, от Най-Светлия.”

Рязкото изтракване на токовете на Верел го стресна. Кори премигна и разтърси глава. Съветникът се бе приближил още повече към него и сега лицата им почти се докосваха.

- Слушай, ще бъда откровен, няма смисъл да те лъжа – промълви Верел.  Знаеш, че не мога да ви оставя живи. Имам си цели, а както и да си говорим, прекалено голяма заплаха сте за мен. Нужно ми е да знам каква точно е информацията, която имате за мен. Че принцесата знае всичко, това ми е вече ясно, но ме интересува дали сте казали на още някого. Ако ме осведомиш за всичко това, ще ви осигуря съвсем бърза смърт. В противен случай нещата ще се усложнят. Повярвай ми не искам това. Искам нещата да приключат побързо. Е? Какво ще кажеш? 

 

Кори мълчеше. Верел въздъхна нетърпеливо, наведе се и стисна силно мускула на ръката му, над рамото. Кори трепна, но се насили да не се дръпне.

- Наистина нямам време – натърти Верел – така че няма да те питам десет пъти. Ако не ми кажеш веднага какво точно знаеш за мен, и кой друг освен вас двамата и принцеса Еми е осведомен, ще накарам тези двама мъже да пребият приятеля ти. До смърт. Ето с това. – вдигна от желязната маса една тежка дървена тояга и я показа на Кори – повярвай ми, не е най-приятния начин да се умре. – Кори усети как дишането му се ускорява, но продължаваше да мълчи. Погледът му се прокрадна от лицето на Верел, към това на Делио – какво да правя, кажи ми какво да правя, моля те – и с полезрението си видя как Верел отстъпва крачка встрани, после вдига ръка към двамата друни в килията. Те взеха по една дървена тояга и се приближиха към Делио. Единият от тях вдигна тоягата си, приготви се да я спусне . . .

- Чакайте – каза Кори. Делио го гледаше и клатеше едва забележимо глава: ”Не.” Кори преглътна. Верел даде отново знак и мъжете се отдръпнаха настрани. Съветникът погледна към Кори:

- Е?

„Това е дар за теб, от Най-Светлия . . .дар, с който Той ще се изявява.“  

И за един миг, Кори отново се върна там – сред онзи успокояващ горски мрак, в онази нощ в костелинската гора, и отново усети съвсем живо топлината на запаления малък огън; видя ниските стени на уютната малка пещера; там, където старият Морио седеше и му говореше. Морио, който за първи път го бе накарал да се чувства значим, да се почувства нещо повече, от това, което е; Морио, който му бе дал възможност да надскочи себе си хиляди пъти. Отново чу гласа му – приятен, уморен, леко дрезгав – да му говори за неща, които тогава все още не бе могъл да разбере . . .

Той може да действа без нас, Кори. Може, и го прави винаги, когато наистина е необходимо. Но, ако го правеше постоянно, тогава какъв би бил смисълът на нашето съществуване? Представи си Най-Светлия да правеше непрекъснато всичко сам – тогава защо изобщо да ни създава? Ние сме Негови деца, Кори; деца, които трябва да пораснат, за да се научат да използват Неговите сили, и по този начин да достигнат до пълно себеосъществяване. Да, Най-Светлия може да свърши всичко сам, но Той избира велики хора и им поверява Своите велики дела . . . иначе нашият живот просто не би имал смисъл. И в тази връзка, едно много важно нещо, което трябва да научиш – за да осъществиш докрая съдбата си, ти е необходима не само вяра в Него, но и вяра в самия теб като Негово творение.

„Страх ме е, Най-Светли . . .просто много ме е страх . . . не знам дали ще мога . . .“

Най-Светлия ми се яви в съня ми и ми каза, че иска да ни даде всичко. Иска да ни даде цялата си сила и да я остави да я използваме в Негово име, да се борим за Него. Иска да повярваме, че като негови деца, сме не просто достойни – ние сме създадени да носим неговия облик и лице. Често пъти, това, което не ни достига, е именно липса на вярата в самите нас. Ние можем да повярваме, че сме негови наследници и че имаме вътрешната възможност да се справим с това, което ни възлага.

И гласът на Верел – нисък, равен, изпълнен с безкрайно самодоволство: ”Мислиш ли, че щях да мога да взема пръчката от теб, ако Най-Светлия не ми беше позволил?”

