Автор: Генка Богданова 

    „Най-после!” Сладкия глас на звънчето над входната врата разкъса лепкавата мрежа на под-тискащата тишина, в която бях потънал и сърцето ми подскочи в гърдите с надеждата, че само след миг синът ми ще отвори вратата и ще прекрачи прага на спалнята, в която бях „погребан жив” от няколко месеца.

     Само той ми беше останал. Той беше единствената капчица надежда, че няма да умра сам и неоплакан от близък човек. Че поне ще има кой да запали свещица, която да освети пътя към мрака, който ме очакваше и да пролее топла сълза, преди да ме изпрати на последното ми еднопосочно пътуване. Защото аз наистина вече бях поел пътя към отвъдното. Душата ми бързаше да се освободи от затвора на  болното ми, осакатено тяло. А то се умори да води неравна битка с болестта и искаше да се освободи от нея. Нямаше търпение да „избяга” от ужасните мъки и да намери тъй дълго жадувания покой.

    Очите ми жадно се взираха  в затворената все още врата. Напрягах слуха си до болка, за да чуя  гласа на  Божидар. Ако можех бих извикал от радост, бих скочил да го посрещна, да про-тегна ръце, за да го прегърна. Уви! Единствените сетива над които все още имах власт бяха зрението и слуха, които  диабета, а след това и инсулта не успяха да ми отнемат напълно.

     Вратата се отвори,  но вместо очакваната радост, горчиво разочарование попари  душата  ми. В стаята пристъпиха две баби. Едната беше баба Стана, съседката с която бяхме  отдавна скарани и която  никога не беше  идвала в дома ми. Другата, баба Дона, беше братовчедка на баща ми, но и тя за първи път пристъпваше прага на къщата ми.

     Затворих очи и се престорих на заспал. Тези жени бяха последните живи хора, които бих желал да видя пред себе си, въпреки, че от месеци никой, освен лекаря и циганката, която ми бяха пратили от „Социални грижи” за  „асистент” не беше отварял вратата ми.

     Докато бях здрав, силен и притежавах власт, знаех, че хората от селото не ме обичат и, че дори „ приятелите” ми са  с мен, защото имаха интерес от това. Но тогава изобщо не ми пукаше. Изпитвах невероятно удоволствие да зная, че стоя над тях, че ми завиждат или се страхуват от мен, че са готови да сервилничат, да ме ласкаят и да се стараят да ми угодят. Те всички бяха на ясно, че аз  не забравях и не прощавах на този, който се осмели да  застане срещу мен, или на пътя ми.. Дори съпругата ми, която намирах за твърде ограничена, примитивна  и невзрачна за моя вкус, не смееше да се оплаче, или да ми противоречи. Беше толкова безлична, а аз – тъй безразличен към нея, че дори  когато почина внезапно не изпитах  истинската изгаряща  болка, каквато би трябвало да изпитва човек, когато изгуби своя другар в живота.

    Но едва когато се разболях  тежко и се наложи да ме пенсионират по болест, усетих  какво значи да останеш сам, колко ми липсват нейните  грижи и  успокояващото й присъствие и колко много са ме мразели  съселяните ми. Едва тогава разбрах, докъде водят себелюбието, арогатността, надменността…  Осъзнах, че освен власт, пари и завидно социално положение, човек има нужда и от истински приятели, от човешко присъствие, от обич и състрадание.

    Нямаше я вече горделивата ми майка, за която в селото нямаше девойка достойна за моя съпруга. Нямаше го баща ми, който постоянно ми повтаряше, че неговия син трябва да   върви на-пред и да се изкачва все по-нагоре, дори ако трябва да „стъпва” върху главите на тези, които стоят  пред него. Още докато бях малко момче, той ми внушаваше, че  ако се налага  мога  да мачкам  душите и самочувствието на  противниците си в името на голямата цел - да се издигна на всяка цена над „простолюдието”.

   Колко глупав, колко сляп за истината съм бил тогава! Слушах  бащините „мъдри“ съвети,  учех се да следвам  неговия пример, живеех  със самочувствието на богоизбран  и  ето до къде ме докараха неговите уроци по властолюбие  и арогантност,  моят  труден характер, моята  неутолима жажда за власт! …

– Стано, я  дай  онзи стол, да седна  поблизо до леглото му! -  нареди баба Дона на съсед

ката със самочувствието на „по – вътрешна”. – Ти седни  на  долния край на леглото.

– А, ще потърся оттатък  друг стол и за мене, да не го  притеснявам, ма Доне!

– Ами, ще го притесняваш! Не виждаш ли, че е в несвяст, ма Стано?  Откакто влязохме ни мръдна, ни очи отвори. Планина човек беше, ама като му отрязаха и двата крака, виж какво е останало от него!  Нищо  няма да усети…

„Проклети  бабушкери! Само вие ми липсвахте, дърти кукумявки!” –  изругах на ума си аз, но

останах със затворени очи  с надеждата, че  бързо ще си тръгнат.

    Но двете клюкарки явно нямаха такова намерение, защото щом се разположиха  удобно  под-хванаха  дълъг разговор, свързан с моята  омразна за тях особа:  Сега им беше паднало пред лицето ми, без страх и  съвсем безнаказано  да  излеят душата си, и да  се освободят от натрупаните  през годините   гняв и омраза към мен…

     Нещо прошумоля  и  гъгнещия глас на баба Дона  отново подразни слуха ми:

– Стано,  я да се почерпим  с тези сладки! Бях ги взела за него, ама,  вижда се, че  той вече се е запътил към „онзи” свят. Що да ги излапа после  циганката?  На, виж какви са мекички, направо се топят в устата,  не ти трябват зъби да ги дъвчеш.

