Малката Лия беше хубаво момиченце... порасна в красива млада жена. В косата ù блясък задържаха звездите, в усмивката й дишаше чистота.

          Но какво стана, какво се случи?

          Малката Лия в музиката си сгреши нотите, всичко започна да звучи фалшиво, хармонията се изгуби. В очите ù повехнаха поляни от цветя, а тя притискаше колкото можеше към пианото пръстите си, опитвайки се да поправи сгрешеното, но така всичко се срина. В душата ù настана празна дупка, подиграха ù се за нея звездите, обърнаха към нея слепи погледи. В краката ù се впиха тръни, обвиха и глезените ù, и пръстите, изпиха ù живителния дъх. Тя затърси нещо да я поправи... но го търсеше на грешното място.

          Изоставено подземие с мебели протъркани и ухание на липса. Той я въведе напред в малка стая, където мазилката се лющеше и падаше бавно в косата бледа на Малката Лия. Заплете се в кичурите ù с цялата си омраза, с годините на мрачност обгърна я, от чистотата на младата жена не остана и помен. Тя затвори ума си, изтри всички мисли и като програмист наново написа своя код. Надраска го грозно, озъби му се, ала не тръгна програмата. Нямаше програма... тя последва гибелта си навътре в стаята.

         Нови чаршафи на леглото той ù постла, миришеха на пролет, караха се яростно с озъбените стени. Чаршафите бяха на грешното място и така бяло светеха към Лия, опитваха се да ù напомнят за цветя, разкош, ухание... и чистота. Тя не ги видя, седна, качи прашните си крака върху тях и отново погледна към мъжа срещу нея.

         Той на статуя приличаше, изваян, и танцуваше пред нея с професионализма на маниакално влюбен. Очите му помръкваха в такт с нейните, а преструвката ù не личеше за никого. Тя пъхна показалеца си между зъбите, погледна изпод дългите си извити мигли, усмихна се леко. Наклони глава, намести се, запали си цигара, а той ù танцуваше, сваляйки бавно всяка своя дреха. Пръстите му се плъзнаха по колана, а нещо в Лия започна да я вика отдалеч.

            Не ставай една от тях! Не ставай една от тях!

            Виковете заглъхнаха нечути, неразбрани, не съществували никога. Лия остави мъжа да я бутне плавно на матрака, тялото ù потъна в мекотата му, тази измамна мекота, гнила отвътре с извити телове към сърцето ù. Мрежата на паяка.

             Мъжът я целуваше, а тя не изпитваше нищо – ала тя не знаеше какво се очаква да изпитва. За нея тази целувка нищо не значеше, дори топлината на тялото на мъжа, което се допираше до нея, я накара да потръпне в студ. Стените ù крещяха. Матракът под тялото ù започна да плаче.  Горчивината от него изплува нагоре, плъзна по кожата на момичето, следвайки всяка целувка на непознатия мъж. И люто очите пламтяха. Нокти на лешояд се вкопчваха в гърлото, разкъсваха гръкляна ù в стонове. Удоволствие?

             Ама какво става с очите ми?

            Киселина течеше от зениците ù, изпепеляваше миглите ù и надолу по слепоочията, издраскваше красивото някога лице. Тя не разбираше защо се стича тази течност от очите ù. Тя не познаваше каква е тази течност, цианкалий ли беше? Арсеник? Целувката на мъжа обсеби за миг съзнанието ù, тя осъзна къде точно я докосва той, какво прави с нея, къде се намират, защо са там, кой е той или по-скоро кой не е, коя беше тя някога...

                    Тя разбра.

                                          Не беше арсеник.

                                                                            Сълзи.