18.08.2019 г., 7:12 ч.

 Господарят на светлината 2 

  Проза » Повести и романи
884 1 0
Произведение от няколко части « към първа част
42 мин за четене

ГЛАВА ВТОРА

КРАЛСКИЯТ СЪВЕТНИК Е ПРИТЕСНЕН

 

Пила бе град, който въпреки четирите века лишения, не бе изгубил грандиозността си. Чужденците, които го посещаваха, се връщаха по родните си земи за да разказват години наред за блясъка и чистотата, която са видели в столицата на Агория. Агория бе страна на планини, страна на височини, и всяко селище, малко или много, отразяваше това. Но Пила поразяваше със стремежа си да надхвърли дори и устрема на планинските върхове. Крайните квартали бяха с по-ниски постройки. Там преобладаваха белите, квадратни широки къщи на майсторската и златарската гилдия. Още по-назад бяха градските домове за най-бедните – те също се измазваха в бяло и боята се поддържаше, въпреки че около къщите цареше мръсотия и нищета. В централната част, градът се надигаше. Там сградите – до една от чист бял камък – се редяха една до друга, тънки и високи, завършващи с остри върхове, повечето от които някога са били златни, но сега се белееха, златото отдавна изтъргано и изразходвано. Тези сгради, предимно благороднически и университетски, се редяха в кръгове, а кръговете образуваха спирали, чиято най-вътрешна точка беше кралския дворец. Той и двата по-ниски, прилежащи дворци, бяха единствените, запазили златните си върхове. Кралския палат се извисяваше над другите два и върхът му приличаше на игла, натопена в слънцето. Тя разпръскваше лъчите си на стотици километри в диаметър и осветяваше и най-малкото кътче на града. Виждаха се широките зелени градини около трите дворци, високата ограда, разделяща кралските сгради от благородническите квартали. Ако човек би могъл, с крилете на птица, да се издигне над града, би съзрял океан от белота и зеленина, защото градините и дърветата бяха в изобилие, а почти всички сгради и паважите бяха построени от бял камък или боядисани. Ако прелетеше по-надолу, във вътрешността на града, би съзрял дрипавите жени и деца на бедните работници да се шляят по улиците на външните квартали, търсейки да откраднат или да изпросят нещо; продавачите на мляко и платове да обикалят из същите тези улици, предлагайки шумно стоката си; би видял мършави коне да се тътрят унило по паважа или някоя изпусната кокошка да прехвърча през пътя. По навътре, при майсторските и златарските жилища, хората бяха по-добре облечени и конете по-поддържани. Минувачите разглеждаха, пазаруваха, предлагаха стоки. Виждаха се и друни – стражите на града – да обикалят из улиците, с проблясващи ризници, с дълги мечове на кръста и студени погледи. Още по-навътре, към спиралата от благороднически сгради, цареше необичайно спокойствие. Там нямаше друни и по белите улици тегнеше странна тишина, пресичана само от време на време от стъпките на някой минаващ студент. В кралските градини също бе тихо, само птичият хор по дърветата лееше нежна музика във въздуха, а работниците вършеха мълчаливо задълженията си. Трите дворци бяха разположени един зад друг. Покоите на краля се намираха в най-високия, онзи, с натопения в слънцето връх; там бяха и покоите на първия министър и другите кралски приближени. Втората сграда бе кралския храм, а в третата живееха още благородници и безброй много прислуга.

В оръжейната на най-високата сграда сега стоеше първият министър, велисът Тано Верел.

Оръжейната бе огромна част от двореца, за обиколката ѝ бяха нужни дни. Тя се състоеше от няколко експозиционни зали, коридори и огромни складове. Бе полутъмно, светеха само два от фенерите, разположени в ъглите на експозиционната зала. Въздухът бе застоял, пропит с тежкия мирис на метал. Пред Тано, на редици от дълги рафтове, лежаха десетки видове мечове. Повечето бяха старинни антики, пазени от поколения; мечове на древни герои, повечето от които счупени, похабени и нащърбени. Имаше, разбира се, модерни екземпляри, чиито лъскавина разпръсваше мрачината – къси двуостри ками, тежки мечове за съсичане, дългите и тънки ”броли”, с които можеш да промушиш противника си с един удар, без опасността мечът ти да се извие или счупи; леки детски и дамски мечове. Това бе колекция, сътворена от най-добрите майстори на страната. Тано стоеше прав, и прокарваше леко длан по един стар саурски меч, донесен в страната преди векове от старите войни. Дори и толкова стар, мечът бе превъзходен. Агорийците така и не успяваха да възпроизведат невероятната гъвкавост и издръжливост на стоманата, характерна за саурските оръжия. Той копнееше да държи в ръката си съвременно саурско оръжие, да го почувства част от себе си. Докато галеше меча, усещаше, че се унася, сякаш се пренасяше в друго време и пространство. Сепна се изведнъж и ръката му застина. Бавно направи крачка напред, ослушвайки се. Зад редицата с мечове изведнъж изникна друн. Тано отпусна ръката си, както я бе насочил към късата кама на кръста си.

