24.02.2015 г., 22:32 ч.

Господин Давидофф 

  Проза » Разкази
558 0 0
5 мин за четене

Как стана ли? Ами имаше грип, KFC, бинго и ангели.
Тъкмо бях решила да се връщам вкъщи. Не виждах смисъл да опитвам повече. Да, имаше пари в града и не бяха трудни за изкарване. Имаше и преживявания, за които никога нямаше да съжалявам. Имаше много хубави хора, с чисти сърца смели и готови да се бият за идеалите си. Имаше и обстановка и атмосфера и всичко да му се не види, за което бях мечтала да ми се случи. Бях и осъществила някои от проектите си, но имаше нещо във въздуха. Очарованието на всичко това започна да се случва някак встрани от мен и да не ме вдъхновява както досега. Едно странно притихване се суетеше около мен. Сякаш всички близки забелязват, че всеки момент ще се случи нещо и са се наредили в кръг наблюдавайки центъра в който съм аз. Незнаеща какво ме очаква.
Все още ходех на работа. Плащах наем и се налагаше да покривам сама всичките си разноски плюс стандарт на живот, който да не е работа,  бира,  в леглото, а да има и малко шарени драскулки в него. Атмосферата беше все така упойваща и любопитна и определено щеше много да ми липсва, но определено гората ми пречеше да видя дърветата. Имах нужда от спирка или май по-скоро възвишение, което да изкача за да мога да огледам перспективите си и да реша на къде да поема. Мразя когато другите знаят за мен повече, от колкото аз за себе си. Даа, във въздуха тегнеше предизвестие за нещо и като дамоклев меч над мен ме държеше нащрек, но без възможност за действие.
Мисля, че беше неделя. Минавах през хола на квартирата и с леко учудване забелязах една двойка, момче и момиче на диван, смеейки се на някаква своя шега. Мислено свих устни (тия пък) а иначе им кимнах, казах здрасти и излезнах от стаята. Какви превъзбудени млади хора. Май бяха около моите години, но се смееха изкуствено със социална усмивка, не идеше отвътре и по тази причина ме отблъснаха. Дали и аз го правя. Уф най-вероятно да. Като искам да разкарам някой.
Това беше първия път като го видях. Помня само хиленето, но се оказа че той помни много повече.
Два месеца по-късно, го видях отново. Беше събиране направено от внука на хазайката. Седнал на същото място на дивана, но сам. Заговори ме.
  - Искаш ли да хапнем нещо в Кентъки някой път?
  - А на теб ходи ли ти се на бинго?
  - Може.
Останалото от разговора не си го спомням. Потънах в него. Сякаш се познавахме от хилядолетия и сме ходили на поне 3 войни заедно. Беше ми още тъмно, но не ми беше изплашено. Някак топъл сумрак по-скоро. Не в теб, а около теб. Хем ти е уютен, хем те кара да бълбукаш.
Следващият път като се видяхме, беше болен. Грип с всички екстри. Седеше на обичайното си място и разпалено ми обясняваше че тъмните си дънки носи само с тъмни блузки, докато подсмърчаше епично. Не знам, но бълбукането започна да става клокочене и ми стана много топло. Разбрахме се като се върна от вкъщи при следващата ми почивка да се видим отново. А ми се искаше да се видим, но на място което усещах че ще можем да се видим ние истинските, не нашите опаковки подпрени на масичка, в заведение, хрупайки някоя модерна храна. Така и не се получи. Но явно и той това искаше. Усещах го с цялото си същество.
Ходихме на Кентъки и мълчанието ни продължаваше да се сгъстява. Веднъж ме попита дали ме респектира. Спомням си, че измучах някакъв отговор, но тъй като истинският беше забит доста на дълбоко и беше доста концентриран не можа да излезе както трябва. Ами сега какво ли ще е пък това. Определено ми беше ново.
Прибрах се вкъщи и мислите ми бяха в пълен хаос. Беше ми ново определено. Моите стройни редички от чувства, мечти и фантазия се люлееха в някакъв бесен ритъм. Сякаш изпълняваха  някакъв африкански ритуал с там-тами и не разбирах кой удря инструментите, защото не бях аз.
Като излезем следващия път ще се опитам да поговорим. Да ама не. Бяхме на бинго нали така бях пожелала. Там-тамите почнаха да бият още по-силно.
Вечер докато разговаряхме забелязах, че говори но без да дава отговори. Напротив въпросите се трупаха все повече. Имаше нещо голямо което бушуваше зад тези очи. Нещо, с което досега не се бях срещала. Нещо достатъчно голямо да побере цяла вселена и не толкова концентрирано, че да не можеш да пътуваш светлинни години от едното му място до друго. И познато. Там имаше и нещо мое. Там някъде бяха се случили трите войни на които се бяхме били заедно. Така се чувствах. Иначе разговорите бяха тривиални. Като върха на айсберга.
Купуваше ми цигари Давидоф. Колежките скоро забелязаха (жени), че съм на нова марка и ми се обажда мъж по служебния и му лепнаха етикета Господин Давидоф. На него му харесваше.
Бях си пожелала повече шарени драскулки. Получих шеметно красиви съзвездия, комети бясно прелитащи в мене и гигантски черни дупки.
На връх нова година точно в 12 падна на колене и ме помоли да се омъжа за него. Е аз вече бях омъжена за него (и на три войни сме ходили заедно). Беше само подробност. Казах да.
Къде са ангелите ли?
Две години по-рано си търсех квартира. Живеех много далече от работа. Приятелите ме посъветваха да си потърся мансарда. По-евтино. Пък си имаш всички удобства. Та значи, ставам аз една сутрин, излизам и тръгвам с първия изпречил ми се автобус. Сядам на седалка от страната на вратите за слизане
и тръгвам на обиколка из града, зяпайки по жилищните сгради покрай, които се движи линията. Абсолютно произволно, слизам на една спирка (никога преди не съм била там) и още по произволно продължавам по една улица. Влизам в едно малко блокче и звъня на един звънец и ми отваря една жена. Аз я попитах, чувала ли е някъде наоколо да се дават мансарди под наем. А тя отговори.
  - Заповядайте влезте, аз давам квартира.
Там беше и дивана!

© Джейн Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??