18.02.2009 г., 11:27 ч.

Градско момиче - трета част 

  Проза » Разкази
951 0 0
10 мин за четене



-  Не знам какво да правя, Нина – отново пиеха кафе около университета. – Вече се чувствам като осмокласничка.

-   Зарежи жребеца, палавнице! – отвърна Нина в типичния си стил. – Толкова ли е добър? – погледна я дяволито.

-  Знаеш, че не е това. Страшно съм объркана, а той е страшно мил. Ще го заболи много, а аз ще се почувствам като най-долната кучка – Мими беше отчаяна. – Освен това обичам Борис. – добави бързо.

-  Охо-о, къде било ключето! – възкликна Нина. – Борис нямаше ли си вече друга, онази, как беше...

-  Антония, да. И май много я обича. Но знаеш, тия неща, не мога нищо да направя, просто не спирам да мисля за него... – взе да заеква Мария.

-  Не му се обаждаш, нали? – прекъсна я малко грубо Нина.

-  Почти всеки ден – реши да е честна докрай Мария. – Не мога да се спра, всеки път се боря със себе си и губя...

-   Като жена с богат опит, – започна шеговито Нина – ще ти кажа само едно – зарежи красавеца още днес и изтрий номера на бившия от телефона и от главата си. С времето всичко ще се нареди.

-   Няма ли друг вариант? – На Мария и се доплака. Нина винаги виждаше нещата по- ясно и по- точно от нея. Понякога се хващаше, че и завижда.

-    Има – отвърна сериозно Нина. – Да полудееш или да се пропиеш. Вероятно и двете.

 

 

 

  Мария седна на бара в “Алтер” и си поръча малко уиски. Добре осъзнаваше, че е единствената жена по това време, но не я интересуваше. Искаше да се отърве от мисли за Олег, Борис и каквито и да било други мъжки имена. Искаше да се отпусне. Искаше да проясни малко нещата. Искаше да се напие. Не знаеше какво иска.

  Изпи уискито почти на един дъх и поръча второ. Беше хубаво.

-  До колко часа работите? – попита тя барманката.

-   Един-два – усмихна се момичето. – Докато има хора. За пръв път ли идваш тук?

-  Да – излъга Мария. – Всъщност не. Но не съм идвала по това време.

-  Ако останеш след единайсет, няма да съжаляваш. – нова усмивка – Става голям купон.

  Мими отпи от чашата си. “Може би точно от това имам нужда тази вечер.” – помисли си.

  “Алтер” беше малко, стилно барче. Имаше всичко на всичко десетина масички и малкия бар, където тя беше седнала. В момента беше почти празно и тя нямаше представа що за хора идват тук.

-  Два големи рома! – гласът я сепна и тя се извърна леко назад. Някакъв симпатяга поръчваше за себе си и приятелката си току зад нея. – Извинявай, красавице – усмихна и се той. – Не исках да те стресна.

-  Не съм ти никаква красавица! - сопна му се тя, но и стана приятно. “Всички тук се усмихват” – помисли си.

-    Може ли да седнем тук? – сякаш не я чу младежът и посочи столовете до нея.

-     Да – усмихна се най-сетне и Мария. – Заповядайте.

 

 

 

Един час и две уискита по-късно тя вече танцуваше на бара с някакво непознато момиче, а компанията на столовете ги гледаше, свиркаше и ръкопляскаше.

-   Да им покажем, момичета! – извика барманката и се присъедини към танца. Музиката стана една идея по-провокативна и другите момичета започнаха да се извиват еротично и да се опипват. “Е, какво пък – мислеше си Мария, докато се присъединяваше към танца им. – Наистина е купон.” 

  В този миг телефонът и зазвъня настойчиво. Тя се опита да погледне кой е, но другите две момичета на бара не я оставиха да се откъсне от танца и започнаха да се притискат и отъркват в нея още по-ласкаво. “Едва ли ще е нещо спешно по това време” – реши Мария и продължи да се забавлява.

-   Страхотни сте, кукли! – провикна се едно от момчетата, седнало пред тях на бара и понечи да я погали по крака. Тя го отблъсна, опитвайки се да не е груба, но след минута се повтори същото. Почувства се като евтина курва, но бе изпила твърде много уиски и се остави на ръцете на момчето, които ставаха все по-смели.

 

 

 

  Половин час по-късно бе в колата му, на път към квартирата и. Опита се да събере мислите си, но единственото, което успя, бе да се разсмее безпричинно.

-  Какво става? – стисна я за бедрото Иван.

-  Всичко е наред, бебчо. – разкикоти се тя и погали ръката му. Казваше се Иван, беше на двайсет или на двайсет и една, учеше... нещо си и живееше... нямаше представа къде. “Какво значение има, утре ще му мисля” – поредното извинение пред себе си. Знаеше, че греши, но нямаше сили, воля, а вече и желание да промени нещо.

-  Тук сме. – каза тя, когато стигнаха пред входа и и понечи да отвори заключената врата на колата.

-   На кой етаж?

-   Третия, вдясно, семейство Колеви. – разкикоти се тя отново.

  Влязоха директно в спалнята и и без никакви предисловия Иван започна да я разсъблича.

  “Само на двайсет е. – мислеше си Мими. – Простено му е. – Тя се зае да разкопчава колана му. – Това е последната ми глупост, заклевам се!”

 

 

Следва...

 

 

© Нов Герой Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??