Пешо горския се втурна в кафене-магазина-кръчмата на Вако Дебелия и викна задъхан:

-     Иде!

-     Кой? Областният? – попита невъзмутимо Вако и внимателно отне няколко трошици сирене от предназначеното за баба Милкана. Трябваше да бъде точно за 1 лев. Щото на бабата й се ядеше нещо хубаво, а до пенсията оставаха две седмици, не можеше да разхищава парите.

-     Какъв областен… Кой ще ти тича от гората до тук заради областния… - на пресекулки ръмжеше Пешо – Иванчо иде…

Вако остави лопатката в съдината със сиренето и каза на зяпналата баба:

-     Я ела да видим, пък сиренето няма да избяга…

Бабата, разбира се, беше вече съгласна. То – не че от млада отказваше, ама сега… Тъкмо щеше да има какво да разказва на вечерната сбирка на селския клюкарски пункт, където беше завеждаща отдела „Винаги пресни клюки“…

Пред Иванчови беше спряла кола със софийски номер.

-     „Фолксваген“… - благоговейно каза Кольо Овчаря, подпрял се на зида…

-     Ти къде остави овцете, бре мушенгийо! – викна отдалеч тичащият насам Ради Дзверо, но видя тълпата и колата, та замълча.

-     Иванчо си дошъл, Иванчо… - тихо се носеше из трупащите се селяни.

А Иванчо отвори портичката, огледа как е колата, пък се облегна на нея. В дясната ръка държеше обгризван кокоши крак – знак, че стрина Гица, майка му, се е простила с предпоследната кокошка…

-     Здрасти, селски – рече Карамана, някога учил с Иванчо в един клас, даже гордеещ се, че е седял на чина зад него.

-     Здрасти – отговори Иванчо. Не студено, но не и бълбукащ от радост.

-     Каква кола…

Иванчо махна пренебрежително с ръка.

-     Тая я взех от един приятел, за да не хабя моята по вашите селски трапища…

-     Ама в наше село няма такава… - плахо въздъхна, не откъсвайки възхитени очи от колата, Миньо Краевия.

-     Знам… Но ако бях дошъл с БМВ-то…

-     БМВ, БМВ… - понесе се из тълпата като ромон на падаща шума названието на вижданата само по телевизора кола…

-     И то какво БМВ… На 20 години, още новичко, миналия месец му изчукаха бронята, че и нова боя му теглих…

-     Мааалей… - понесе се като вятър…

Иванчо додъвка месото по кокала, пък го метна през рамо. Мурджо грабна вкусния деликатес и гордо го понесе към хамбара под завистливите погледи на съседските песове, че и на една любопитна лисица, за десети път проверяваща дали все пак в курника на кака Мара не са кацнали кокошки…

-     Иванчо, за колко време? – плахо попита Румяна, някогашна негова първа, втора и осма любов.

-     За тая вечер. Утре заминавам, защото… Абе, не може без мен…

Селяните зацъкаха, закимаха, почнаха да си правят знаци в смисъл „Ами важен човек е Иванчо, министърът без него не може“…

-     А какво работиш сега? – попита кметът, най-после чул врявата и дотичал с надеждата да научи някоя новина от големия град.

-     Пак там… В министерството…

-     Ухххаааа…

-     И как е? – попита Бели Кольо. Попита, защото вече беше наквасен, иначе мълчеше дори пред жена си.

-     Ами… Не могат без мен… Всичко трябва да е чисто и светло, чужденците да се посрещнат, да се поднесе кафето, да се създаде творческа атмосфера…

-     Творческа атмосфера… - вдигна поучително пръст старият даскал Марко. Научил го беше, значи, нещо. Какви думи знае…

-     И как плащат? – страхливо попита кметът.

-     Миии… Ние за заплатите не се питаме, кмете. Какво да се питаме? Получаваме ги по банков път, на Коледа 13 и 14 заплата, за добра работа – и 15, ако си старателен има до двайсета…

Всички се умълчаха. Ей, това в Софето живот си живеят…

-     Ама така – колко? – не секваше любопитството на кмета.

-     Как да ти кажа… Твоята колко е?

-     655 лева и 24 стотинки – изрева почти в един глас тълпата. На село тайни нямаше, а кметската заплата превеждаше от града Кика Кривата, та като си дойдеше на село в съботата, всички научаваха градските новини…

Иванчо се подсмихна, после се сепна – не бива да обижда властта, и сериозно каза:

-     Кмете, все пак началник съм. Трима чистачи имам подчинени и две хигиенистки. Такаааа… Абе, умножи заплатата си по 3… Или по 4 – ако искаш да видиш догодина как ще е…

Настъпи тишина…

-     С министъра виждаш ли се? – попита любопитно Венци Мъглата…

-     Всеки ден. Като дойде по обяд, първо мен среща. Е, след охраната, де… Поздравява ме, пита как съм, докато държа палтото слуша новия ми виц…

-     Иххааа…

-     Ей, хора – сепна се Иванчо – Аз за една вечер съм дошъл. Извинете ме, но ще отида да оправя кенефа, че нещо дъските са се разместили. И утре рано тръгвам…

Селяните бавно се разотидоха. Щяха да имат тема за разговор тая седмица, че и другата, а можеше и после. Освен, ако някой не отидеше в по-добрия свят, та да заобсъждат него с хубави думи…

Но Иванчо… Ех, тоя Иванчо… Издигна се, в столицата живее, повече пари от кмета взема, че и министъра познава…

Какъв човек…

А и добър е, демократичен. Я как сам на гости им е дошъл…

Заповядайте - https://genekinfoblog.wordpress.com/