”Ако Най-Светлия не ми беше позволил . . . ”

И после отново това, което бе чул неотдавна, в малкия съветнически дом тук, в този град, докато бе бързал да дойде в двореца, онова, което му бе направило толкова силно впечатление, също както далечните думи на Морио: ”Иска да ни даде цялата си сила и да я остави да я използваме в Негово име.“

Това е смисълът на нашето съществуване.  

Помещението се завъртя около него и в един миг, Кори вече не бе в задушната килия, а летеше нагоре, летеше бързо, по-бързо от птица, както бе летял преди време в един полу-забравен сън. Беше високо, страшно високо, и синьото небе постепенно отстъпи място на безкраен мрак. Мракът бе прорязван от бледи светила, които просветваха от някъде много далеч и докато летеше, той отново видя странните, полукръгли форми на планети, които се въртяха и преминаваха край него, и по-малките, неравни парчета материя, които  профучаваха от лявата и дясната му страна с безумна скорост. Той продължи да лети нагоре (или всъщност само така му се струваше, защото тук нямаше нагоре и надолу, нямаше никакви посоки) и усети как постепенно край него става по-топло и по-светло. Светлината, която бавно започна да прониква наоколо, бе по-мека и нежна, едновременно ненатрапчива и всепоглъщаща; едновременно стояща сякаш само в сърцето му и разстилаща се навсякъде, накъдето обърнеше поглед. И той го видя – къде беше? пред него? зад него? не можеше да разбере . . . но беше там, фигурата, която излъчваше тази светлина, съсредоточието на този въртоп от безкрайна енергия, която поддържаше всичко, цялото вселенско битие и съществуване; която бе в основата на всичко. Както и преди, тази фигура гледаше към него. Стоеше неподвижно и чакаше. Кори усети как лети към нея, докато светлината не нарасна дотолкова, че го обгърна целия, запулсира във вените му, започна да прозира от ръцете, краката, от цялото му тяло. После той се спря – макар че пак беше трудно да се каже, че бе спрял, защото тук сякаш всичко бе в едно безкрайно движение – но вече не напредваше към фигурата, а стоеше на известно разстояние от нея и също я гледаше.

”Кори” каза му фигурата. Той не виждаше добре лицето ѝ, защото тя светеше много силно, но чертите бяха неопределени, биха могли да бъдат чертите на всеки един човек на света. Гласът, който чу бе, също както светлината, силен, и същевременно ненатрапчив; предназначен сякаш единствено за него, и същевременно отекващ в цялата вселена. ”знаеш Кой съм, нали?”

„Разбира се, че знам“, помисли Кори и за негово удивление, мислите му проехтяха край тях, сякаш ги бе изрекъл гласно. Той се взря във фигурата и видя как тя леко кимва, в знак на разбиране.  

”Искаш ли да ме попиташ нещо, Кори? Ако имаш някакви въпроси, задай ги.”

Кори искаше да попита милион неща – къде бяха, как точно се бе озовал тук, дали съществото пред него бе наистина Най-Светлия или просто образ, построен за човешките очи; какъв бе смисълът на живота, какво точно ставаше след смъртта... Но той почувства, че не такива въпроси искаше да чуе фигурата, че има други, много по-неотложни заради които той всъщност бе тук.

”Какво се случи?”, попита той, ”защо се озовахме в това подземие, във властта на Верел? Защо пръчката бе унищожена?”

Макар че не виждаше добре, стори му се, че фигурата се усмихва.

”Пръчката бе унищожена”, отвърна съществото, ”защото вече нямаш нужда от нея.”

Кори почувства как потреперва и сякаш изведнъж се смалява. Съвсем тихо, едва чуто и за самия него, той прошепна:

”Но ти ми я върна веднъж . . .”

”Тогава все още не беше готов.”

Вие сте деца на Най-Светлия . . . .и идва време, в което трябва да пораснете.

”Не разбирам . . . ”

”Не разбираш или не искаш да разбереш?”

”Аз . . .”

