ГРАДИНАТА
В София има големи паркове, които въпреки хищническото настъпление на строителните предприемачи, са все още хубави и поддържат жива връзката между града и природата. В сърцето ми обаче завинаги ще остане една малка градина в централните градски части, в която отраснах, в която усетих първите чувства, която свързвам с мои близки, душите на някои от които вече са отлетели на небето.
От това място е един от първите ми спомени. Бил съм може би двегодишен, когато след някакъв скандал между родителите ми майка ми ме заведе в нея. Седяхме на пейка близо до шадравана, в средата на който имаше малък мраморен фонтан с форма на разтворен цвят от водна лилия. От фонтана излизаха бисерни струи, които се превръщаха в безбройни миниатюрни капчици и пръскаха дрехите и лицата ни. Мама плачеше и ме прегръщаше силно. Усетих някаква студена течност, която се изливаше в сърцето ми и предизвикваше странна болка в него. Това чувство ме обзема и сега, когато съм наранен от човешко поведение.
От тази градина са първите аромати, запечатани в съзнанието ми - на прясно окосена трева, на мента и на някакво растение с много силен и упоителен мирис. По-късно, когато бях на десет години, открих това растение, скрито под тинята сред останалата растителност в малкия воден поток, който ромонеше наблизо. То имаше продълговат ствол, който лежеше изцяло под водата и от който излизаха множество коренчета, впити в дъното на потока. Ароматът идваше от листата, които бяха тъмнозелени, малки и месести. Откъснах едно листенце и го разтрих между пръстите си – вдишах силно аромата, който се усили. Наподобяваше озон - свеж, вдъхновяващ и издигащ духа. От едно кошче за отпадъци взех пластмасова чаша, напълних я с вода, внимателно откъснах малка част от растението и го навих спираловидно в чашата. Когато се прибрах в къщи, го поставих в стъклена ваза с вода, където се запази живо няколко месеца. Ароматът от това растение изчезна след един голям ремонт в градинката, когато с багер я разкъсаха цялата. И сега понякога го усещам в спомените си през тези хладни и самотни нощи, които напоследък все по-често ме спохождат.
Понеделник е и слънцето, което от седмица се беше изгубило, се появи тихо на хоризонта, като стар добър приятел, който е заминал за дълго и надалеч, и един ден неочаквано и безшумно се е завърнал с кротка усмивка на лицето. На отиване към офиса се отбивам в „Арменското кафене”, което е в южния край на градинката. Наричаме го така, защото преди години го държеше един възрастен арменец. По онова време в него имаше няколко дървени маси без покривки, на които посетителите играеха шах и табла, а бай Рупен, така се казваше съдържателят, минаваше между посетителите с поднос в ръка и раздаваше турско кафе приготвено в джезве върху горещ пясък. Кафето беше гъсто, сладко, с вкус на какао и ориенталски билки. Сега заведението е преустроено в сладкарница във виенски стил. В естетичен план е много добре издържано, но е изгубило безвъзвратно онзи специфичен чар на миналото, който е съхранен само вътре в нас, хората от онези времена.
В едно от сепаретата виждам Виктор - Брента и Силвестър – Попа. Виктор е мой връстник и професионален хоров солист. Защо го наричаме Брента, никой не си спомня. Има вроден певчески талант, след казармата записа оперно пеене в консерваторията, но в годините на демокрацията реши, че и без образование ще изкарва добри пари с гласа си в чужбина. Прекъсна следването, няколко години се пиля по Германия. Върна се в първия ден на новото хилядолетие, като месия, който ни носи добри послания. Изглежда беше поспестил пари, защото си купи малък апартамент в „Младост”. Сега отново ходи в Германия и Швейцария, но само за няколко месеца, а останалата част от годината прекарва в родината. Идва от време на време в стария квартал за да види родителите си и да изпие по чашка с приятелите от детството. Силвестър е стилист в театъра. Завърши училище за сценични кадри в Пловдив. Понякога изпълнява епизодични роли в чуждестранни филми, които частично се произвеждат в България. Участието му се свежда до показване на полуразголеното му тяло и до произнасяне на две три реплики, но е достатъчно понякога да се обръщаме към него с „актьоре”. До скоро беше рокер, но след като катастрофира с мотоциклета, се отказа от това хоби. Прякорът му дойде, когато като ученик си остави брада, на което по това време не се гледаше с добро око от учителите. Сега, обаче, ходи гладко избръснат, винаги елегантно облечен и ухаещ на маркови парфюми. Неговата слабост са хубавите жени. Благодарение на сладкодумието му сме се наситили на еротични разкази. Някои може би са измислени, но вероятно има и доста истински, като се има предвид, че природата му е дала изключителна красота, която даже на тази средна възраст кара жените да подкосяват крака.
