Наближаваше краят на работния ден и вече се чувствах доста изморена. Трябваше обаче да изпратя имейл на един от доставчиците, затова седях пред компютъра и щраках. Колегата ми Александър беше излязъл по работа и бях сама в стаята.
Тъкмо привършвах, когато някой отвори рязко вратата. Обърнах се и видях шефа си – господин Неделчев. Той се подпря на касата и ми се усмихна.
– Работиш ли, Нели?
– Пиша имейл, още малко ми остава.
Той затвори вратата и се приближи до мен, гледайки екрана на компютъра.
– Работи си, работи си, просто наминах да те видя – каза той и постави дланта си на рамото ми. Напрегнах се – този фамилиарен жест не ми хареса, – но продължих да пиша.
– Как е кракът, боли ли те още?
– Не, вече не – отговорих припряно аз.
– Кога ще ти свалят гипса? – Беше се навел, сякаш за да види по-отблизо написания от мен текст. Усещах топлия му дъх във врата си.
– След две седмици, предполагам.
– Ще се радвам, когато това стане. Не отива на такова хубаво момиче като теб да ходи с патерици. ...