”Дойде времето, Кори. Времето, в което трябва да решиш какво да правиш. Времето, за което те подготвях по време на целия път. Затова бях с тебе непрекъснато. Затова ти върнах пръчката, за да не се усъмниш в Мене. Но такива неща биха се случвали непрекъснато, а аз не искам те да спират пътя ти.“

”Но . . . ”

”Пръчката, която бе с тебе, бе важна, за да ти помогне да свикнеш с реалността на силата ми. Но не бе това истинското нещо, което исках да ти дам, Кори. Защото аз не се намирам в отделни предмети, които могат да изчезнат или да се загубят, и които могат да станат причина да изгубиш вярата си, а съм в сърцето и душата на всеки човек!”

”Аз . . .” мислите на Кори секнаха, залюля го безсилие, прииска му се да се стопи, да изчезне в мрака и да не се връща никога повече.   

”Затова ставам истински силен в света единствено когато се намирам в самите хора . . . а не в някакви предмети, които те държат. ”

”Но това е . . . ”

”Това е страшно е, нали? Вижда ти се непосилно. Да приемеш Моята сила в самия себе си, означава и огромна отговорност. Дали ще се справиш? Дали си достоен? Какво ще правиш с нея, как ще я ръководиш? До този момент, точно това те спираше да дойдеш при мен и да я поискаш. Вярата, която ти липсваше до този момент, бе не вярата в Мен, а вярата в самия теб. Вярата, че си способен, че си достоен, че си достатъчно дорасъл, за да се справиш с това, което исках да ти дам още в началото. ”

”Не знам какво искаш от мен” прошепна Кори с отчаяние, „не знам”.

”Искам да бъдеш мой служител. Да се биеш за Мен. Избрах те, за да поведеш хора, които имат нужда от теб. Идват тъмни времена, идва война, която трябва да бъде спечелена. Не само заради Агория, а и заради други кралства, които, ако вие загубите, скоро ще ви последват в мрака . . . а това не трябва да се случи.”

Кори помълча, после прошепна:

”Имам ли избор?”

”Разбира се” гласът на съществото бе благ, но и някак тъжен ”винаги имаш избор.”

Кори затвори очи, искаше да се откъсне от обстановката, но светлината прозираше и под клепачите му. Сега, с духа си, той бе пренесен много далеч, но тялото му все още бе в онази килия . . . там беше и Делио, който щеше да умре, ако той не измислеше разрешение, да го спаси. Щеше да умре и самият той, а след това Верел да донесе пълна разруха на кралството.

”Ако не приема това, което ми предлагаш”, каза Кори, ”двамата с Делио ще умрем. Това означава, че всъщност нямам избор.”

”Напротив” каза съществото ”Дори и сега да ми откажеш, мога пак да ви избавя. Ще срутя камъни от тавана, които ще убият Верел и другите двама мъже. Или ще ги повали сърдечна атака. Мога да пратя заметресение в двореца. Вие ще се измъкнете и всичко ще свърши така. Ще разкажеш за силата Ми, ще се прибереш у дома и ще те оставя да живееш живота, който искаш да водиш. Това ли е желанието ти?”

Кори се поколеба. В ума си виждаше спокойното бъдеще, което му бе описало съществото, но виждаше и бъдеще, по черно и от пълен нощен мрак; бъдеще, в което ужасната сила на Саурия владее света. И не бе само това – той чувстваше, усещаше, че целият път, който бе изминал, го води дотук. Разбираше, че Най-Светлия не действа сам, а използва хората, за да се изяви във света, защото искаше да придаде значение и на самите хора, защото искаше, чрез силите които те приемат от него, да ги възвиси до Себе си, да ги направи могъщи и прекрасни същества. Сега това бе кристално ясно в съзнанието му. Усещаше също любовта и молбата, които идваха от светлината пред него, разбираше защо тази светлина го моли да се съгласи. Почувства и своята любов към тази светлина, любов, от която не можеше да избяга . . . същата любов, която в началото го бе накарала навремето да вземе без никакво колебание решението да тръгне към Пила.

Кори затвори отново очи.

”Добре”, отвърна той и с тази негова дума всичко бе окончателно решено ”ще направя каквото искаш.”

”Тогава си готов?”

”Да . . .готов съм.”

”Протегни ръка.”

Кори протегна ръка и видя как в същия момент фигурата от светлина е протегнала своята към него. В съзнанието му изпъкна друг момент, в който бе видял това, в онзи друг далечен сън. И тогава съществото бе искало да хване ръката му, и тогава той самият почти го бе пожелал, но нещо му бе пречело тогава – какво?

