Преодолях припряно трите мраморни стъпала пред входа на сградата и бутнах вратата. Тя се отвори, после започна бавно да се затваря, опитвайки се да ме перне по пръстите на краката. Бутнах я отново, този път с едната от патериците, и влязох във фоайето. Напъхах се несръчно в асансьора и се качих на третия етаж, където се намира офисът, в който работя.
Изпитах необясним страх, когато застанах пред входната врата. Сякаш щях да се явявам на важен изпит. Чувах как колегите ми разговарят оживено.
Натиснах дръжката с леко потреперващата си длан. Вратата се отвори и аз се озовах в ярко осветения вестибюл. Глъчката постепенно стихна, даже телефоните спряха да звънят. Няколко чифта любопитни очи се взираха в мен. Деси – секретарката – ми се усмихна глуповато и ми махна с ръка.
– Здравейте – казах аз и се отправих към бюрото си. Усещах погледите им върху гърба си. Когато ме видя, Александър – колегата, с който работим в една стая от половин година – стана от стола си и ми кимна притеснено, после ...