- Казвам ти пич, тази сутрин когато започна да свършва крещеше така, че пердето падна заедно с корниза на пода – шепне Попа с приглушен глас, силно приведен напред към събеседника си, а на лицето му стои неизменната тънка йезуитска усмивка.
- Попе, не ме ли будалкаш? - провокира го Брента, който, за разлика от събеседника си, говори силно с пискливия си лиричен тенор, навик придобит от професията му.
- Помириши щом не вярваш – Силвестър с изящно артистично движение поднася ръката си към носа на Брента – Не усещаш ли версачето бе брато? От докторката е. Малко мирише и на нея, на котето и нали разбираш, но от това се е получил готин букет. Тя толкова бързаше за работа, че не успяхме даже да си вземем душ.
Докторката е последното завоевание на Попа. Знаем само, че е джипи в градска поликлиника. Забил я, както той се изразява, в Оскара, приятен столичен клуб, където могат да се видят звезди на модерното българското кино.
Той ни е говорил за много жени, чиито имена вече не си спомням, но аз лично, като изключим ученическите му гаджета, съм го виждал само с две от тях. Едната беше фризьорка в луксозен салон близо до „Кръста”, висока и слаба, с дълга червена коса. С другата ги срещнах веднъж на „Графа”. Бях си купил палачинка с ягодово сладко, което се стичаше по дланта ми, затова когато и подадох ръка, сладкото полепна по нея. Беше симпатична, средна на ръст блондинка, с чипо носле, яки бедра и сексапилно изпъкнало дупе на циркова артистка. Разбрах, че преди тя наистина се е занимавала активно с акробатика. Работеше като счетоводителка в една френска козметична фирма. По критерия престижност на професията, последното му завоевание води класацията.
- Ооо, Мустак, сядай – пръв ме забелязва Брента.
Моят прякор идва от родовата ми фамилия, а в действителност никога не съм си пускал мустаци.
- Казвам ти, това момиче е върхът – продължава Попа. Преди си мислех, че от Лиза, която стенеше и скърцаше със зъби като ранена пантера няма по-добра в леглото, но сега ти казвам, че не е така.
Любима тема в историите на Попа е начинът, по който жената преживява своята кулминация. Една плачела, друга го захапвала за рамото, кръстосвала краката си зад гърба му и с тях го стискала до задушаване, трета искала да и говори мръсни думи точно в този момент, една била със силно затворени очи, друга със силно отворени. Сега си спомням, че аз също проявявах любопитство към това състояние при жената, когато бях с първата ми интимна приятелка. Бях първи курс в университета, когато се запознах с нея на един рожден ден в Студентския град. Купонът първоначално започна в една стая в студентско общежитие, след това се завихри по целия етаж. С Леа пушехме на една тераса и си говорехме, когато няколко студенти се сбиха. Големият шум, който се вдигна предизвика идването на милиция и според правилото, че покрай сухото гори и суровото и нас ни качиха в една раздрънкана камионетка и ни закараха в районното управление. Преди да се качим един милиционер започна грубо да блъска Леа и аз го помолих да се държи по-възпитано. Тогава той изви силно китката на ръката ми, което предизвика гневната ми реакция, след което усетих силен удар в областта на бъбреците. Едва се въздържах да не го ударя. Докато пътувахме Леа неусетно хвана ръката ми и продължи да я стиска нежно чак докато слязохме. На следващия ден се срещнахме в симпатично кафене на един от високите етажи в НДК, с изглед към Витоша, която блестеше покрита в сребро през този първи студен ден на есента. Спомням си аромата на прясно смляното бразилско кафе и на нейните цигари - тютюн с дъх на канела.