- Извинете, че ви безпокоя тук – друнът направи лек формален поклон с глава – чаках цял ден да се появите в покоите, накрая ми казаха, че сте тук.

- Проклятие, щом съм дошъл тук, значи имам нужда от малко уединение – Тано рязко подмина мъжа, острите токове на ботушите му изтракаха по каменния под,  - да се качим горе. Знаеш, че не е безопасно тук.

Вече в жилището си, Тано се почувства по-спокоен. Той си наля чаша вино, предложи и на Ларо. Друнът бе един от неговите капитани и му служеше вярно от години. Двамата седнаха на креслата до празната камина. Ларо отпи бързо от виното си. Пръстите на лявата му ръка барабаняха по облегалката.

Това, което Енто докладва – каза Ларо припряно – е, че Джером иска незабавно доклади с разпределението на силите и ключовите позиции. Държи да знае без никакво забавяне колко от агорийските сили ще бъдат съсредоточени в Горилио и Креб и колко ще защитават реката. Времето няма да му достигне да подготви хората си, ако планинската битка е посериозна.

Тано мълчеше, взрян в искрящото червено вино в чашата си. Новината не бе изненадваща. Той самият бе смятал, че ще може да уведоми саурският крал много по-рано за начина, по който Лио се кани да води защитата на Агория. Всъщност това досадно забавяне изобщо не бе влизало в плановете му. Не искаше, обаче, да признае пред никого, дори пред себе си, че не успява да влезе в съзнанието на краля. Тази сложна процедура (много по-сложна и изтощаваща от простото влияние), която бе изучавал в продължение на години, сега за първи път се увенчаваше с неуспех. Повтаряше опита си върху Лио отново и отново, сигурен, че е допуснал грешка някъде. Не се получаваше. Съзнанието на краля стоеше пред него като стена от светлина, която го отблъскваше назад всеки път, щом се опиташе да я пробие. Именно това го бе накарало да предприеме отчаяния, несигурен ход, който можеше евентуално да отслаби агорийските войски и да улесни работата на Джером.

-Прати Антонело да тръгне веднага – каза той най-сетне, с равен тон – да предаде на Джером да бъде спокоен, защото силите на Лио, където и да са, ще са наполовина по-малко от очакваните и ще са слаби и демобилизирани. Изпрати му пълен доклад с възможните позиции на проходите. Кажи, че в момента, в който се свика съветът и войната бъде официално обявена, ще знам точните местоположения. Но той може да се подготвя спокойно.

- Какво означава това? – попита Ларо. Пръстите му рязко спряха танца си върху облегалката.

- Какво означава това ли? – Тано се усмихна – означава, че Южна Агория няма да стои настрана от тази война, както си мислят всички, както си мислиш и ти, приятелю. Южна Агория ще воюва, но не срещу Саурия заедно с нас, о, не. Тя ще воюва срещу нас. Срещу нас, да. Вижда ти се невероятно? Да ти дам ли честната си дума, че до няколко седмици велисът Лито Орнели ще се съюзи със саурците и ще обяви война на крал Лио? Струва ми се, че Лио доста подценява Орнели и няма и представа какво би му струвало един конфликт с южните велиси. Той и затова толкова не се е загрижил за реакцията на Орнели към предстоящата война със Саурия. Смята, че ще се справим и без тях. А се лъже, защото те са огромна сила. Огромна, повярвай ми. С пацифиските си настроения ни заблуждават, а всъщност се множат и усилват, наслаждават се на богатите си реколти, коват оръжия, докато ние гладуваме. Бил ли си скоро в Маринео, приятелю? О, може да нямат нашите бели кули, но лицата им са по-сити и очите по-дръзки от нашите. Лио е загубен, ако югът се изправи срещу него.

- Но защо мислиш, че Орнели ще се изправи срещу него? – Ларо го гледаше удивено – за да си възвърне житото от 97-ма? Смятах, че преговорите за това са приключени. Ако искаше, досега отдавна да го е направил.

- Приятелю, най-големите битки в историята на човечеството никога не са се водили заради жито или злато – Тано се наведе напред и завъртя чашата в ръката си. Слънчевата светлина от прозорците проблесна върху червената течност и тя заискри зловещо – винаги са се водили заради жена.

...

По-късно същия ден кралят го повика в съдебната зала, където разрешаваше сложно съдебно дело. Тано застана почтително настрани, докато ищците и свидетелите се трупаха около краля и помощниците му, а писарите отбелязваха мненията и показанията. Минаха двадесетина минути, преди Лио да успее да му обърне внимание. Най-сетне кралят се измъкна от малката тълпа и като им даде знак с ръка да почакат, се приближи към Тано.