(да, раната; раната във врата ми, тя ми пречеше и не можех да вдигна ръката си)

нещо, което не можеше да си спомни много добре. Но каквото и да бе, вече го нямаше. Сега бе напълно свободен и летеше напред и в един миг протегнатите му пръсти достигнаха пръстите на съществото от светлина. Пръстите им се докоснаха, после той почувства как ръката отсреща хваща здраво неговата. Беше странна, неземна хватка, пръстите им сякаш се разтопиха едни в други. Кори почувства как в същия миг нещо го изпълва, навлиза във всяка клетка на тялото му, завладява го изведнъж, бурно, разтърсващо, мощно. Това бе светлина, която вече не бе само край него, а се бе разгоряла вътре в самия него, бе го изпълнила целия; той се бе слял със светлината и бе станал част от нея. Усещаше безкрайната сила на тази светлина, тя го владееше, проникваше във всяка фибра от тялото му. Обзе го еуфорично опиянение. Бе затворил очи, не искаше да усеща нищо друго, освен светлината, да остане слят с нея завинаги. В този момент почувства как блестящата фигура бавно го пуска, отделя се от него. Тя се отдръпваше назад, а той, без да осъзнае как, бе започнал да лети обратно и постепенно се връщаше там, откъдето бе дошъл. Фигурата от светлина си беше отишла, но самата светлина продължаваше да е в него, гърдите му бяха пълни със сила и безкрайна енергия. Обърна се и се гмурна решително надолу в морето от тъмнина, докато светът, който познаваше, не заблестя отново под него – светът, изпълнен със синевината на обширните морета и огромните, чудни, познати и непознати, все още неизследвани земи.

Когато се осъзна, беше отново в килията, от която сякаш бе отсъствал часове. Всъщност очевидно са били само няколко мига, защото Верел все така стоеше пред него с очаквателно лице, готов да чуе исканата информация. Бе леко приведен и златистите кантове и копчета на червената му униформа блестяха на пламъците на горящия огън. Кори усети колко е горещо, косата залепваше от пот за челото му, вдигнатите му нагоре ръце бяха изтръпнали и сковани от болка, стоманените окови се врязваха в китките му. Неотложността се впи в стомаха му – бе трябвало да каже нещо, да направи нещо веднага, в противен случай тези хора щяха да убият Делио. И после той вдигна очи нагоре и усети, че това, което бе взел от странното си пътуване в онзи друг свят, продължава да е с него. Светлината бе в него; тя все така го изпълваше и бе все така разтърсващо мощна. И Най-Светлия бе съвсем близо – този път по-близо, отколкото го бе чувствал когато и да било.

Какво да направя?

И чу гласа Му – говореше сякаш на сърцето му, но думите му бяха съвсем ясни: „Направи каквото пожелаеш. Сега можеш да направиш всичко.“

Кори машинално дръпна веригите – и веднага, вместо да усети болезнения натиск от опъването, той почувства как оковите се отварят, веригите се смъкват и с дрънчене падат встрани от него.

Светлината! Силата . . . о, Боже безкрайната светлина и силата . . .о Боже светлината, светлината, светлината!

Той свали ръце и ги погледна изумено, сякаш не бяха неговите. Китките му бяха ожулени и улейчетата се бяха изпълнили с кръв. Вдигна глава и видя как очите на Верел са се разширили. Безумен ужас изпълваше погледа му.

- Не! – извика съветникът задавено – Не . . . не! Не, не, не!

Кори го гледаше, сякаш за първи път го виждаше. После протегна бавно ръка към него. Не знаеше точно какво ще направи, но в същия миг съветникът отлетя назад, блъсна се в решетките на килията, залитна и падна на земята, където изкрещя още веднъж ужасено, следейки Кори с безумния си поглед.