Приятелката ми беше десетина години по-възрастна от мен. Свиреше на виола в камерен симфоничен оркестър. Беше разведена и имаше дъщеря, която живееше при майка и в провинцията. Посещавах концертите и, където не откъсвах очи от нея. Тя имаше мек поглед, цветът на косата и наподобяваше този на гарвановите пера, а кожата и бе с цвят на мляко. Обичах я защото се държеше мило с мен. В училище не бях придобил опит с жени, за това веднъж докато лежахме прегърнати я попитах какво е усещала докато сме се любили.
- Същото каквото и ти – отговори тя със смях, развеселена от въпроса ми, който навярно и се беше сторил глупав.
- Но ти присвиваше очи, както правиш това по време на концерт.
- Ти също правиш гримаси, но не се виждаш, а що се отнася до реакциите ми при концертиране, те се дължат на дълбокото преживяване на някои музикални фрагменти.
Тя замълча, след което добави:
- Не съм физиолог, възможно е в основата на двете усещания да има нещо близко, тези издигания към висините и тези захвърляния в бездната, не зная, може би?
Силвестър добавя още няколко пикантни детайла в своя разказ. Споделя с нас някаква своя теория, че мъжът, който имал нова любовница карал жените да се лепят по него като мухи на мед, същото се отнасяло и за жената, която влизала в нова любовна връзка.
Замислял съм се дали мъжете, които обичат да споделят любовните си похождения правят това, защото изпитват някакво вторично удоволствие, нещо като особена форма на сексуална перверзия. Силвестър, говори не само с еротизъм, но и с вдъхновение за жените, както за тези с които е понастоящем така и за тези, с които вече се е разделил. Питал съм го дали не се чувства ограбен от многото любови и дали не е изгубил способността да обича истински. Той ми отговори, че животът на мъжа, който е милвал и прегръщал различни жени, ако и те са били щастливи, макар и за кратко, е украсен в чудни цветове. Да бъдеш с нова жена е като да попаднеш в напълно непознато място в един голям град или в изцяло непознат град. Забелязах, обаче, че докато говореше в очите му се появи тъга. Като че ли осъзнаваше безсмислието на битието си, или чувстваше неудовлетвореност от честата смяна на партньорките си. А може би страдаше за това, че не е срещнал жената, с която заедно да споделят радостите и несгодите на живота, с която да прекарат много безсънни нощи, страхувайки се за живота на децата си, които горят в треска или пък са излезли да празнуват с приятели, с която да остареят и да се радват на внуците си, жената която ще го погребе и ще си поплаква на гроба му, а може би той на нейния.
- Знаете ли, че Хитко е много зле ? – сменя темата Виктор.
- Какво му е ? – лицето на Силвестър придобива загрижен вид.
- Цироза, нелечимо.
- За това ли не го виждам от няколко дни в градинката? Но и приятелите му нищо не ми казаха – включвам се в разговора.
Хитко, Мони и Ленъна са трима приятели, които могат да се видят всеки следобед в градинката. Наричат ги вечните несретници, защото нямат пари даже за да изпият по едно в „арменското”. Понякога, когато ме види, Хитко се обръща с молба към мен да му дам в заем един лев, никога не е искал повече. Винаги му давам, защото ми е мъчно за него. Незнайно как тримата винаги успяват да си купят евтина водка или домашна ракия, която купуват от Женския пазар. Подават си бутилката като баскетболна топка, единият я хвърля нависоко, другият я улавя във въздуха. Когато съм спирал за малко при тях съм ги чувал да разговарят на различни теми – от философия и политика до класическа и съвременна музика и спорт. Край тях се върти Добряк, едро възрастно куче с дълга черна козина, което те хранят с изсъхнали кори от хляб, натопени в останки от супи и яхнии, които вземат от близкия ресторант.