Кралят бе висок, рус червендалест мъж, чиито вид изненадващо те караше да го свържеш със земята, с плодородието на провинцията. В очите му имаше власт, но от лицето му лъхаше добродушие, а едрата му, закръглена фигура, облечена в червено-златна мантия, внушаваше както респект, така и спокойствие. Сега той сложи фамилиарно ръка на рамото му.

- Тано, приятелю – каза бързо – затрупан съм с много работа, и скоро няма да се освободя. Еми не се чувства добре и си помислих, че можеш да поговориш с нея. Имала е някакъв сън тази нощ . . . не разбрах добре, но знаеш, че съм много повещ в съдебните и военните въпроси, отколкото в религиозните. Моля те да ѝ помогнеш, за нея ти си не само моят пръв министър, но и най-добрият съветник в града. Знам, че не само си учил за това, това е душата ти. – Тано кимна почтително и Лио се усмихна – благодаря ти. По-късно ще дойда да поговорим, да ми кажеш дали сте разрешили проблема. Тя те чака.

- На нейните услуги съм, Ваше Величество – Тано отново кимна, усмихна се и след минута Лио отново бе при помощниците си, а той бързо напускаше залата, за да се отправи към покоите на принцесата.

. . .

Еми стоеше в пищно обзаведения си салон и го чакаше. Тънкото изсипване на пясъка в големия пясъчен часовник върху високия дъбово скрин свистеше като дъха на болен от гръдна треска. 

- Благодаря ти, че дойде, Тано! – тя скочи, белите ѝ пръсти се сплитаха и разплитаха нервно. На бялото ѝ лице бе избила червенина, алените ѝ чувствени устни потрепваха. Русата ѝ коса, сплетена на дебела плитка, бе прехвърлена през едното рамо. Красива зелена рокля с дълбоко деколте подчертаваше бялата ѝ, пълна гръд.  Беше двадесет и осем годишна, десет години помлада от брат си, и доста по-нестабилна психически, помисли Тано, който за първи път чувстваше раздразнение, че трябва да се занимава с нея.

- Ваше Сиятелство – Тано се поклони. Тя се хвърли към него и го хвана за ръката.

- Моля те, за теб съм Еми, нима не го знаеш? Помолих брат си да те доведе, защото чувствам, че трябва да те предупредя . . .

- Еми, успокойте се. – той я прегърна през рамото и я накара да седне, като самият се настани до нея – изпихте ли нещо топло? Да изпратя ли да донесат?

- Не, няма нужда – тя сложи ръката си върху неговата. Тези нейни малки жестове на внимание отдавна го бяха убедили, че тя има сериозни чувства към него. Неговото отношение към нея обаче вече не бе същото. Каква ирония. В миналото трябваше да замъглява съзнанието ѝ, за да почувства прегръдката ѝ и мекотата на устните ѝ, а сега… Идеше му да се разсмее. Отдавна бе разбрал, че Еми не е жена за него, точно както Лио не беше кралят за него. В сърцето и на двамата имаше прекалено много място за Най-Светлия.

- Ти си учил в Божия университет – каза Еми – учил си при мъдреците, и макар че не си станал мъдрец, си висш съветник. Знам, че си се отказал да продължиш обучението заради желанието да служиш на краля и да вземеш военна титла. Това също е важно, но за мен по-ценното у теб е, че познаваш делата на Най-Светлия.

- Еми, какво имате предвид? – приказките ѝ за Най-Светлия накараха стомахът му да се сгърчи. Не, явно днес наистина не му беше ден. Може би все пак новините от Ларо го бяха извадили от равновесие.

- Най-Светлия ми изпрати видение тази нощ – тя се обърна към него, големите ѝ сини очи се впиха умолително в лицето му – нещо те заплашва. Видях . . . видях тебе, и Лио, вървяхте заедно по някаква планинска пътека. Духаше силен вятър, и пътеката беше много тясна, но стигаше тъкмо за двама ви. После изведнъж вятърът се усили, и както беше слънчево, се смрачи, небето се покри с тъмни облаци. Изплаших се; разбрах, че нещо ще се случи, и исках да извикам, да ви предупредя, но не можех. Тогава вихърът те сграбчи и те изхвърли от пътеката. Лио се опита да те хване и да те издърпа, но вятърът беше много силен и те отнесе. После отстрани имаше пропаст и те видях как . . .как падаш в нея и . . . – Еми допря юмруци до устата си, очите ѝ се бяха навлажнили. Тано я гледаше напрегнато, чудейки се какво да ѝ каже. Някакво нежелано чувство на тревога се загнезди и в неговото сърце.

- Еми, не се тревожете. Може да не е било видение. Знаете, че голяма част от сънищата, които смятаме за видения, са само плод на превъзбудения ни ум. Трябва да се помолите на Най-Светлия, да ви изясни дали действително Той е изпратил тези образи, или са резултат от преумора. Напоследък не спите добре. Какво ви тревожи? Ако се притеснявате за войната, недейте. Войската е в отлично състояние, по-добре защитени сме от всякога. Брат ви знае с какво се захваща. Времето за този конфликт назрява от векове. Учили сте за голямото въстание от 2036-та, нали? Искате ли подобно кръвопролитие да се повтори някога? Това, което ще направи брат ви, е да донесе добро на хората, които го обичат и му вярват.