Кори постоя за миг неподвижен, после бавно се обърна към Делио. Приятелят му го гледаше с широко отворени очи. Кори задържа погледа си върху него, после се усмихна леко. Усмивката му се стопи, когато видя двамата мъже, които стояха отстрани. Техните очи също бяха широко отворени. Те все още държаха дървените тояги, но като го видяха да пристъпва към тях, хвърлиха тоягите и се отдръпнаха назад към стената. В гърдите на Кори се надигна безумен гняв. Той погледна една от тоягите, паднала на земята. Гледа я, докато тя не започна да се надига бавно от пода, привлечена сякаш от силата на погледа му. Вместо да тръгне към него, обаче, тя се насочи по въздуха във противоположна посока, към свитите до стената друни. Когато видя тоягата да надвисва над него, единият изкрещя. Хукна да бяга, но тоягата го настигна, започна да го удря по гърба и накрая го халоса с все сила в главата. Той се просна безжизнен на пода, след това процедурата се повтори и с втория и скоро и двамата лежаха мъртви на земята.

През цялото това време Кори стоеше с гръб към Верел и внезапен див рев го накара да сепнато да се обърне. Верел се бе надигнал и в ръката му блестеше малка кама. Секунда преди Кори да реагира – може би само с толкова се забави да предотврати инцидента – съветникът хвърли камата. Оръжието полетя напред, проблясвайки във въздуха и се заби право в гърдите на Делио.  

Кори изкрещя и в същия миг Верел се намери в стихията на невидим водовъртеж, който го сграбчи и го завъртя лудешки, насочвайки го към железните решетки на килията. Там с мощен тласък го дръпна назад и после със все сила удари главата му в железата. От удара се чу неприятно изпукване, тялото на Верел се разтресе и след това, вече безжизнено и бездиханно, се строполи тежко на пода.

Кори се обърна, спъна се, надигна се и хукна към Делио. Откачи веригите му с ръце и едва успя да удържи тежкото му тяло, което се свлече на пода. Коленичи над него, усещайки как лицето му се изкривява от сълзи, как ръцете му треперят и едва успяват да посегнат към ножа, стърчащ от гърдите на ковача. „Не! Боже, не! Не! Не умирай! Моля те, не умирай! О, Боже, Делио, не умирай. . .не умирай, моля те!“

Той се наведе над приятеля си. Ковачът все още дишаше, но дишането му бе пресекливо; ножът се бе забил почти до дръжката, съвсем близо до сърцето. Кори го гледаше и осъзнаваше, че на Делио му остават вероятно не повече от няколко секунди живот. Но той нямаше да умре. Не можеше да умре. Не, той нямаше да умре!

Сграбчи дръжката и с едно рязко движение, измъкна ножа от гърдите на ковача. Силна струя кръв опръска лицето му; Делио се закашля и на устните му изби кървава пяна. Той извъртя слабо очи към Кори; устните му се раздвижиха, сякаш искаше да каже нещо, но не можеше. Кори докосна за миг устните му с пръст. „Тихо“, каза му с очи, „тихо, почакай малко. Почакай.“

После момчето сложи дясната си ръка на гърдите на Делио, там, където беше раната. Задържа я и насочи цялата мощ на светлината, която чувстваше в себе си, към тази рана. Усети как мощната, разтърсваща енергия потича от него към Делио, как преминава от ръката му и се влива в плътта на ковача. Излекувай го. Излекувай го. Излекувай го. Светлината струеше към приятеля му, любовта му, цялата любов на вселената се вливаше в него, изпълваше го и на Кори му се стори, че в един миг, цялото тяло на Делио стана прозрачно. Трептеше, като фигурата на ефирен дух от силата на изпълващата го светлина и под кожата му си личаха костите, мускулите и вените, блестящи, като изваяни от чисто злато. Кори притвори очи. Целият трепереше от напрежението на изпълващата го мощ. Не знаеше колко дълго бе стоял така, но по едно време почувства, че гръдния кош под ръката му се успокоява. Движенията на гърдите на Делио, от остри и накъсани, постепенно станаха бавни, дълбоки и равномерни. Кори отвори очи, погледна към ръката си, после бавно я отдръпна.

Ковачът бе извърнал глава към него и го гледаше със странно, неотклонно изражение. Кори погледна към гърдите му и видя, че раната там е напълно зараснала. Дори следа не бе останала от нея. За миг Кори залитна от облекчение, както стоеше на едно коляно до приятеля си. После се наведе напред, потърси ръката на Делио и здраво я стисна с лявата си ръка. На лицето му се появи слаба усмивка:

- Слава на Най-Светлия. . . всичко ще е наред, Делио. Вече си добре. . .добре си.