Христо или Хитко както го наричаме е с няколко години по-голям от мен. Когато бях малък винаги ме защитаваше в уличните битки. За това и до днес изпитвам обич към него независимо от окаяното състояние, до което се е докарал. Въпреки напредналата фаза на алкохолизма му, той все още е запазил спортната си фигура. В началото животът му се развиваше нормално. Беше състезател по волейбол в престижен столичен клуб, участваше също в юношеския национален отбор. Завърши философия в Софийския университет и започна работа като учител, но когато настъпиха демократичните промени, реши, че няма да работи по специалността си, а ще се занимава с изкуство. От деца дружаха с Нели, с която живееха в един и същ жилищен блок. Тя беше слабо момиче, с малко, кръгло лице и пепеляворуса подстригана по момчешки коса. В продължение на няколко години бяха неразделни и всички очакваме, че ще се съберат в семейство. Тя стана медицинска сестра и изненадващо за всички сключи брак с доста по-възрастен от нея хирург, което беше голям удар за Хитко и една от причините да тръгне по хлъзгавото нанадолнище. Аз не ги одобрявах като двойка, защото бяха твърде различни. Нели беше напориста до степен на нахалство, обичаше да търси недостатъците в хората и да ги споделя, докато Хитко критикуваше принципно но никога не го чух да каже лоша дума за някого лично. „Всички сме грешни” обичаше да казва той, както и „Не съдете за да не бъдете съдени”. След като се омъжи, Нели завърши право и сега е успешен столичен адвокат. Кантората и обслужва босове от подземния свят. Успехът и се дължи най-вече на многобройните и познанства с магистрати. Това е доста важен фактор в адвокатската професия. „Ти си старомоден адвокат” ми каза веднъж мой състудент, който сега е доцент в университета. „Адвокатът на двадесет и първия век трябва да е като лице от американски кандидатпрезидентски клип. Не е необходимо да познаваш кой знае колко добре закона, важното е да внушаваш на клиента си, че правото е на страната на този, който има повече пари, че ти си най-великият, а защитникът на отсрещната страна най-голямото нищожество, да твърдиш, че си приятел с висши магистрати и политици и да демонстрираш връзките си. Създавай впечатление, че ти самият си заможен. Така край теб ще се въртят клиенти от същия сой. От многобройни клиенти, които броят стотинките си в джобовете нямаш никаква полза”. „Благодаря ти за съветите, но ми позволи все пак да бъда Аз, а не някой друг” му отговорих тогава, макар да осъзнавах, че беше обективен.
Хитко се отдаде на рисуването, подтикван от Мони, който беше завършил художествена гимназия и по времето на социализма работеше като художник на заплата в един голям държавен завод, но след промените длъжността му беше закрита и той остана без препитание. Започнаха да рисуват вътрешните стени на барове, ресторанти и механи, които никнеха като гъби по това време. В детската си възраст, те почти не се познаваха, тъй като Мони, макар, че живееше в нашия квартал, не се показваше на улицата. Сприятелиха се по време на митингите в зората на българската демокрация. На тези първи прояви на гражданското общество в България ходехме цялата тайфа - аз, Силво, Виктор, Нели, Мони, Хитко и Иво - Дългия, който сега е заместник-министър. Имахме си традиции. В деня на митинга първо се събирахме в градинката, където обръщахме по една две бири за вдъхновение, след това запявахме песента „Стани, стани юнак балкански” и с бодри маршови стъпки се отправяхме към площада. Понякога се заяждахме с органите на реда, които след годините на ограничена свобода възприемахме като символ на тирания и мракобесие. Така измина една година, но се видя, че заедно с демократичните свободи у българите се отприщиха всички лоши страсти, които бяха потискани няколко десетилетия.