- Но войната . . .войната не е хубаво нещо – прошепна Еми.

- Да, но понякога е необходима. Първите носители на Истината, колко много са воювали те?

- Да, може би си прав. Сигурно си прав. Но сънят беше толкова истински. Ще ми обещаеш ли да се пазиш? Отиди за съвет при мъдреците.

Тано усещаше как е на път да заскърца със зъби. Обикновено понасяше разговорите за Най-Светлия и университетската му пасмина с безразличие, но не и днес.

- Ще го направя. Още тази вечер.

- Благодаря ти. – тя въздъхна. Той я гледаше и за момент изпита странно съчувствие към нея. От десет години насам, откакто личната ѝ прислужница и най-добра приятелка се бе замесила (по негова собствена подбуда) в историята със залавянето и унищожението на Черния друн, Еми се бе променила. Преди десет години тя бе весело, жизнерадостно момиче, и точно това го бе привлякло в нея. След онези неприятни истории обаче стана друга - затворена, изключително чувствителна, ненормално тревожна. Тано се питаше дали това е само заради загубата на прислужницата ѝ, или неговите влияния върху съзнанието ѝ от онова време са оказали негативно въздействие. Тя вече контактуваше почти единствено с брат си и с него, рядко излизаше извън територията на двореца.  

Тано почувства, че не може и секунда повече да остане в стаята.  

- Сега ще ви оставя да починете – сложи ръка на рамото ѝ и се изправи – ще намина пак покъсно. Помолете се и вярвам, че Най-Светлия ще ви разкрие значението на съня, ако е имало такова. 

- Ще се помолите ли и вие? – тя стисна ръката му, изправяйки се едновременно с него.

- Разбира се. Почивайте сега, Еми. – когато я остави и излезе, мускулите на лицето му се стегнаха нервно и той тръгна почти на бегом към собствените си покои. Там щеше да проведе веднага необходимата проверка, свързана със странния сън на Еми.

. . .

Натисна стената и тя хлътна под дланта му. Той премина през въртящата се врата и потъна в пълен мрак. Вратата се затвори след него. Запали фенер и в помещението се разля бледа, червеникава светлина.

Стаята бе малка. Върху рафтовете на отсрещната стена се трупаха полупразни стъкленици. В левия ъгъл се бе сгушила ниска дървена маса с един единствен стол. Върху масата, черна кърпа покриваше объл, издут предмет. Тано рязко дръпна покривалото и откри голяма кристална топка, която заблестя на оскъдната светлина. Той седна на стола и обгърна кристалната топка с длани.

- Мерененде, страро, вено­ – затвори очи, докато произнасяше полугласно старите руански думи. - Мерененде, страро, вено­. 

Разтрепера се. Край него се надигаше могъща сила, напираща през въздуха като звяр, който иска да бъде освободен от клетката си. Вдигна кристала, облегна се на стола и отпусна всяко мускулче на тялото си, за да стане проводник на страховитата сила.

Устните му започнаха да напяват най-страшното заклинание. Никога не го бе ползвал с лека ръка и сега се доверяваше на тревогата, която сънят на Еми бе предизвикал у него. Спомни си думите на учителя Рио: „За нас, руаните, погледът в  бъдещето е отчаян и несигурен ход. Това е така, защото бъдещето се разклонява - то има стотици пътеки, проектирани от човешките избори. Какъв избор ще направи всеки човек, ние не знаем. Това е тайна, държана само от Най-Светлия. И все пак ни е дадено едно нещо – кратко зърване, взор към една от възможните пътеки, една от потенциалите бъднини. Тя може да ни послужи за насока, но може и да ни заблуди. Трябва да си много узрял в руанството, за да опитваш погледа в бъдещето.“

Докато не му бе било дадено специално разрешение, Верел никога не бе използвал това заклинание. Дори и след това, го бе правил само два пъти. И двата пъти, не бе сгрешил.  