Чух, че  комшийката се  захили  на  „шегата”  и замляска сладко-сладко преди да  отговори:

– Уу , ма Доне, ми те много хубави, ма!  Аз нищо не съм му донесла, ама чакай да видя в кухнята, дали няма да намеря нещо за пиене,  че  тъй приказките ни  ще вървят по сладко… –  и затътри чехлите  си към  кухнята.

„ Моля ти се, Божидаре, моля ти се, сине, дано  да пристигнеш по – бързо да ме отървеш от тези два черни гарвана!  Явно са дошли да ръфат  душата ми и да вгорчат последните мигове от живота ми!”  -–молех се безмълвно аз, но „спасението” в лицето на сина ми, все   не  идваше. Да,  колкото и да не ми се искаше, май беше дошло времето  да чуя от другите  всичко, което са мислели за мен, но са таели в душите си докато бях здрав, силен и на власт.  Разбрах, че преди да  сляза в ада, трябваше да  премина през чистилището, където точно тези две баби  щяха да разпънат  душата ми,  да  ѝ направят  дисекция  и да произнесат  окончателната присъда над  тази грешница.

– Чух  от нашите, започна  важноважно баба Дона. – пък те, преди още една седмица чули в пощата циганката която гледа  Марин,  да се  обажда  по телефона на  осиновения му син. Заръчала му да си дойде колкото може поскоро, че  баща му е зазлял и може да се каже, че  е вече „пътник  за онзи свят”.

– Обадила се, ама той надали ще дойде, щом още го няма.  Вече година  става откак се чу, че Марин вече не може да става от леглото, ама  Божидар, нали не е негова кръв и плът,  не се е вясвал  в селото…

– Е, Господ го наказва, Стано,  за онзи голям грях дето  стори преди години. Беше пощръклял  подир една  от найличните моми в село, направи ѝ бебе и я заряза без да му мигне окото. Майка му не я харесваше, пък и той не щял  жена със средно образование. Колко плака тогава  момичето,  колко го моли, ама  като рече: „Не, ти не си ми прилика, нито дете искам от тебе! „   и тя, горката, какво да прави?  Късно беше и да го махне. Роди го  и го остави  за осиновяване…

– Помня, помня, направи  момичето за резил, отказа се от  детето, ама виж,  оная, учената, дето майка му я избра, роди ли му дете?  Колко години  чакаха, лекуваха се и накрая осиновиха  чуждо дете, а неговото  кой знае  къде и как живее?  На, видя ли  колко милее за него  Божидар?  Ще си дойде,  ама  чак когато  дойде време да  вземе наследството.

Заболя ме от тези жестоки думи! Но по-жестоко беше, че те бяха  горчивата истина. Грехът, който  направих  тогава,  не можеше да остане ненаказан. Дълбоко в душата си знаех, че напразно чакам  Божидар, който отдавна беше показал, че  не е любящият и грижовен син, за който жадувахме и над когото треперехме толкова години със Станка.

– Доне, Доне,  да беше само този греха му, Бог надали щеше  да го остави тъй да страда и да умре сам като куче!  На колко душици е изпил кръвта,  на колко млади хора обърка живота с клевети, доноси и лоши характеристики като беше на власт?  Кеф му беше да  съсипва живота и бъдещето на  тези, дето  „не му  вървяха по водата”. Че и на нас, комшиите, все  мръсотии ни правеше.

    –  Какво думаш, Стано,  мръсотии правел на комшиите си?  Ами на нас, роднините, да  не би „басма да ни е цепил”?  Знаеш от колко години  очи нямаме да се погледнем, заради  нивите, които ни открадна с фалшиви  свидетели.  Набута ни келеметата, а той взе  най- плодородните ни ниви, макар, че  баща му навремето беше гол като тояга. 

– Не знам дали има в селото  семейство, дето  не го мрази,  Доне?  Много хора му се подмазваха и му слугуваха, ама не защото го уважаваха, а защото много се страхуваха от подлия му характер… Господ да ми прости, ама ти да не си мислиш, че днеска съм дошла  в къщата му  от  жал, или  човещина? Не, сестро, исках да го видя  смачкан и  безпомощен, както се чувствахме всички ние, докато  той си „разиграваше коня” години наред! Язък, че не може да ме чуе!

    В този момент,  звънчето над входната врата отново  пропя , както ми се стори с ангелски глас. Който и да пристигаше, щеше    да сложи край  на  този  страстен диалог  край леглото ми, който  въртеше на шиш  и гореше  душата ми с грозните  истини, които  за първи път в живота си чувах  открито за себе си.  В този момент  вече не очаквах и не се молех за пристигането на  Божидар. Вече знаех,  че  и след края ми,  едва ли ще се намери  човек, който да ме подготви и изпрати с  обич и  искрена мъка  в последния ми земен път. Нямах право на това! Единственото, за което се помолих в този миг бе се  съдбата най-после да се е смилила над грешната ми душа  и  смъртта да е дошла,  за да  прекъсне  последните  нишки  на моя  мизерен   живот.