- Кори – прошепна Делио, с поглед, все така неотлъчно взрян в лицето му. Продължаваше да говори трудно, заради подутите си, обезобразени устни – какво направи ти? Какво направи?

- Почакай. . .моля те. Да оправим всичко. – и Кори докосна лицето му, прекара пръстите си през раните, които изчезваха на мига, щом дланта му минеше през тях. Скоро по лицето на Делио нямаше и следа от нараняване и то възвърна напълно предишния си здрав вид. Кори дръпна леко Делио за ръката, за да го накара да се надигне до седнало положение. После сложи ръце на раменете му и затвори очи. Светлината се плъзна по гърба на ковача, и в момента, в който минаваше върху обезобразената плът, тя се променяше; кръвта изчезваше, разкъсаните мускули се възстановяваха, гърбът му се покриваше с гладка, блестяща кожа. Тя вече бе чиста и без следа от татуировката, която ковачът бе носил толкова години. Изглеждаше посвежа, по-мека и еластична и от кожата на малко дете. Накрая Кори бавно свали ръце от раменете му и се отдръпна назад. Делио се раздвижи, надигна се внимателно и се изправи на крака. Бе опрял ръката си на рамото на Кори, но явно по-скоро за психологическа, отколкото физическа опора. Изглеждаше напълно бодър и свеж, в по-добра форма и по-подмладен, отколкото Кори някога го бе виждал. Движенията му, обаче, бяха несигурни и плахи. Въпреки че се усмихваше, той се отдръпна леко назад.

- Кори? – попита той тихо отново. В погледа му, заедно със страхопочитанието, започна предпазливо да се промъква някаква всеобхватна, всепоглъщаща радост – Кори, какво стана? Какво направи? Какво..какво направи?

- Не аз . . . промълви Кори усмихнато – не го направих аз, Делио. Беше Светлината. Не я ли почувства? Светлината ни спаси. Тази светлина. . . тя е всичко...тя е изворът на съществуването ни! Тя може да направи всичко! Всичко!

- Но как. . . как така. . .

- Невероятно е, нали? Неописуемо е!

- Боже, това трябва да е сън. Моля те, кажи ми, че не е сънувам, Кори! Моля те, кажи ми, че не е сън!

Кори кимна. Усмивката не изчезваше от лицето му.

- Не е сън.

- Но. . .Кори. . . о, Светли сили. . . Боже, не мога да повярвам...не мога...

- Знаех, че нещата не могат да свършат така, Делио. Просто знаех. Бях напълно сигурен.

 

 

Напълно останал без думи, Делио гледа Кори още няколко мига, после хвърли поглед наоколо. Видя четирите стени, които се издигаха край тях, високи, надвиснали над главите им с бездушната си тежест; пропити от влага и потъмнели от времето. В голямото огнище, пламъците на огъня бумтяха глухо и разпръскваха несекващата си топлина във въздуха. До огъня се издигаше масата с разхвърляните върху нея окървавени инструменти, железните вериги висяха над главите им. В другия край лежаха труповете на двамата друни, сгърчени до грапавата мазилка. Тялото на Верел бе по-настрани, проснато напреки на желязната врата. Лицето му бе полуобърнато към Делио, едната му ръка бе преметната през гърдите. Само при вида му, Делио целият потрепера. В съзнанието му, все още нестихваща, бе цялата нечовешка болка, която този мъж му бе причинявал само допреди минути, омразата, с която го бе залял, чудовищния мрак, в който го бе потопил. Наистина ли бе мъртъв? Или можеше всеки момент да се надигне от земята, да го сграбчи за ръката и да го завлече към ада заедно със себе си?   

Делио неволно отстъпи крачка назад и извърна очи от тялото на министъра. Отново обгърна с поглед килията. Цялата обстановка около него свидетелстваше недвусмислено за ужаса, който бе изживял и все пак нещата се бяха променили. Незнайно как, само за секунди, бяха станали така коренно различни, че разумът му едва смогваше да го осъзнае. Колко неща щяха да се променят оттук нататък, по същия невероятен начин? Колко безкрайна щеше да е силата на доброто в този фантастичен нов свят, в който навлизаха?  