Сега усети как безумната сила се вмъква в него, потича по вените му, сграбчва мускулите му и започва да ги тресе неконтролируемо. Той загуби представа за време и място. Разкъсваше го опиянение, сякаш плуваше в горещи черни води, които се плъзгаха покрай тялото му, прониквайки във всяка клетка и всеки нерв. Ръцете му стискаха кристала, устните му мълвяха заклинанията. След известно време, погледът му се проясни, съзнанието му се върна в стаята. Очите му бавно се насочиха към прозрачното кълбо. То сияеше. Вътре в него се бе отворил прозорец. В прозореца Тано виждаше картина - оживял пейзаж, чиито краища се разливаха и се смесваха с блестящите краища на кристала. Пейзажът показваше лятна горска пътека, обградена от зеленина. От някъде далеч се чуваше песента на птици, като през стъкло. Видя полите на зелена рокля, която се сливаше с тревата, после се появи момиче, което вървеше по пътеката, вперило поглед напред. Устните му мърдаха, говореха нещо - момичето не бе само. Тано се наклони напред, за да е сигурен, че очите му не го лъжат. Еми, без съмнение. Но кой бе човекът с нея? Протегната ѝ ръка се сплиташе с ръката на някой друг...приятел? Любовник? Кралят? Тано присви очи, но не можеше да види нищо друго, освен краищата на чуждата ръка. Останалата част от фигурата на човека бе извън рамката на картината. Еми продължаваше да върви напред с непознатия. Прекосиха гората, поеха нагоре по висок хълм. Задуха вятър. Еми се сви и се прилепи към придружителя си. Верел се взираше и взираше до болка, но не можеше да разбере кой е човекът. Планинската пътека ставаше все по тясна и по-стръмна. И после – две фигури изникнаха пред тях. Това бе кралят и. . .  самият той, Тано! Вървяха отпред и залитаха под напора на вятъра. Еми погледна напред, посочи към тях и каза нещо на невидимия си приятел. Приятелят ѝ я накара да спрат, протегна ръце, плясна с длани – само дланите му се видяха на картината – и изведнъж зафуча мощен вятър, който се спусна над главата на Еми, прекоси разстоянието между нея и двете фигури отпред и блъсна Тано от картината назад. Кралят се обърна, опита се да му помогне, но Тано от картината се търкаляше назад, сграбчен от урагана. През цялото време, невидимият придружител на Еми пляскаше с ръце и усилваше вятъра, блъскайки съветника все по-назад и по-назад. И накрая Тано от картината падна в пропастта.

Видението изчезна внезапно, отхвърляйки го с болезнена сила назад на стола. Той сподави вика си, сграбчи облегалките и задиша тежко. В името на Мрака! Какво беше това? Ръцете му се насочиха към главата и я стиснаха, слепоочията му се разкъсваха от болка. Какво означаваше видяното? Някой щеше да го унищожи ли? Него? Него, висшият руан? Да го унищожи и да провали всичките му планове? Кой бе този неизвестен човек, близък на Еми, който можеше да му стори подобно нещо?

- Руански сили! – простена той.

Няколко минути стоя на стола, обхванал глава с ръцете си, за да се успокои и да си събере мислите. После се сети, че бъдещето не е предначертано. Това, което бе видял, бе само една от възможните пътеки. Винаги имаше шанс да насочи събитията в друга посока. Бе успял да го направи предните два пъти и залагаше руанската си мощ, че щеше да се справи и сега.

Изправи се, пое си дълбоко въздух и угаси фенера. 

 

 

ГЛАВА ТРЕТА

ЕДНО МОМЧЕ СРЕЩА ЕДНО МОМИЧЕ

 

 

Голямата гора се ширеше на юг от селото, точно зад поляните, на които вчера се бе състояло тържеството. Кори си спомняше как като малки, той и приятелите му винаги намираха сгоден случай да избягат от домашните си задължения за да играят там. Криеха се сред високите дъбове, пиеха вода от горските ручеи, а понякога дори гонеха зайци и поставяха примки, въпреки че знаеха, че е забранено. Най-голямото очарование, обаче, се криеше в наблюдаването на ловните процесии. Колко величествени изглеждаха благородниците на коне, облечени в ловни униформи и въоръжени с лъкове и блестящи мечове! Колко страшно лаеха и колко свирепо гледаха едрите черни кучета, които тичаха пред конете! Благородниците идваха да ловуват веднъж в седмицата - обикновено в събота - и ако успееха да останат незабелязани, момчетата наблюдаваха цялата процесия на влизането им в гората. Понякога дори и тичаха след конете дълго време след като те бяха навлезли между дърветата.

За тази гора се разказваха и страшни истории – неспокойни духове на умрели, които не можели да намерят пътя към небето и пеели призрачни песни по пълнолуние; демони, които се вселявали в дървета и животни, и ги карали да говорят с човешки глас. Кори не бе сигурен че вярва в тези истории, но в гората определено имаше нещо. Някаква сила витаеше там, неопределена, но осезаема; сила, която го пренасяше в друг свят. И въпреки че приятелите му отдавна бяха престанали да идват в гората - страхът да не би да бъдат обвинени в незаконно присвояване на дивеч бе станал по голям с възрастта им, защото и наказанията бяха по-големи - той все още го правеше. Гората му помагаше да прочисти мислите си и да изясни посоката, в която се движеше животът му. 

