Далеч от града имаше едно място. Място, което всички избягваха. Посещаваха го само два-три дни в годината. Това бе гробището. Мрачно, нали? Само гробарят и нощ, и ден стоеше там. Всяка минутка, всеки час.
Настъпваше полунощ. Само луната осветяваше това забравено от Бога място. И ето, той както всяка вечер излизаше пред малката си къща и сядаше на чешмата отпред. Тогава при него идваха всички обитатели на гробището, всичките призраци. Все по това време, всяка нощ и оставаха с него, докато се покаже първият слънчев лъч. Безмълвен, гробарят слушаше за техния живот и си спомняше как е положил техните сърца в земята. Страшните им и трагични истории го покосяваха и неговото сърце гаснеше ден след ден... Бяха изминали вече 50 години, откакто живееше тук. Знаеше всички съкровени мечти на призраците, които не бяха осъществили приживе. Това дълбоко го трогваше. Чул за толкова нещастия и изпратил толкова животи завинаги в отвъдното, беше изгубил способността си да мечтае много отдавна. Този свят ...