Тахира чуваше изстрелите и не знаеше какво се случва. Нали отдавна беше напуснала Сирия, нали премина в уж мирна държава, нали беше в безопасност. Този шум й напомняше за бомбардировките в родния й град Рака. Колко ли време беше изминало оттогава- може би седмица, месец или година? Времето бе спряло и нямаше никакво значение. Според нея беше напуснала родното си място преди вечност. Онова място където се беше родила, беше отраснала, където се омъжи и роди сина си. Това беше един друг живот. Не особено щастлив и богат, но спокоен и пълен с любов. И всичко тръгна надолу когато се появиха онези мъже и се обявиха за защитници на Аллах, на правата вяра. Беше принудена да носи пълен никаб*, излизанията и събиранията с приятели, обсъждането на социални теми, елементарните неща от живота бяха забранени. Не я разбираше тази вяра, но мълчеше. Мълчеше и мъжът й. Всеки ден виждаха убийства буквално на улицата, пред очите им. Уж имаше строги закони, уж на Аллах се угаждаше, но дали бе така? Аллах е ...