Сега, той се свлече на колене в мрака и опря юмруци до грапавата кора на едно дърво. „Моля Те, Най-Светли!“, помисли, „Моля Те, помогни ми. Кажи ми накъде да вървя. Ако мечтите ми са неосъществими, моля Те, направи така, че да го разбера и да не се измъчвам повече. Единственото, което искам е да бъда добър човек, иска ми се да имам възможност да направя нещо повече за хората. Чувствам, че тук, на това място, няма да мога да го сторя така добре, отколкото ако ми дадеш възможност да отида другаде. Само че как може да стане това? Как?“

Искаше му се да заплаче, но очите му бяха сухи, като изцеден мях. Седеше, стискаше юмруци до болка и мълвеше объркани думи. Така мина близо час. Накрая се измори, сви се треперещ до дървото и обви коленете си с ръце.  

Внезапно, до него долетя шум от стъпки и звънък глас разцепи тишината:

- Добре ли сте? Какво става? 

Кори се извърна и скочи моментално на крака. Сърцето му биеше лудо, очите му се напрягаха до болка за да различат фигурата, която тичаше към него в мрака. Ръката му, протегната назад, се впиваше в кората на дървото. Малко се отпусна, когато фигурата го доближи и той видя, че е женска. Да, и гласът беше женски, чак сега осъзна. Жена? В гората, по това време на денонощието?

После, когато фигурата спря на две крачки от него и очите му, вече напълно свикнали с тъмнината, различиха чертите на лицето ѝ, Кори се вцепени като статуя.

Пред него, в противоречие с всички закони на логиката, стоеше Фло Бари.

За разлика от вчера, на годежа ѝ, сега тя бе облечена съвсем простичко, в дълга тъмна рокля с висока яка. Косата ѝ се спускаше над яката до кръста и изглеждаше съвсем тъмна в мрака. Лицето ѝ, като контраст, се белееше, а очите и изглеждаха дори по-огромни от вчера, може би защото сега изразяваха уплаха. Тя подържа известно време тънката си бяла ръка вдигната към него, после бавно я свали надолу.

- Какво . . .какво правиш тук? – попита тя. Тонът ѝ звучеше толкова фамилиарно, сякаш двамата се познаваха от години. Кори почти не разбра думите ѝ, пред очите му бяха само дългите коси, нежното лице, слабата, опряна в роклята ръка.

- Добре ли си . . . наред ли е всичко? – тонът ѝ се пресече; пръстите ѝ подръпнаха нервно плата на роклята. Тя вдигна ръце и ги скръсти пред гърдите си. В този момент Кори успя найсетне да накара гласните си струни да заработят:

- Аз . . . извинете ме. . .ще тръгвам. Ей-сега си тръгвам.

Тя го измери с поглед. Кори почувства, че кръвта нахлува в лицето му.  

- Аз не те гоня. – каза Фло - Просто попитах дали си добре.

Той премигна. Неестествената фамилиарност не изчезваше от гласа ѝ. „Но, разбира се, тя може да си позволи да говори така с мен! Тя е дъщерята на велиса. Благородничка! Може да прави каквото си иска, включително и да скита посред нощ сама в гората, очевидно.“

- Добре съм, просто исках малко да се уединя – каза той, малко по-спокойно.

- Като те видях, така до дървото, помислих, че ти е зле. Направо се уплаших.

- А, не, всичко е наред – той се изкашля – аз, всъщност . . . молех се.

- Молил си се? – ръцете ѝ се скръстиха още посилно – и за какво?

- Вие . . .извинете, но трябва ли да стоим тук така и да разговаряме? Забранено е, аз. . . всъщност изобщо не би трябвало да съм тук.  

- Но си тук – каза тя – както и аз. Интересно и забавно съвпадение. Не виждам защо да не се възползваме от него.

- Не е редно. Някой може да ни види.

- Едва ли – каза тя – по това време друните не обикалят наоколо. Събрали са се в северния край и вероятно се наливат като прасета. Но ти вероятно знаеш това. Не идваш за пръв път, нали?

- Хм, не. Да, имате право.

Тя го гледаше и той видя тънката усмивка, която си проправяше път към лицето ѝ. Бузите му пламнаха още по-силно. Зарадва се, че мракът скрива смущението му.

- Често ли идваш насам, по това време на нощта? – попита Фло след кратка пауза.

- Ами, не. Само понякога. Когато имам нужда да съм сам.

- Аз пък идвам доста често. Баща ми не знае, но майка ми ми разрешава. Тя ме прикрива. Страхотна е. Твоите родители знаят ли, че си тук?

- Разбира се, че не – каза той – баща ми ще ме убие, ако разбере. Измислям си предлог, за да се измъкна от вкъщи.

- Прекрасно е тук, нали?   каза тя – понякога ми се струва, че тази гора е  единственото вълшебно нещо, останало на света.

Кори я погледна, изненадан да чуе собствените си мисли от нейната уста. В този момент, за първи път, я видя не като бъдещата владетелка на Маринео, а като това, което всъщност беше – едно момиче на неговата възраст, уязвимо и изключително изплашено.  

- А вие какво по-точно правите тук? – попита я тихо – защо идвате в гората?  

- Ами . . . тя също шепнеше - не съм сигурна. Може би от време на време имам нужда да избягам.