Той погледна за миг панталоните си; зеленият им цвят не личеше от пропилата се в тях кръв. Погледна ботушите си, които също бяха оплескани с кръв, локвите кръв по пода, кръвта върху зловещите инструменти на масата. Разтърси глава и затвори очи. Протегна ръце настрани, сви юмруци, после ги отпусна. Наведе се леко напред, после отметна глава назад. Отвори уста и си пое дълбоко въздух. Не, нямаше съмнение. Беше напълно здрав. Не усещаше никаква болка никъде, нещо повече – бе изпълнен с такава свежест и енергия, все едно не бе на тридесет и осем, а на шестнайсет години. Не помнеше откога не се бе чувствал така добре. Чувстваше се буквално като възкръснал - и не само физически, а и психически. В тази килия, Верел бе смазал не само тялото му, но до голяма степен, и духа му; накарал го бе така да се обезвери, че накрая единственото, което бе чакал, бе смъртта си, а сега. . .сега. . .о, сега!. . .

Той се обърна внезапно към момчето, което стоеше до него, дръпна го към себе си и го прегърна с все сила. Така силно го стискаше, че Кори накрая го плесна по гърба с едната си ръка.

- Добре де. . . пусни ме вече, ще ме задушиш! – но момчето се смееше. Делио отслаби прегръдката си, също засмян, после го пусна и обгърна раменете му с ръка.

- Благодаря ти, Кори! О, благодаря ти! Светли сили, чувствам се толкова добре, все едно мога да вдигна целия дворец на главата си! Такова нещо не съм изпитвал никога! Просто не мога да повярвам, че е възможно!

- Да, усещам много добре как се чувстваш! Недей само да си изкарваш силата върху мен, че после ще трябва ти да ме лекуваш! – Делио се усмихна и го бутна с юмрук по рамото. Кори продължаваше да се смее, после изведнъж и той го прегърна, с не помалка сила, и с някакво безумно отчаяние, което накара Делио да трепне изненадано. – Делио. . . ако знаеш колко се радвам, че си добре! Щях да откача като те видях тук в това положение! Щях да полудея, казвам ти! Как можа да го направиш. . .как можа да дойдеш, да се навреш тук и да. ..как, как можа!

Делио се отдръпна малко назад и сложи ръката си на рамото на момчето. Кори го гледаше; усмивката му внезапно се бе стопила и устните му трепереха, сякаш всеки миг щеше да се разплаче. С още по-силна изненада, Делио осъзна, че въпреки новопридобитата си невероятна сила, Кори все още е детето, което познаваше. Характерът му си бе съвсем същият. Това откритие го накара да се почувства изведнъж по-спокоен, по-уверен; върна част от бащинското чувство на закрила, което изпитваше към момчето.

- Не знам, Кори…не знам защо го направих...но това вече е минало! Вече нищо няма значение! Нали?– Делио го гледаше, щастливата усмивка не изчезваше от лицето му. Кори го погледна объркано за миг, после поклати глава и също се усмихна треперливо.

- Да –отвърна – мисля, че вече няма значение.

- Искаш ли да се махаме оттук, а?

- Да. Да се махаме. Веднага.

 

 

Докато Делио навличаше захвърлената си на пода риза, Кори се наведе над един леген с вода до огнището и изми кръвта от лицето и ръцете си. Хвърли една част от водата в огъня и го угаси. Вслушан в съскането на овъглените дървета, той се огледа наоколо. Обстановката бе претърпяла някаква странна промяна, която в първия миг той не можа да осъзнае точно, после разбра каква е. Килията приличаше на изоставена. Стените изглеждаха западнали, свличащи се надолу като потъващи планински насипи. Масата, инструментите върху нея, веригите, му се видяха занемарени и ръждясали, сякаш от години никой не бе стъпвал тук и не ги бе докосвал. Труповете на пода, като се осмели да хвърли поглед към тях, му се сториха смалени, изсушени, трошливи, сякаш изровени от вековна гробница. „Това е краят на целият ми предишен живот“, помисли Кори внезапно, „това е краят на цяла една епоха.“

Той погледна към Делио. Ковачът се бе облякъл, но стоеше, без да помръдва, взрян в тялото на Верел до вратата. Кори се зачуди дали и за него случилото се вече е наистина минало, или той все още е под влияние на кошмара, преживян на това място. Като съдеше по скованото му лице, май не бе забравил нищо. И очевидно това му пречеше да се доближи до трупа, който запречваше решетките и изхода им навън.