За щастие по време на така наречената „нежна революция” нямаше човешки жертви вследствие граждански сблъсъци, както често се е случвало в историята на третата българска държава. През последните години бяха убити много граждани, но убийствата бяха криминални, продукт на голямата престъпност развила се след падането на тоталитаризма, при което държавата беше лишена от своя силов апарат, който беше разформирован. Населението поизгуби интелектуалния си дух, вследствие на това, че страната беше напусната от голяма част от създадената през последните две десетилетия на социализма интелигенция. Криминалният контингент който преди това беше държан изкъсо за юздите от репресивните органи се ориентира бързо в създалото се безвластие и се включи в придобиването на материални и финансови активи създадени преди това от държавната икономика. Загиналите в най-новата ни история бяха жертви на гангстерски, а не на граждански войни, които имаха преки икономически причини.
Масовите политически убийства в България в периода между 1918 и 1954 г. също имат икономическа основа, свързана с притежанието, с правото на собственост, но тя е скрита зад преките политическите причини, зад отношенията възникнали по повод упражняването на държавната власт. Тези убийства са обусловени и от социално -психологически фактори. В населението се натрупват отрицателни социални чувства, породени от материалните несгоди вследствие на двете световни войни. Тези отрицателни чувства пораждат агресивно масово поведение. У нас се оформят две големи човешки групи, на които липсва компромисно мислене. В едната попадат хора с крайно десни политически убеждения, в другата такива с крайно леви идеи. Физическите разправи са извършвани както между хора от групите така и вътре в групите, между техните членове. Някои от убийствата са извършвани чрез престъпване на закона или чрез неправилно прилагане на процесуалните норми, други чрез точното прилагане както на класическите, така и на извънредни наказателни закони, които са нехуманни поради това, че криминализират деяния, които нямат за пряк резултат причиняване на смърт, както и с обратното си действие. Пример в това отношение са санкционираните от държавата екзекуции - присъдите на военнополевите съдилища по време на Втората световна война, на Народния съд през 1945 г. Най-голямата беда за обществото е, че в гражданските сблъсъци, предизвикани от посочените групи загиват и доста демократично мислещи интелектуалци.
От митингите в началото на деветдесетте години на миналия век спечели единствено Дългия, който се запозна с партийни активисти. Имаше усет към политиката, сменяше партия след партия и винаги преди избори се включваше в тази формация, която след това получаваше най-голям брой представители в парламента.
Третият от групата - Ленъна - на когото не зная истинското име е пришълец от друг квартал. Появи се тук преди две години. Зиме и лете е с дълго, някога черно, сега избеляло кожено манто, с ботуши до коленете и с каубойска шапка покриваща дългата му прошарена коса. От тримата, само Хитко се поддържа безупречно чист, неизменно е облечен в стари, но винаги прясно изпрани дънкови костюми. Ленъна винаги носи със себе си стар Панасоник, от който звучат песни на Юрая Хийп, Дийп Пърпъл, Лед Цепелин. Танцува около касетофона като прикляква атрактивно. Понякога идва с китара и изпълнява евъргрийни. Хитко се обажда по мобилния си телефон на някой приятел, поднася го към китарата и Ленъна поздравява човека отсреща с песен.
- Какъв е шансът за лечение ?– обръщам се към Брента.
- Само чрез присаждане на чужд орган. Преди да дойда в Арменското срещнах майка му. Тази нощ се е получил трансплантивен материал, който трябвало да бъде за Хитко, защото отговарял точно на изискванията, но му правели сечено, искали да го присадят на друг пациент, който е след него по ред. Не зная как да му помогнем.
Сещаме се за Дългия.
- Помните ли през осемдесет и трета, след мача с ЦСКА? Ако не беше Хитко, сега Иво можеше да не е сред живите – припомня ни една отдавнашна случка Попа.