- Да избягате от какво? – в момента, в който зададе въпроса, Кори осъзна глупостта му. Бе разбрал много добре нещастието ѝ вчера на тържеството. Всеки, който не е пълен идиот, би го разбрал.

- Не знам. Може би просто съм от хората, които бягат. Които не могат да приемат действителността. А не искам да съм такава. Искам да приемам това, което животът ми предлага, без въпроси, без недоволство – така, както правят и другите. Искам да не мисля толкова.

- Велисът – едва произнесе Кори – Орнели . . .кога е сватбата ви? Другият месец ли?

- Да, след двадесет дни.  – отвърна Фло глухо. Гласът ѝ потреперваше.

Кори се поколеба, пое си дълбоко въздух:

- Може би има причина тази сватба да се състои, знаете ли. Може би...имате някаква роля, която трябва да изпълните. Хората не знаят каква е съдбата им. Може би всички сме като деца, които мрънкат, когато родителите им ги карат да си легнат рано, без да знаят, че това е всъщност за тяхно добро.

Тя го гледа известно време, устните ѝ потрепваха несигурно. После каза:

- Значи за мое добро ще е да се омъжа за някакъв стар и противен човек, когото не обичам, така ли? И цял живот после да не видя семейството си, хората към които съм привързана? Да отида в чужд град, където ще бъда затворник и дори книгите си не съм сигурна дали ще мога да взема! – гласът ѝ бе изтънял, явно бе на ръба на сълзите.

Кори помълча, преглъщайки собствените си сълзи.

- Не звучи добре, така е – промълви той– но това, което се опитах да кажа е, че никой от нас не знае определения му път. И животът, който сега ви се струва черен, може да ви предложи неща, за които не си ѝ помисляте. Може да се случат много неща, които не очаквате и заради които е бил необходим този брак . . .

- Вярваш ли си като говориш така! – извика изведнъж тя и той подскочи от неочакваната ярост в гласа ѝ – вярваш ли си наистина? Ако беше толкова уверен в тия работи, какво правиш и ти тук, в тая гора, посред нощ?

- Спокойно! – той пристъпи напред, идеше му да я хване за ръката, но се спря, после продължи по-меко, вложи в гласа си цялата нежност, която притежаваше – когато дойдох тук днес, се молех да получа точно тази увереност, за която ви говоря. Молех се . . .Най-Светлия да ми я даде. Молех се да приема всичко, което идва пред мен, без да го подлагам непрестанно на съмнения и да се противя толкова много.

- Когато аз се моля – каза тя – не чувам отговор.

- А вярвате ли, че ще получите отговор? Имате ли надеждата, че ще ви бъде дадена подкрепата, от която се нуждаете? И че доброто и любовта ще наделеят над всяко зло, което може да ви сполети?   

- Любовта и доброто? – повтори тя и на лицето ѝ се изписа насилена, присмехулна усмивка – любовта и доброто, да надделеят над всяко зло? Да, може и да става така. Може, но не и в този свят. 

Тя рязко се обърна, за да си тръгне. Той пристъпи към нея и протегна ръка.

- Чакайте . . .Фло - името ѝ беше като странен екзотичен нектар, който сякаш опари устните му със сладостта си, когато го произнесе – чакайте, не си тръгвайте. – искаше му се да я докосне по рамото, но свали ръката си и се спря, без да знае какво да предприеме оттук нататък.

- Очевидно ти вярваш в чудеса, а аз не – каза тя. Не помръдна, но още беше с гръб към него.

- Не знам дали вярвам, но със сигурност не искам да живея в свят без чудеса.

- Но това е нашият свят. Искаш или не искаш, живееш в него.

- Сигурна ли сте?

Тя се обърна към него, очите ѝ блестяха:

- Някога чувствал ли си истинска болка, Кори? Истинска, истинска болка?

Той замълча, едновременно стреснат от произнасянето на името му – откъде го бе научила? – и от смисъла на репликата ѝ. В думите ѝ звучеше толкова изстрадана истина, че той остана без отговор. Очевидно, въпреки че бе на неговите години, тя бе преживяла много повече.

- Съжалявам – промърмори той – май вече станах нахален.

- Не, не – тя се усмихна нежно – благодаря ти за добрите думи, и че се опита да ме окуражиш. Ти си страхотно момче.

- О… – кръвта отново запари лицето му и той сведе поглед.  

- Говоря сериозно. Съвсем не си като другите.

- Стига, моля ви...

- Вчера те видях – каза тя и той вдигна рязко глава към нея. Тя го гледаше и очите ѝ блестяха в тъмнината – там, на тържеството. Стоеше най-отпред. Нали?

- Наистина ли? – той почувства силно смущение. Значи не си бе въобразил. А бе ли видяла начина, по който я бе гледал? Най-Светли, какво ли си бе помислила за него!

- Да, беше най-отпред, с някакво момиче. Това приятелката ти ли е?

- Аз . . . не. Това е Ана, тя не е . . .