Кори отиде до Делио и докосна успокоително рамото му. После пристъпи напред към вратата. Потрепервайки леко от отвращение, прекрачи тялото на Верел, после изрита краката му настрани, за да освободи входа. Бутна вратата и тя се отвори със скърцане.

- Хайде – обърна се Кори към Делио – да тръгваме.

Делио го погледна с едва прикрита благодарност, после го последва навън в коридора. Той беше напълно пуст. Кори се огледа с колебание. Свещниците на стената още горяха и бледата им светлина осветяваше изронения под и решетките на килиите. Цареше пълна тишина; само отнякъде се чуваше монотонното капене на вода.

- Имаше още двама – каза Кори тихо – стояха в коридора, пред вратата. Помня, че Верел им беше казал да пазят отвън. Къде са отишли?

- Не знам – каза Делио – но едва ли ни устройват засада. Сигурно са избягали, като са видели какво става. Може би вече са информирали повечето от стражите горе за ситуацията. Интересно как ли ще ни посрещнат?

- Да, как ли? – лека усмивка се плъзна по устните на Кори. Делио също му се усмихна, с блестящи очи, после двамата се запътиха нагоре.

Преминаха коридора и се заизкачваха по стълбището към приземния етаж. Когато се озоваха на равнището на земята, Кори почти се сепна от обилната светлина в първия коридор. Тя идваше не само от огромните свещници по високите стени, но и от вдигнатите капаци на десетките, наредени един до друг прозорци. Светлината, която нахлуваше през прозорците говореше, че навън още е ден. Със странна почуда, Кори си помисли, че вероятно не бяха минали и два часа, откакто бе дошъл тук в трапезарията да обядва и Марио го бе разсмивал със шегите си за сготвените селяни.

Пред тях стояха някакви друни, които ги гледаха със странни, предпазливи изражения. Единият прошепна нещо на другия. Кори и Делио се приближиха бавно към тях. Единият попита:

- Кои сте вие? Къде отивате? – опитваше се да говори строго, но несигурният му глас го издаваше. Кори погледна към Делио, който само се усмихна и извърна очи встрани. Кори се поколеба за миг, после каза:

- Отиваме при принцеса Еми. Къде са покоите ѝ?

Друните го гледаха безмълвно. Двамата избягали пазачи от килията определено бяха успели да им разкажат за събитията, на които бяха станали свидетели, защото объркването им бе очевидно. След минута, единият каза:

- Принцеса Еми не приема посетители днес. – отново помълча, после добави  - така е наредено.

Кори отново почувства силата в себе си. Тя вече бе неизменна част от него, изпълваше го, готова да се надигне винаги, щом му потрябваше. Силата бе станала самата му същност.   

- Наредено ли? – повтори Кори тихо. Не промени изражението си, не повиши тон, но остави силата да изпълни очите му. Друните подскочиха, отстъпиха рязко назад - наредено ли? От кого?

Двамата се отдръпнаха още по-назад. Той попита пак:

-  Ще ми кажете ли къде е принцесата?

Единият бързо вдигна ръка назад:

- Нагоре по стълбището, десетия етаж, вляво.

- Благодаря. – Кори кимна на Делио, който бързо го последва по стълбите. Двамата подминаха друните, без да ги погледнат повече. По нагоре по коридора, се появиха нови пазачи. Тези обаче не знаеха нищо за идентичността им, бяха враждебни и напълно самоуверени. Понечиха да ги задържат, но Кори ги повали на земята с едно движение на ръката. Докато се изкачваха етаж след етаж, десетки друни се опитваха да им пресекат пътя, но Кори протягаше ръка и те до един падаха настрани край него като класове, покосени от сърп. Докато се изкачат догоре, явно слухът за него се бе разнесъл навсякъде, защото пазачите пред покоите на принцесата бяха предпочели безславно да се оттеглят. Сега там нямаше абсолютно никого. Когато спряха пред високата абаносова врата, Кори затвори очи, за миг обзет от странна несигурност. Делио сложи ръка на рамото му и когато Кори го погледна, му се усмихна топло.

- Хайде – каза Делио – да влизаме.