Връщахме се след футболна среща между двата столични гранда на стадион „Народна армия” в Борисовата градина, която тогава се наричаше „Парк на свободата”. Иво вървеше пред нас, беше усукал около врата си шал с цветовете на нашия фаворит „ЦСКА” и скандираше „Победа, победа”, когато към него внезапно се приближиха двама футболни хулигани с фланелки в синьо и бяло, яки на външен вид и с враждебни погледи. Единият, на чиято ръка блесна метален бокс викна на Иво „Ей дългуч, ела да те поздравя за победата!”, след което с прав удар го събори на земята, другият започна да го рита. Аз и Брента му се притекохме на помощ, но бяхме изненадани в гръб от други двама левскари. Нападателите продължаваха да ритат Иво по главата, който беше изгубил съзнание. Тогава се появи Хитко, който устремно връхлетя върху тях. С внушителното си телосложение респектира хулиганите и с няколко резки удара ги разкара. Вдигна Дългия, което беше облян в кръв и го носи на гърба си чак до „Орлов мост”, откъдето взехме такси за Пирогов.
- Иво е приятел на бизнес основа с един от шефовете в здравеопазването, двамата са акционери в една производствена компания – продължава Попа.
- Мустак, ти си имаш приказката с Дългия, можеш да го помолиш за помощ – обръща се към мен Брента.
Набирам номера на мобилния телефон на Дългия, но той не се обажда. Аз, обаче не се отказвам. Излизам и затичвам към министерството. Все още задъхан след бягането, вземам бележка с номер за едно от гишетата, което обслужва граждани, влизам за проверка през рентгена, но вместо да отида в определената ми стая се шмугвам в един страничен коридор, изкачвам тясното стълбище до третия етаж и се озовавам точно пред кабинета на Дългия. Почуквам и влизам.
- Аз се познавам с г-н Иванов и искам да го видя за няколко минути – казвам на секретарката му.
Секретарката с хитър поглед ме оглежда от глава до пети и виждайки в мен обикновен гражданин първо се опитва да ме отпрати.
- Господин Иванов е много зает, защото му предстои важна среща, можете да запишете час за приемния му ден при пиарите – погледът и е леден.
- Вижте, въпросът, за който търся заместник министъра е изключително важен, няма да си тръгна от тук, докато не му се обадите - продължавам да настоявам за среща.
Моята неотстъпчивост я разколебава и тя посяга към телефонната слушалка.
- При мен е г-н Антон Мусташки, казва че ви познава и държи да ви види за малко по някакъв много важен проблем.
Човекът отсреща мълчи известно време, изглежда се двоуми дали да ме отпрати или да ме приеме. Лицето на секретарката е каменно и от него нищо не мога да отгатна. Тя затваря телефона, но не казва нищо. След няколко минути телефонът и звъни, след което тя ми казва да изчакам.
Дългият отваря вратата и влиза в стаята на секретарката. Не ме поканва в кабинета си, нито ми предлага да седна на широкия диван в приемната. Високият ръст му позволява да не ме гледа в очите, а погледът му се рее някъде над мен.
- Здравей – подавам му ръка, която той не поема - Изключително ни е нужна помощта ти. Отнася се за живота на Хитко. Нуждае се от трансплантация на черен дроб. Тази сутрин е получен орган от донор. Хитко отговаря на изискванията за първи реципиент, но изглежда гласят органа за друг. Става въпрос за спазване на закона, а не за нарушаването му.
- Това не е от компетентността на моето министерство.
- Известно ми е това, но мисля, че можеш да се обадиш на колегата си в здравеопазването, все пак сте с еднакъв ранг. Въпросът е не да се направи нарушение, а тъкмо обратното да се спази точно алгоритъма за подбор на реципиент.
Дългият е усвоил до съвършенство тънкостите на държавното управление за това не ми отказва категорично, а заявява:
- Добре, ще видя какво мога да направя, но не разчитайте на това, а по-добре близките му да поискат личен прием от директора на агенцията.