- Още там ми се стори невероятен. Очите ти. . . толкова сила видях в тях. Не знам, но толкова ме впечатли, че се поинтересувах кой си. Разбрах името ти, и къде живееш.

Сърцето му биеше толкова силно, че го задушаваше. Едва събра сили да произнесе:

- Благодаря за интереса, но не виждам защо. . .

- Ти също ме гледаше, нали?

- Аз ли. .. кога, вчера ли? Ами, ъъъ...знаеш ли, стреснах се, като те видях. Стори ми се толкова крехка и малка . . . зачудих се как така ще се омъжваш за този дебел старчок. . .

- Ето, виждаш ли? А се опитваш да ми разправяш, че било за добро.

- Може и да е. Ние не знаем нищо, Фло.

Настъпи минута неловко мълчание, после тя въздъхна и отметна косата си назад.

- Добре, Кори. Може би е по-добре вече да тръгвам. Знаеш ли, като дойдох, ми се искаше никога да не се връщам обратно. Исках да ми се случи нещо ужасно, земята да ме погълне и така нататък. Сега обаче се чувствам много по-добре.

- Значи съм успял да те поуспокоя. Това е хубаво.

- Да, определено – тя се усмихна – благодаря ти още веднъж. Може би ще успея тази нощ да си почета още малко от ”Белите кули” и лошото настроение съвсем ще ми мине.

- Какво е това ”Белите кули”?

- Книга. Роман.  

- Роман ли? Никога не съм чел романи – каза той, изпитвайки отново страхопочитание към нея. Майка му го бе научила да чете, но освен някои от Посланията, извоювани с голям труд да стоят в дома им въпреки съпротивата на баща му, Кори не бе виждал никаква друга книга.

- Можеш да четеш, така ли? – каза тя. – Виж ти! Кой те е научил?

- Майка ми. Тя е...баща ѝ е бил благородник...както и да е. Нямам обаче никакви книги, освен Посланията.

- Щом ти харесва да четеш, ще ти дам някои от моите. Дано само не ти напълнят главата с още повече фантазии от сега. Защото ми се струва, че си малко фантазьор, нали така?

Шеговитият ѝ тон го накара да се усмихне, но отново той отново остана без думи. Можеше само да стои, да я гледа и да не иска никога да я оставя да си тръгне.

- Е, добре? Да ти дам ли книги, искаш ли? И без това не знам дали ще ми позволят да си ги взема всичките в Маринео.

- Ами . . . аз . . . разбира се, че искам. Не знам къде ще ги държа вкъщи, но . . .

- През деня мога да се разхождам горедолу където поискам – каза тя – обикновено ходя зад замъка, на източния край, там има прекрасни поляни, или тук, в гората, но може да се срещнем и някъде другаде. Ти къде си обикновено през деня?

- Ами аз. . .аз ходя на северните хълмове. На онзи хълм, със стария храм. Знаеш ли го?

- Да, знам го.

- Там съм почти по цял ден. Знаеш, баща ми е овчар и аз . . . – не успя да произнесе ”паса овцете”. Дори и при самата дума ”овчар”, произнесена в присъствието на това небесно, както му се струваше, същество, усети как лицето му пламва отново.

- В това няма нищо нередно – каза тя, успокоявайки го почти веднага с естествения си тон – аз съм ходила често при Лено, познаваш ли го? Той е приятел на баща ми – Кори кимна, Лено бе един от найвъзрастните овчари в селото – учих се да доя овце. Обичам ги – тя се усмихна – така че, не се притеснявай, няма да ме изплашиш.

- Добре, все едно – каза той – ще бъда там.

- Добре, утре ще дойда и ще ти донеса книгите – каза тя – освен ако не са разбрали за приключението ми тази нощ, и не ме заключат вкъщи. Но така или иначе, ще дойда, ако не утре, то следващите дни. Имам още малко време до сватбата.

- Добре – каза той прегракнало.

- Сега ще тръгвам. Благодаря за приятната компания. – усмихна му се.

- Ще можеш ли . . .  – той заекна - ще можеш ли да се прибереш сама?

- Разбира се, да не ми е за първи път? Стой тук, не мога да рискувам да те видят с мен. Не заради моята, а заради твоята сигурност.

- Но сигурна ли си – той неволно протегна ръка към нея, после я свали отново.

- Да, да. Доскоро, Кори. – и тя се обърна и в следващия миг се бе стопила между дърветата, като дървесна фея, която се прибира в невидимия си дом, за да не бъде видяна никога вече. Кори залитна назад и се облегна на едно дърво, абсолютно неспособен да разсъждава, нито да си обясни това, което се бе случило токущо. Главата му се въртеше, в стомаха му се разливаше горчива сладост, нямаше сили да помръдне. Искаше му се никога да не се отделя от това място; тук, където бе стояла тя, където бе звучал гласът ѝ и където го бяха гледали очите ѝ.  

 

» следваща част...

© Невена Паскалева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??