Той не помнеше кога бе роден, нито го интересуваше кога ще умре. Градината бе неговото парченце рай и всеки ден, по дванайсет часа поне, човекът превиваше гръб да почиства плевели, сади и полива всички цветя, храсти и тревички в градината.
Особено внимание отделяше всеки път на малка олющена тенджера пред вратата на колибата, в която живееше. В нея бе посадено странно цвете – нито храст, нито бодил, нито познато на някого в цялата околност растение. Листата му бяха тесни, променяха цвета си в различната част на деня, и сякаш всяка пролет аха-аха да се покажат пъпки между тях, но накрая отново поникваха само нови листа.
„Дали пък не е от онези растения, които не цъфтят?“ – мислеше си човекът, оглеждайки го може би за хиляден път. „Дали има нужда от нещо, което аз не му давам?“ – питаше се постоянно той.
Една нощ повелителят на градината сънува чуден сън. Ярка светла звезда му поднесе разцъфтяло цветето от пукнатата до вратата тенджера и му прошепна поверително: „За да цъфне, му трябва л ...