Тръгвам си с тъжното чувство, че старият ни приятел на никого няма да се обади. На връщане минавам през „Орлов мост” и си купувам пуканки. За мен продавачът на пуканки на моста е символ на приемствеността между епохите. Той продава на това място от както се помня, с него сме коментирали най-славните футболни срещи на ЦСКА в шампионската лига, той пръв ми съобщи новината, че е свален от власт Тодор Живков, той и сега е неизменно на своя пост, от който раздава житейска радост на хората.
- Най-после пролетта дойде – подава ми пакетчето, от което се носи приятен мирис.
- Сезоните винаги идват и си отиват без да ни питат, те не се интересуват твърде много от нашите желания – отговарям докато ръся пакетчето със сол.
- И правят добре, представяш ли си какво би било, ако се съобразяваха с нашите капризи?
Отправям се с подтиснато настроение към болницата. Влизам в стаята, в която Хитко лежи неподвижен. Отправил е безчувствен поглед към прозореца. Когато ме вижда, очите му се озаряват и в тях се появява слаба светлина. Не му казвам за разговора с Дългия.
- Здравей Хитко, как си?
- По – добре не мога и да бъда Антоне. Боря се все още със смъртта, но тя надделява пущината.
- Защо говориш така, медицината е доста напреднала и ще ти помогне. Имай вяра!
- Добре, добре, ще се надявам, аз сам съм си виновен за това състояние. Но искам да знаеш, че ще си отида от този свят без за нищо да съжалявам. Имах истински приятели, не се учудвай, става въпрос за Мони и Ленъна. Бях щастлив с тях, защото дружахме без никакъв материален интерес.
- Не те разбирам за материалния интерес ?
- Вгледай се по-внимателно в човешките взаимоотношения днес. Вече няма истински приятели, които се виждат просто така, за да си кажат по някоя добра дума. Канят те на гости или на парти само ако имат интерес от теб. Помниш ли на какво ни учеха още в началното училище „Бъдете честни, съвестни, помагайте на възрастните хора, на другарчетата си”. Хората, които сега просперират у нас ще се изсмеят на такива ценности. Ако те ги споделяха, нямаше да спечелят и пукнат лев. Колегите от една и съща професия сега не са сътрудници, а конкуренти на един пазар. Вземи даже хора, чиято обществена функция е да поддържат критериите за морал в обществото, например артисти, журналисти, посочи ми един от тях, който е отстъпил платено участие на свой колега, на когото не достигат поръчки за да си подсигури нормални доходи, да не говорим за представителите на твоята професия. За да приемат услугите ти, за да те назначат на държавна длъжност трябва да имаш не толкова професионални качества, колкото умения да подкупваш по един или друг начин този от когото зависи това, да му угаждаш, да го четкаш.
- За хората от моята професия си прав, макар, че има и изключения, за другите нищо не мога да кажа, но ти спомена думата „пазар”. Да, сега всички сме продавачи и купувачи на стоки и услуги, но нали на митингите през деветдесетте ходихме именно за да се наложи пазарната икономика, като по-добра от държавно – плановата. При плановото стопанство за всеки имаше работа, разликата във възнагражденията беше минимална и всички бяхме почти равни, което не създаваше стимули за развитие и за това изостанахме значително в конкуренцията с чуждите икономики.
- Даже и любовта сме включили в пазарния обмен – без да отговаря на репликата ми, продължава Хитко, увлечен в своите размисли - скоро четох, че някакъв холивудски актьор се развел с поредната си жена и се задължил да и заплаща тридесет хиляди долара месечно. Това означава, че докато са били женени тя е получавала също толкова от него. Ако приемем, че докато са били съпрузи са правили секс веднъж дневно, това означава, че еднократен секс със съпругата му е струвал хиляда долара. Следователно любовта на съпругата му е била платена. Кажи ми по какво тази холивудска звезда се различава от търговеца Мехмед, който има шест жени, които са три пъти повече от жените на грънчаря Омар, не за друго, а защото грънчарят Омар получава три пъти по-малко доходи от тези на Мехмед. Не се различават. И тримата разполагат с жените си според икономическото си състояние. Всъщност различават се по това, че жените на Мехмед и Омар освен да задоволяват суетността като показват богатството им, имат и социално-икономическа функция – увеличават вероятността за подсигуряване на здраво поколение, което е от полза за народа им, докато няколкото жени на американеца са служели само за да задоволят суетността му.
- Хитко, ти както винаги много усложняваш нещата.
- Не зная, може и да греша, но аз определено не съм за сегашното време, затова наистина трябва да си тръгвам вече. Ако обаче, случайно оцелея съм решил да тръгна по нов път и да свърша нещо полезно. Антоне, не си губи повече времето с мен, а върви при семейството си, което има нужда от теб.
- Успокой се Хитко, ще те оставя да си почиваш, но имай вяра че ще оздравееш.
Той махва примирително с ръка.
На излизане се сблъсквам на вратата с Мони, който носи голям букет от люляков цвят. След него пристъпва Ленъна с вечния си касетофон в ръка.
Отивам в градинката. Сядам на една пейка, която блести от новия лак, с който са я покрили наскоро. Въздухът горчи, което се дължи на тополите и върбите.
Случвало ли ви се е да нямате никакъв изход от дадена ситуация, да сте с ясното съзнание, че нищо не можете да направите? Така съм аз сега. Имам чувството, че ме е затиснал онзи голям камък от морените на Витоша, който като дете, когато бях болен, с много висока температура си представях, че е легнал върху мен. Проследявам с поглед един синигер, който се опитва да се скрие по-дълбоко в един гъст храст, за да избегне слънчевите лъчи, които са се позасилили в този следобеден час, сякаш за да компенсират продължителното си отсъствие. От някъде се носи дим. Един старец е събрал и запалил сноп сухи съчки. Мирисът на запалени дърва създава много асоциации в човешкото съзнание. За предците ни, които се научили да палят огън преди стотици хиляди години, той предизвиквал различни чувства - за празник, за любов, за мъка, за война, за общуване с духовете на мъртвите, с боговете. Тези асоциативни чувства преминали през хиляди поколения за да достигнат до днешните хора. Ето и сега, този мирис събужда у мен надежда и ме подтиква към действие. Тъкмо се каня да тръгвам към агенцията за трансплантации, когато ме сепва звуковият сигнал на мобилния ми телефон. Не мога да повярвам на очите си - обажда се Дългия.
- Здравей, извинявай, че се държах хладно с теб днес – гласът му звучи човешки.
- „Не обича надменните гръмовержецът Зевс”[1] – не пропускам да го жегна.
- Мустак, знаеш, че винаги съм ценял познанията ти в областта на античната литература. Моля те, не се сърди. Какво да правя, професионална деформация. Откакто съм на ръководна работа, постоянно ме преследват за да искат от мен какви ли не услуги. Всъщност обаждам ти се за да ти кажа, че днес ще извършат трансплантацията на Хитко, обади се на близките му за да ги успокоиш.
- Знаеш, че ако не беше въпрос за спасяване на човешки живот, никога нямаше да ти досаждам.
- Зная това, познавам те добре.
- Радвам се че съвестта е проговорила в теб. Ти ми даваш надежда, че нещата у нас ще се оправят?
-Хайде, хайде, не генерализирай, просто помогнах на приятел, приятелството е по-важно от всичко друго на този свят. Обади се някоя вечер да изпием по чаша бира.
Долавям аромата на моето растение, който идва от потока. След доста години то отново се е завърнало на това място, за да възвърне у мен радостта от живота. Чудният юнски ден е сътворил вълшебни багри, ангелски звуци, които карат сетивата ми да се разтворят широко за да уловят всички нюанси на този божествен ансамбъл. Хората и природата отново са постигнали съгласие. Дали тази хармония ще продължи утре или през следващите дни, никой не може да каже. Сега, обаче я има и тя ни дава представа за красивото и вечното.
Денчо Славов
1. Софокъл, „Антигона”
© Денчо Славов Всички права запазени